Ден първи-хронология

      Младият мъж ( собственикът на бара) всеки ден се спираше пред продълговатата витрина на антикварния магазин и търсеше вещ, която да го впечатли. Обикновено минаваше покрай антиквариата два пъти – по обяд, когато отиваше да отваря бара; и късно вечер след затваряне. И в двата случая заставаше пред витрината и поне половин час разглеждаше старинните вещи, подарени или продадени на антикваря от бившите им собственици. Така преди две седмици, докато стоеше и уж гледаше, но всъщност мислеше за проблемите си, видя часовника. Хареса го на мига, но близо три дни се чуди дали старинният му вид би отговарял адекватно на обстановката в бара. В крайна сметка желанието му да го притежава надделя и той веднага, след като го купи, го постави на стената до черния роял. Без да подозира с часовника младият мъж си напазарува и Времето. 

         А то повече от два века живееше между циферблата и никой освен възрастния антиквар не подозираше за неговото съществуване. Дори и кукувичката, която на всеки кръгъл час излизаше и кукайки, оглеждаше потъналия в мрак и цигарен дим бар, не предполагаше, че Времето е неин съквартирант. Но този съквартирант не беше весел, а обиден на хората. Как да не се обиди като те постоянно оправдаваха неудачите си с него – „нямам време за това“, „времето не ми стигна“, „егати лошото време“ и т.н. Затова то реши да спре, за да види какво ще правят без него мрънкащите човеци. Когато спря, спряха първо стрелките на часовника. Кукувичката, която тъкмо излизаше да отмери поредния кръгъл час, не успя да се върне обратно в дървения корпус, а роялът замлъкна.

     Времето важно се заразхожда по лъскавия под, след което ловко се качи върху покрива на сградата, в която се помещаваше барът. И онова, което видя го озадачи. Трамваите бяха застинали върху релсите, а автомобилите не изпускаха вече отровните си газове. Не се чуваше звън на телефони, клаксони, човешка реч. Вятърът бе замрял в клоните на дърветата, а облаците – те приличаха на рисунка. Хората ги нямаше, сякаш се бяха изпарили. В града превърнал в град призрак реално съществуваха само – антикварят и собственикът на бара. Времето се спусна по улука и се върна в магазина при всички онези старинни предмети, сред които бе живяло дни наред. 

         -Време, -обърна се към него антикварят- отдавна искам да ти благодаря за всичко което ми даде. Благодарение на теб успях да прочета най-чудесните книги на света. Живях спокойно. Вярно не забогатях, но пък помагах на нуждаещите се. Не се ожених, ала обичах най-прекрасната жена. Нямам деца, но пък имам най-добрите племенници. Ти си причината да ценя всяка секунда и минута прекарани на тази земя.Благодаря ти!

       Времето остана доволно от тези думи и се върна в бара. Заподскача по клавишите на черния роял, затанцува по лъскавия под и седна задъхано до младия мъж, който най-сетне можеше да се наслади на тишината.

     От години собственикът на бара все бързаше, притесняваше се, работеше усилено, нали времето беше пари! Каква грешка! Сега почивайки за пръв път, той разбра, че времето е самият живот. Младият мъж допи питието си и потърси с очи телефона. Все отлагаше онова важно обаждане веднъж от страх, друг път от гордост. Ето днес, докато имаше свободно време, бе моментът да набере цифрите, лежащи върху протритата шайба.

       -Обичам те! –каза, без да се притеснява от мълчанието.

       -Тогава- отвърнаха отсреща - ела при мен!

        И точно в този миг Времето се върна усмихнато в часовника. Стрелките се раздвижиха, а кукувичката се скри, за да подремне до следващия час.