ГЛАВА СЕДМА: БАЗА ДИОМЕД

Сасия Лесхонд беше красиво русо момиче, което определено не страдаше от липса на обожатели. Пълна отличничка на випуска си, тя изпъкваше сред съучениците си от най-ранна възраст. Родителите й толкова много се гордееха с нея. Другите вярваха, че с каквото и да се захванеше, би могла да се справи. Увличаше се по всичко, но винаги беше готова да помогне на приятелите си. Човек наистина можеше да се учуди как намира време. Трудно можеше да се определи какво я бе накарало да се запише в Кралските бойни части на Убундер. Една професия, която мнозина приписваха повече на мъже, отколкото на създания от нежния пол, но която я бе завладяла изцяло. Сасия беше пилот на боен изстребител клас “Унищожител”.

Приятелството й с Марк датираше още от тренировките в академията, но всъщност те се познаваха доста по-отдавна. Бяха играли на зелените ливади на Енсариан като деца. Макар планетата да бе почти напълно пустинна, зеленината вирееше благодарение на специалния похлупак от ендосиант, под който бе разположена цялата столица и който поддържаше не само нивото на кислород, но и изкуственият климат на този оазис.

Всъщност с Марк тя се бе запознала на един Панаир на книгата, където той бе случайно със своите родители, търсейки най-новата електронна книга за модели ретро спидери. В интерес на истината срещата не бе знаменателна с нищо, но самият факт, че тя изобщо се състоя, оказа немалко влияние върху бъдещите събития.

Оттогава насетне Сасия не можеше да се откъсне от него и двамата станаха неразделни приятели. Те организираха гонки из тесните готически улички на Енсариан. И определено вдигаха нервите на местното население. Но всичко това беше останало назад в детството. Тя все още пазеше красиви спомени от това време. Спомени, които я караха да се чувства истински жива.

“Животът изтича през пръстите ни като пясък в пясъчен часовник, но поне можем да живеем за мига” – обичаше да повтаря тя едно клише, което беше чула незнайно откъде. Не че в напредналото бъдеще на някой изобщо би му хрумнало да провери това на практика, тъй като никой не беше виждал или чувал за това твърде интересно средство за измерване на времето.

С грациозността на пантера Сасия се спусна по антигравитационната стълба от кокпита на спидера и се приземи спокойно с увереността на котка, която никога не пада по гръб. Тя току-що се беше върнала от мисия и се надяваше да докладва на началството важна секретна информация. Информацията, според нея, идваше от доверен източник и гласеше за явно предателство на базата. Не разчиташе, че някой щеше да й повярва, тъй като всички членове на висшето командване я гледаха накриво още щом спидерът й кацна в базата.

Наоколо имаше и други совалки, някои от които вече бяха празни, тъй като собствениците им бяха отишли до близката походна кръчма “При Чичо Зенгар”, където се предлагаше любимият на хората от армията шейк, носещ екзотичното име “Залезът на Гуароните”. Всъщност това доста поетично и в известен смисъл дори романтично наименование беше просто един хитър трик, измислен от собственика на заведението Зенгар Едноокия, за да привлича повече клиенти. Чичо Зенгар определено беше странна птица.

Всички познаваха този човек, но на никого не бе известно нито какъв е бил преди, нито откъде е дошъл. Това беше голяма загадка за всички любители на конспиративните теории, които по този начин получаваха широко поле за предположенията си. Ясно бе едно, Зенгар Едноокия бе тук и редовно се движеше с войската, макар и в обоза или по-точно в “развлекателната” му част.

В хангара се процеждаше слаба светлина през синтераниалните люкове, които трябваше да имитират нещо подобно на използваното в миналото от човечеството стъкло. Разликата обаче се състоеше не само в несъизмеримо по-голямата им здравина, но и във факта, че те бяха не просто прозрачни, а почти невидими, а оттам се създаваше илюзията че тук-там във масивния му корпус, изработен от зендориански кевларит, просто има най-обикновени дупки, през които човек спокойно може да си провре ръката.

Стъпила вече на твърда повърхност и на няколко метра от летателния апарат, Сасия активира защитната система на спидера, с цел да предотврати неправомерното му използване от някой евентуален натрапник и бавно напусна хангара, дал приют на повече от триста спидери от различен клас. Тук набитото око на ценителя можеше да се спре на всякакви модели летателни апарати. От най-големият клас изтребители клас “Унищожител”, какъвто пилотираше самата тя до съвсем миниатюрни разузнавателни апарати, който се наричаха изорендери и представляваха, нещо като аерокостюм, който въпросният пилот навличаше с цел да бъде колкото се може по-незабележим за противниковите радари.

На излизане от хангара, Сасия се обърна и хвърли последен поглед към своя изтребител.

“Ама че красавец!” помисли си тя.

Вратата зад нея се затвори и хангарът потъна в мрак.

^^^

Кръчмата “При Чичо Зенгар” бе на около петнайсет минути път пеша от хангарите, така че тази макар и кратка разходка щеше да се отрази отрезвително на Сасия, помагайки й по този начин да си събере мислите, преди да докладва. Заради ниското ниво на кислород на планетата, тя още беше със защитния си пилотски костюм, в който се чувстваше също толкова комфортно,колкото бебе, плуващо в околоплодните води в утробата на майка си.

По пътя тя не срещна нито едно познато лице, въпреки че бе очаквала подобно нещо, когато я преразпределиха на Южния фронт в областта Леарния, която се намираше Североизточно от Синтрос, явявайки се негово естествено продължение по диагонал. На практика това беше най-западната част на Убундер, която беше изключително строго охранявана не само от Втора Пилотска Дивизия на Кралския Флот, но и от сериозно количество пехота и артилерия.

Тъй като сезоните на Зегандария бяха подобни на земните, сега по земните стандарти трябваше да е есен. Макар в хангара, където Сасия бе до неотдавна да беше по-скоро задушно и топло, сега тя потрепери въпреки вградената отоплителна система на скафандъра си. Тя не можеше да определи дали това се дължи на температурата на околната среда или просто на някакво свръхнапрежение, породено от факта, че не бе спала почти три денонощия.

С отмерена походка тя отмина хангарите, премина покрай складовете, прекоси “централния площад” на лагера и в неговия най-отдалечен северозападен ъгъл, съзря нещо като портативна капсула с размерите на средноголяма къща, разположена значително по-встрани от останалите постройки на отстояние около двеста метра. Обзета от любопитство, Сасия бавно се приближи и заразглежда странната “постройка”. Погледът й падна върху изтъркан надпис “Керсониавтик 102”. Сасия се позамисли. Първоначалната и мисъл бе, че тази спасителна капсула от голяма совалка трябва да е много стара, може би на около петдесет зегандариански години. Спомни си, че я беше виждала в някакви учебници, но колкото и да се мъчеше не можеше да си спомни кога и къде.

Изведнъж мислите й бяха прекъснати от двама мъже, които внезапно изскочиха през рязко отворилата се хидронна врата на капсулата. Те бяха едри и широкоплещести. Единият бе Кийт Ендуокъл, същият онзи приятел на Марк, чийто баща работеше в министерството. Изражението на лицето му беше сериозно и той внимателно слушаше своя подпийлнал събеседник майор Кетрол, който явно му разправяше някаква невероятно интересна (както можеше да се съди от въодушевеното изражение на лицето на майора) история, а Кийт от учтивост само слушаше и мълчаливо кимаше отвреме-навреме.

- Та казвам ти, Кийт, онзи гуарон ми се беше изпречил и с острите си хищни нокти аха-аха да ме разкъса, но моя верен ‘’Зираулт 400’’ ме спаси от чудовището – каза той и през смях погали огромният плазмен пистолет, окачен в специален кобур на десния му крак.

- Определено интересна история, майоре – промълви едва чуто Кийт, но Сасия някак долови смисъла на казаното от него.

- Интересна ли? – някак объркано запелтечи майорът главно заради огромното количество шейк “Залезът на гуароните”, който бе изпил само преди броени минути.

За миг той се почеса по носа и се опита да проясни помътнелия си поглед.

- Това е история за милиони, момче, почакай само да поговоря с някой журналист, щом се върнем в Енсариан. Репортажите ще се продават като топъл хляб. Може и книга да напиша дори. – добави той през смях, защото всички знаеха не особено високото му образование, компенсирано обаче от безукорна воинска смелост, граничеща, а понякога дори и надминаваща, границите на нормалния разум.

- Така е, майоре, но това може да се случи единствено, ако някога се върнем живи и здрави в Енсариан – промълви Кийт на пръв поглед съвсем спокойно, като в гласът му се четеше едва доловима нотка на напрежение.

През време на разговора, Сасия се беше притаила зад едни кашони, нахвърляни безразборно само на пет-шест метра от капсулата. Някак й се стори, че младежът я бе забелязал, но сякаш игнорираше присъствието й. Не, просто така й се струваше.

- Прав си, друже, но, както е казал поетът: “Надеждата умира последна” – произнесе той полузамислено, полушеговито и се закикоти с пиянски глас.

- Хайде, майоре, време е да се прибираме, кой знае какво ни чака утре. – сякаш изкомандва Кийт и без да слуша повече бръщолевенията му, го замъкна или по-точно пренесе почти на гръб до една от съседните постройки. Тъмнината ги погълна. Хидронната врата на другата постройка се отвори и после се затвори.

Сасия постоя още минута-две, преди да излезе от укритието си. Когато най-накрая се реши, тя отново застана пред входа на капсулата, над която светеше надпис “Добре дошли, наши храбри войни на Убундер!”. И влезе.

Вътрешността на капсулата беше добре осветена и както се стори на Сасия прекалено уютна за походна войнишка кръчма в лагер, разположен насред нищото. Просто цялата обстановка те пренасяше у дома. Площта на помещението беше не повече от тридесет, най-много тридесет и пет квадратни метра, но нечия опитна ръка така го бе разпределила, използвайки дори и най-малките и незначителни ъгълчета, че вътрешността на капсулата изглеждаше по-голяма, отколкото човек можеше да очаква, гледайки я отвън.

Сасия обходи с погледа си цялото импровизирано “заведение”. Всъщност часът беше към 10 вечерта и то не беше много пълно, главно поради факта, че пилотите трябваше да са трезви за сутрешните си тренировки, а също и за патрулирането над цялата околност, което извършваха на смени. Пехотинците, не страдаха от подобни скрупули, понеже се предполагаше, че са пушечно месо, и бяха далеч по-чести посетители на това място, но кой знае защо тази вечер дори те не бяха в изобилие. Всъщност ако не бяха двете маси в ъгъла, които бяха заети и Зенгар Едноокия, който се суетеше край импровизирания “барплот”, както с малко въображение можеха да се нарекат няколкото армейски сандъка за амуниции на плазмени оръжия, съобрани заедно с метални скоби, цялото заведение щеше да бъде напълно празно.

- Добър вечер, госпожице – рече с леко тайнствен глас Зенгар, - какво ще обичате?

- А какво предлагате? – леко троснато отговори Сасия, противно на иначе доста спокойната си и уравновесена натура, тъй като гласът на бармана леко я дразнеше.

- Специалитетът на заведението е шейк “Залезът на гуароните”, истинска магия, ако питате мен. – подкупващо отговори Едноокия.

- Да, видях вече, един омагьосан навън – изпусна, без да иска Сасия.

- Сигурно имате предвид майор Кетрол – вече с известно уважение заговори Зенгар, - той е може би най-честият ми клиент.

- Забелязах – едва се насили да отговори Сасия.

Докато се провеждаше този разговор, мъжът в сянка, седнал на масата в най-отдалечения ъгъл на капсулата, сякаш едва забележимо мръдна или поне така се стори на Сасия.

- Кой е той? – поинтересува се тя.

- Не знам – призна Зенгар, този път обаче в тона му нямаше никаква шеговитост или наглост. – Но той ме предупреди, че една млада дама ще пристигне тази вечер и ми каза да бъда любезен с нея.

- Е, явно много стриктно следвате заръките му – каза Сасия с леко кисел тон, оставяйки зяпналият Зенгар на бара.

Трябваха й само четири-пет крачки, за да се озове в тъмният ъгъл на непознатия. Лицето му не се виждаше, но съдейки по силуета му, човек би казал, че е военен, при това не какъв да е.

- Е, генерал Зенгал, значи желаехте да се срещнем в тази дупка? – произнесе съвсем безстрастно Сасия.

- Тук е най-безопасно – рече гласът.

- А хората на съседната маса или бармана – додаде Сасия.

- Не се притеснявай, те са доверени хора – със същия тон изрече гласът. – Е, докладвай лейтенант, какво ново си научила за последните три дни, откакто те няма.

Сасия направи кратка пауза, но благоразумно премълча забележката си. После започна със напълно спокоен глас изложението си пред началството:

- Положението никак не е розово – каза тя, - прелетях над Ксандерар, чак до Платото на Смъртта, навсякъде имаше само разрушения и окървавени трупове.

- И?

- И никакви следи от живот, поне на пръв поглед. Все едно бях прелетяла над пустиня, въпреки че Ксандерар все пак си е полупустинна местност. Знаете ли, сър, по едно време имах чувството, сякаш съм последното човешко същество на тази планета.

Силуетът мълчаливо слушаше. Сасия продължи:

- Реших да се опитам да се свържа със северните ни постове в Родуел, но получих само откъслечни сигнали, които не бяха особено ясни. Проверих всички честоти, стараейки се да обхвана пълния диапазон, но чувах все същото.

Силуетът се поразмърда едва забележимо.

- Говори по-ясно, лейтенант – обади се внезапно генерал Зенгал.

- Имам предвид, че звуците не бяха много човешки, сър – смутолеви някак притеснено Сасия.

- Гуарони? – обади се гласът в мрака.

- Не мисля, сър – каквото и да беше не беше съвсем човешко. – отговори пилотът.

- Лейтенант, това ли имаш да ми кажеш за три дни разузнаване с един от най-модерните ни спидери? – някак рязко отсече гласът.

- За съжаление, сър, това е всичко. Освен това направих записи на тези звуци.

- Записи казваш? – промърмори някак провлачено гласът и за първи път на Сасия й се стори, че гласът на генерал Зенгал е някак особен, но предпочете да си замълчи.

- Вижте, лейтенант - гласът внезапно стана отново равен, - положението е такова, че началството реши да ви изпрати на Трудова колония 206. Засега това е всичко.

Макар и потънал в мрак, силуетът трепна и някак се изкриви.

- Очаквайте допълнителни инструкции, лейтенант, а сега пийнете едно за мое здраве.

Чу се леко припукване и силуетът изчезна, а заедно с него и мракът наоколо. Холограмата се разпадна. Настъпи тишина. Дълга и продължителна. Като цяла вечност.

Сасия се обърна наоколо да види барманът или хората на съседната маса, но капсулата беше напълно празна.

Изведнъж тя започна да разбира, че ситуацията беше дори по-лоша, отколкото си я беше представяла. Текстът на генералът беше кодиран, а фактът, че той не присъстваше лично на срещата беше донякъде обясним. От Сасия като офицер се очакваше да предвожда наличните въздушни сили на лагера. Значи онзи младеж и старецът, които са излизали, са били просто един мираж за маскировка?

Сасия беше чувала за Трудова колония 206. Като офицер, тя имаше достъп до част от класифицираната информация. Но местонахождението й бе известностно само на шепа офицери от командния състав на Кралския флот на Убундер.

“Значи са решили да командват от разстояние, а ние сме останали за пушечно месо, това обяснява и мълчанието на Родуел”.

Всъщност едва сега тя осъзна колко уморена бе всъщност. Отиде до барплота, който за щастие не бе холограма и си наля от една вестерна бутилка малко количество шейк “Залеза на гуароните”. Изпи го на екс.

^^^

Сасия разтърка глава. Явно пиенето на шейкове не беше нейната стихия - за разлика от управлението на боен спидер. Младата жена се развесели от тази мисъл, но изведнъж се опомни и хвърли поглед наоколо. Още се намираше в тъмната капсула, в която освен нея нямаше жива душа. Изведнъж се разнесе сигнал за тревога. Дълъг и пронизителен.

- Гуароните ни нападат! – прозвучаха войнишки писъци, изпълнени с ужас и страх.

Внезапно се чуха трясъци и се усети някакъв мощен трус, подобен на земетресение.

Не беше необходимо много време на Сасия да се опомни. Въпреки крехката си възраст, тя бе участвала в доста сражения и имаше добра представа как гуароните провеждаха атаките си. ‘Няма време за губене!’ – помисли си тя – ‘Сигурно ще атакуват главният генератор, за да падне защитното поле около лагера.’

След това тя провери нивото на кислород на скафандъра си. Беше критично ниско. Оставаше й количество за около час. Тя светкавично се сниши и измъкна малък боен плазмен пистолет, с какъвто всеки пилот от Военния флот разполагаше. След това се притаи отстрани на вратата. Не искаше да рискува някой случаен откос да я убие безславно, точно когато от нея се очакваше толкова много.

Въздъхна.

Свали предпазителя на пистолета.

И натисна сензорния бутон на хидронната врата.

Пред погледът на Сасия се разкри неописуем хаос - едно неописуемо клане. На нея и се искаше да има укритие, подобно на кашоните зад които се беше сгушила предишната вечер, послушвайки разговора между Кийт и майора, но тях ги нямаше. Вместо това на същото място зееше огромна дупка, причинена от експлозия, с дълбочина повече от два метра.

Навсякъде тичаха войници и въпреки военната им дисциплина на лицата им се четеше страх. Страх от неизвестният изход на събитията. Или по-точно от техния съвсем неочакван ход.

Сасия разбра от пръв поглед. Те не бяха очаквали атака от гуарони точно в този момент, а още по-малко допускаха чудовищните създания да успеят да преодолеят енергийният щит на базата. Но нямаше време за подобни мисли. Трябваше да се действа и то незабавно. Тя знаеше, че никой в лагера не я познава, а бе допусната само заради тайната парола и офицерската си карта с гриф ‘’Строго секретно’’. Именно поради тази причина началството на лагера й бе разрешило да остане един-два дни, без да се интересува повече от нея. От опит знаеха, че прекаленото любопитство дори и в тези размирни времена спокойно можеше да им докара военен съд, а последиците от него бяха повече от ясни.

Здраво стиснала плазмения пистолет в ръката си, на прибежки тя някак си се добра в близост до онази сграда, в която бе видяла да влизат Кийт и майора предишната нощ.

Едва сега, опряла гръб до нея, тя имаше възможност за миг да хвърли поглед наоколо и остана потресена.

Зелените хуманоидни гущери атакуваха щита с някакво устройство, което странно защо тя не можеше да забележи. Защитните стени, изградени от огромни плоскости от зегандариански кевларит бяха огънати, а на много места зееха големи пробойни, причинени не само от биологичната киселина на едрите гроандуси, използвани от гуароните в качеството на коне, но и от острите им и твърди като зегандариански кристали нокти. Гроандусите бяха наистина отратителни същества с вид на огромни диви прасета, сякаш излезли от самия Ад. Дори само погледът към тях действаше деморализиращо на войниците.

Положението наистина беше напечено, а отбраната на лагера се топеше. Част от пехотинците се бяха изправили и дори водеха открит ръкопашен бой с няколко от отратителните твари, успели да прескочат високата пет метра отбранителна стена.

Поради недостиг на амуниции много от тях използваха снайперовите винтовки ‘’Миелит Зетканк 240’’ като прости тояги, с които нанасяха удари на тези брутални създания. Кървава пихтия хвърчеше буквално във всички посоки. Откъснати човешки и гуаронски крайници се търкаляха в праха. Но чудовищните създания не се отказваха, а се хвърляха напред с още по-голям хъс и устрем.

Внезапно един пехотинец бе пронизан през една пробойна в стената от остър гуаронски нокът и увисна на него като жалка парцалена кукла, лишена от живот. От устата му потече кръв, но онова, което най-много ужаси Сасия бяха безжизнените му изцъклени очи, които изглеждаха така сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Беше отблъскваща гледка. В този миг младата жена си спомни странните сигнали, които бе чула край Родуел.

Макар всичко това да се случи само в рамките на няколко секунди, вниманието на Сасия бе толкова погълнато, че тя не усети как зад нея неусетно нещо се раздвижи.

- Пази се! – изкрещя глас зад гърба й и тя усети, че някой или нещо я бутна.

Сасия чу свистене само на сантиметри, където преди по-малко от секунда се беше намирала главата й. Макар и отлично тренирана, повлечена от инерцията на собственото си тяло, тя не можа да запази равновесие и падна на земята, но веднага се претърколи, заемайки позиция за стрелба.

В този миг Сасия видя младежът от снощи в битка на живот и смърт с едър гуарон, облечен в тежка метална броня. Звярът бе почти двойно по-едър от младежа, а на височина се извисяваше над него с цяла педя, въпреки че онзи беше действително висок – може би почти два метра. Младежът се беше метнал на гърба на гуарона и го беше яхнал като кон, здраво стискайки дебелата му зелена шия.

Макар да беше видно, че младежът обладаваше голяма физическа сила, битката беше твърде неравна. Гуаронът се замята бясно и се опита да го хвърли от гърба си, но не успя, тъй като Кийт впи още по здраво ръцете си в желязна хватка около врата му. Хуманоидният гущер направо побесня и започна да се тресе, опитвайки се да отслаби захвата му. След като и това не помогна, чудовището внезапно приклекна и извади някакво малко устройство от бойния си костюм, почти незабележимо натискайки някакъв бутон. Чу се леко припукване и Сасия ясно видя, че това беше лазерно острие.

Колкото и да бе хитро създанието обаче, Кийт не бе вчерашен и пъргаво отскочи, оттласквайки се с крака от стената на сградата, подобно на немирна пружина, която само чака подходящ момент да изскочи от мястото си. Гуаронът не можа да реагира навреме и залитна надолу под напора на младежа, повличайки го след себе си в прахта. Лазерното острие отхвръкна встрани, без да успее да нанесе коварния удар. Въпреки привидното надмощие на Кийт, гуаронът рязко се извъртя и му нанесе жесток удар с лакът с тежко обкованата си с броня ръка. Младежът отхвръкна назад като парцалена кукла и замалко да удари главата си в стената, ако не бе навременната реакция на майора, който го хвана светкавично и по този начин предотврати тази почти неминуема гибел. Гуаронът светкавично се насочи към тях, оголил кучешките си зъби подобно на гладен вълк.

Сасия видя всичко това като насън, защото то се случи изключително бързо. Изпаднала в странна еуфория, опиянена от прилива на адреналин, тя задържа дъха си за секунда, прицели се и стреля, улучвайки звяра право в тила. Масивната зелена глава на чудовището се пръсна като зряла диня, а кръв и парчета мозък опръскаха Кийт и майора, които се намираха на няколко крачки от него.

В този момент Сасия не мислеше за нищо друго.

Битката на живот и смърт бе приключила.

^^^

- Да вървим! Нямаме време за губене! – вдигна я от земята Кийт, още преди да се опомни.

- Кои сте вие? – запита Сасия, докато тичаха, стараейки се въпросът й да не прозвучи преднамерено.

- Ами по-скоро ние, моето момиче, трябва да те запитаме коя си! – изпъшка майорът, стараейки се да поддържа тяхното темпо.

- Лейтенант Сасия Лесхонд от Кралския Флот, пилот на боен спидер клас “Унищожител”– изрецитира почти на един дъх момичето.

Щом чуха бързата й встъпителна тирада двамата мъже, въпреки че тичаха, стараейки се за избягнат вражеските изтрели, я изгледаха с известно уважение.

- Това обяснява точната ви стрелба, милейди – малко по-ласкаво се обърна към нея Кийт. – Може да се каже, че вие ни спасихте живота. – добави той.

- Зарежи тези глупости – изказа се в типичния си цветист стил Майора. – Не може просто да обикаляме и се крием вечно. Трябва да си изградим някакъв план за действие, защото виждаш, че нещата започнаха съвсем да се…

Той щеше да продължи невъздържаните си бръщолевения, ако Кийт навреме не му беше стиснал ръката.

- Нека поне се представим на тази достойна дама, Джери – задъхано произнесе Кийт докато притичваха от едно прикритие към друго.

- Добре де – съгласи се с леко неохотство майора – аз съм Джери Кетрол, майор на втора пехотна дивизия, която понастоящем трябва да защитава този проооклет лагер.

Майорът произнесе предпоследната дума удължено, защото залитна, спъвайки се в една буца пръст.

Междувременно докато се водеше този разговор, чудовищните създания бяха успели да отворят достатъчно широка дупка в масивните защитни стени на лагера, за да могат да влязат, дори възседнали чудовищните гроандуси.

- Трябва да се доберем до хангарите, иначе скоро може да станем на палачинка – отвърна Сасия.

Тримата се спогледаха и се разбраха само с поглед. Сасия бе единствената от тях, способна да управлява летателен апарат, а те като пехотинци, щяха да й осигурят нужното прикритие, за да ги достигне, ако разбира се отвратителните гущероподобни твари не ги направеха на пепел със примитивните си, но съвсем не безобидни бойни средства.

Сасия зави зад ъгъла, оставяйки ги да се оправят както могат, защото времето им изтичаше, подобно на пясък в часовник. Положението наистина беше безнадеждно. В суматохата тя, като доста добър физиономист, разпозна разкъсаните тела на умрели млади пилоти. За зла ирония някои от тях бяха посетили кръчмата на стария чичо Зенгар предишната вечер и това им бе изиграло доста лоша шега. Кръв! Локви кръв!

Сасия знаеше, че до хангарите има не повече от двеста метра, но преодоляването им се оказа истински ад. Из цялата база се търкаляха спукани варели с интероново гориво, които вече горяха силно. Явно отвратителните създания притежаваха достатъчно интелект, за да ги използват по предназначение и да доунищожат, каквото бе останало от това гнездо на човешката цивилизация.

Младата жена обаче нямаше особено много време да мисли, тъй като един едър гуарон, яхнал огромен гроандус, едва не я помете. Той профуча край нея като на филм, но за щастие изобщо не я забеляза. Дали причината за това не бяха пламъците или просто гуароните имаха слабо зрение по природа?

Сасия запълзя напред със сетни сили. Сантиметър след сантиметър. Над главата й хвърчаха отломки и звучаха откъслечни изтрели.

“Няма да оцелеят дълго. Просто нямат шанс” – помисли си тя.

Хангарите бяха вече съвсем близо, но ето, че пред нея се озова ново препятствие. На входа вече имаше трима едри гроандуси, но гуаронските ездачи не се виждаха или поне Сасия не можеше да ги различи сред пламъците и гъстия дим, обхванал базата.

Беше немислимо да се опитва влизане през парадния вход. Тогава тя си спомни, че като на офицер със секретна карта й бяха посочили и един таен проход, през който можеше да влезе тайно в хангара. “Струва си да се опита” – каза си тя.

Достигането на този таен проход обаче съвсем не бе лесно. В непосредствена близост до войнишките помещения имаше специална сглобяема помпена станция за вода или по-точно за субстрат, от който след сложна преработка се извличаше вода. Сасия реши да опита този последен изход, преди врагът окончателно да отсечеше абсолютно всички възможни изходи.

Проблемът бе, че в отчасти хаотичното си лутане Сасия го бе оставила малко встрани от себе си. Сега трябваше да направи малък завой, но ориентацията беше голям проблем. При непрекъснато свистящите изтрели на плазмените оръжия всяко, дори мигновено надигане от земята, би означавало смъртна опасност. Девойката се зачуди какво да прави, тъй като ясно осъзна, че от нея зависеше спасението и на тримата.

Тогава изведнъж усети, че нещо и убива. Сасия някак си пъхна ръката си под корема, за да провери дали не е ранена. През ума й минаха какви ли не налудничави мисли. Скоро обаче осъзна, че беше легнала върху едва забележим люк в земята. “Явно това е единственият път за спасение” – помисли си тя, отвори люка и мракът я обгърна.

^^^

Превита на две, Сасия пълзеше в тясната шахта, която беше доста бедна на кислород и това тя ясно можеше да усети дори през филтрите на своя скафандър. Добре, че костюмът и все още имаше известни запаси, иначе със сигурност щеше да се задуши.

Трябваше на всяка цена да успее да преодолее това последно препятствие, този тесен тунел, в противен случай той можеше да се превърне в неин ковчег, щом отломките от полуразрушената база затрупаха люка, през който бе влязла. В това не можеше да има никакво съмнение. Пътят можеше да бъде само напред!

Макар за момента да се беше свряла в сравнително сигурно убежище, Сасия долавяше грохота на битката горе и вече съвсем ясно предчувстваше, че краят е съвсем близо. Девойката не допусна тези нерадостни мисли в главата си, а напротив удвои усърдието си и запълзя в тясното подземие, напомнящо адско черво, с още по-голямо настървение и хъс. След около двайсет метра тя чу сподавена въздишка, толкова тиха, че ако не бяха феноменалните й сетива, може би изобщо нямаше и да й обърне внимание.

От основния тунел започваше разклонение, подобно на малка ниша, в която като че ли имаше човек. Сасия се напрегна, но колкото и да се мъчеше не можа да различи нищо повече от един размазан силует.

- Представи се веднага кой си – каза тя яростно, насочвайки армейския си плазмен пистолет към нишата.

Секунда по-късно от там излезе човек, чиято физиономия й беше много добре позната. Той беше на някак неопределена възраст, но при всички положения далеч не в първа младост, изражението на лицето му наподобяваше някаква лека и странна усмивка, дори и когато мъжът беше напълно сериозен, а единственото му око гледаше към нея изпитателно.

- Зенгар Едноокия – на вашите услуги, мадам – съвсем безцеремонно изломоти той.

Сасия почувства, че сякаш й се завива свят, но трябваше да понесе някак дразнещия характер на този мъж.

- Какво правиш тук – изсъска тя. Канеше се да добави “Мислех, че си холограма”, но се въздържа, съзнавайки колко глупаво и неуместно би било подобно изказване в случая.

- Същото каквото и Вие, мадам. Пазя си живота или поне се опитвам. – изрече онзи с известна доза на наглост в гласа.

- Щом си тук значи знаеш накъде води този тунел, нали така? – мина към същината на въпроса Сасия.

- Нещо повече, мадам, готов съм дори и да ви отведа лично в Трудова колония 206. Но това няма да е безплатно.

Сасия се стъписа. Възможно беше малкият гнусен плужек да блъфира. Самия му чудат вид не й вдъхваше особено доверие. Ами ако я нападнеше в гръб. От друга страна нямаше друг изход освен да му се довери поне докато излязат от този проклет тунел.

- Добре – отвърна тя след кратка пауза, - какво искаш в замяна?

- А-а-а не така – отвърна с ехидна усмивка онзи – сменете тона с по-любезен и покажете поне малка проява на доверие. В крайна сметка и двамата може взаимно да си помогнем, за да се измъкнем от този ад.

- Какви са условията ти? – този път по-меко попита Сасия.

- Така е вече по-добре – промълви поуспокоен чудадият мъж.

Задухът в тунелът беше започнал да става нетърпим и на Сасия и стана ясно, че кислородът в защитния й костюм вече е пред изчерпване. Ако не излезеха поне на повърхността, нямаше да оцелеят.

- Искам да ме вземете с Вас в Родуел – изтърси ни в клин, ни в ръкав онзи.

Това още повече озадачи Сасия.

- Откъде знаеш за това? – не се стърпя тя.

- Подочух нещо от разговора ви с Генерал Зенгал. – изкикоти се онзи.

- Ами ако откажа?

- Тогава и двамата ще загинем – вече съвсем сериозно произнесе Зенгар.