Казах си - тази врата не води до никъде...
Блъсках и бутах на изхода,
този който води до никъдето...
затворен в собственото си подземие,
това което беше построено от мен.
Хлопах и исках да изляза от мрака...
Тук е студено, а ти се забави, уж беше за малко...
Напипвах слепешком с надеждата, че вътре съм оставил ключ... ключът към теб.
Виковете ехтяха, исках да ме чуеш и отвориш...
Бутах... с всичката сила, а твоите стъпки бяха отвънка...
Отвънка ти дойде. Отдавна не бях те виждал и не проумявах как отвори с тази лекота, без дори ключалката да щракне... Все още си красива, но не си ти... Ти си красивата жена която сънувам всяка нощ... Тази която слезе долу и ми каза - хайде ела с мен. Вратата винаги е била отключена, но ти няма как да знаеш, защото тя се отваря навътре...към теб.