Беше прохладна септемврийска утрин. Хладният вятър, полюшкващ клоните на дърветата, единствено подсказваше наближаването на зимата, с която настъпваха промените за красивите обитатели на старите бетонени промишлени комини. Тези грациозни създания бяха единственото, заради което си заслужаваше да впериш поглед към изоставените заводи. Явно хората обичаха да се наслаждават на живота отстрани - много щъркелови семейства бяха съградили света си от нищото и въпреки това бяха толкова единни, сполетени и задружни, че тъга обгръща сърцето ти.

Болката от еднообрзният живот е по-тежка, когато отстрани имаш възможността да се любуваш на красотата и разнообразието му. Въпреки това не извъртах поглед към блоковете зад гърба си, където ме чакаше сивотата на ежедневието.

Скоро обаче гъделът от недокоснатото щастие бе прекъснат от реалността. Както обикновенно става, тя е най-досадната част на деня. Да живееш в реалността означава да си част от нея, а станеш ли част от нея забравяш за болката от недокоснатото щастие, което, понякога, е всичко, заради което си живял (защото всяко недокоснато щастие е като всяка новородена мечта – далечно и прекрасно). Стремях се да не живея в реалността, такава, каквато я виждаха обикновените хора, на които не се случват необикновенни неща, а такава, каквато искам да бъде. Тогава по-лесно приемаш нещата, но по-трудно се примиряваш с тях.

Беше колежката ми, с която се водехме по пътя за работа – истинска късметийка съм с такава добра колежка и приятелка, още повече и съседка. Обаждаше се да види дали ще идвам, защото явно закъснявах за обичайната ни среща – 7.15ч. на мини-маркета пред блока й.

Работният ден протече по обичайния си разпис, завършващ с кратка дрямка вкъщи. Напоследък се притеснявах, че върша работата си така, че да се прибера за дрямката по-скоро, отколкото да съм полезна на обществото. Което ме плашеше – това бе един от признаците, че започваш да се отдалечаваш от недокоснатото щастие.

Бързо станах от леглото и си  спретнах един горещ шоколад. Когато отидох да го изпия на балкона, видях старите си приятели и вечните си копнежи. Полу-срутеният завод отдавна не функционираше по предназначение. Той имаше друг смисъл в съзнанието ми – моят поглед към бъдещето, към мечтите ми, към невиността и добротата, към природата и силата да съградиш наново живота си сред всичкия този хаос – отдавна изоставен и така нежелан. Гледах птиците и тъга обгръщаше сърцето ми:  „Ами ако вече бе късно?”, „ Ако никога не намеря мъжа, с когото да споделя балкона си?”, „ Ами ако съм го подминала на улицата, а той е нямал смелостта да ме заговори?” Тези въпроси нахлуха в съзнанието ми и напомниха реалността.

На следващата сутрин не отидох на терасата. Реших, че ако не мисля за глупавите птици и разрушеният строеж, ще успея да се съсредоточа върху работата си – явно реалността понякога е по-добрата алтернатива от това да витаеш в облаците. С мечти все още не се изкарват пари за хляб, нали така?

Денят се проточи, както обикновенно става, и затова, когато се прибрах, не посмях да се лиша от заслужената си почивка. Станах към 18.30 и с малки, сънени крачки се отправих към кухнята за горещия си шоколад. Навик го наречи, ама отидох да го изпия на балкона, въпреки че знаех какви мисли ще нахлуят в главата ми.

Когато обаче отидох, не можах да повярвам на очите си – всички щъркели бяха отлетели! Сякаш сърцето ми се сви. Красотата беше напуснала стария завод и се беше запътила към по-подходящи терени. Явно на красотата подхожда красота, а на хаоса-хаос. Гнездата им стояха същите – големи и забележителни, но пълни със... самота. Това бяха най-тъжните гнезда на отлетелите ми копнежи. Сълзи напираха в очите ми – дори не успях мълчаливо да се сбогувам с тях, сякаш ги отпратих с мислите си, а сега цяла зима нямаше да се завърнат. Реалността беше най-лошото усещане, когато загубата те сполети. Обгръщаше ме, просто защото нямаше какво и кой друг да ме прегърне в онзи момент. Заплаках.

***

Когато настъпе време за път само човек може да реши какъв да бъде той.

Щъркелите щяха да се върнат напролет, но ако не бяха птиците!? Ако някой друг трябваше да си тръгне!? Тогава не позволявайте на реалността да ви поглъща – живейте така, сякаш мечтите ви се крият на всеки ъгъл и от вас се иска само да направите една крачка... тази на прошката, на смелостта или на куража, тази на доброто или тази на доверието... защото вски човек има свой път. Само дето щъркелите избират този към Слънцето...