Пращене на огън, нежна тръпка от въглен, спомени, красива музика.

        Време е да си кажем „Сбогом!”...

Впервам търсещия си поглед през прозореца. Взирам се с надежда в снега, който пада на едри парцали. Не зная... може би самотата е единственият ми верен приятел, единствената ми любов - страхът да остана неразбрана, осмяна, пренебрегната. До болка познати образи се изреждат в главата ми като картинна галерия, в която не зная какво или кого да търся. Всичко пред погледа ми се завърта с бясна скорост. Цветове се сливат в един-единствен калейдоскоп. В него е истината, вълшебството на мига. Секундното лепило за счупените ни надежди.      Невероятно!

Обувки с токчета се спират на стотина метра от мене и очаквайки някого или нещо, леко и колебливо зачаткват. Потропват леко, опъват ходилото и нервно потрепват. След малко мъжки черни лачени два чифта се спират и заобикалят токчетата. Те се повдигат на пръсти, сякаш искат да достигнат нещо. В миг последва прегъване, приплъзване и изведнъж се извисяват над земята в чудат танц. Токчетата политат, понесени от невидима сила. Но... чудо! Сгромолясват се в прахта. Едното токче се отчупва и наранява нежния глезен. Руква струйка тъмночервена кръв. Дотичват прашни, измачкани, вехти от годините мъжки обувки. Пристъпват страхливо, но уверено подпират едното краче. Те не подритват пренебрежително, не заобикалят насмешливо, а коленичват. Обграждат неуверено раненото малко токче и му помагат да се изправи. Макар и наранени, обувките с токчета потропват в прахта, за да отърсят болката и обидата. До тях закрачват мъжките бедняшки обувки. Студено им е, но те не забелязват това. Заедно са. Хлъзват се непохватно, но не падат. Продължават напред и все напред.

Събуждам се със зачервени от топлината на камината бузи. Разтърквам очи и впервам настоятелен поглед навън. Тъмно е. Плаша се. Веждите ми се повдигат нагоре. Съзирам плаха светлинка. Тя проблясва за миг. Скулите на лицето ми се отпускат. Избърсвам сълзите си. Вдишвам дълбоко нежния мирис на смола. Опиянена притварям клепачи.

„Време е да си кажем сбогом!”