„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. И така стигаме до един от важните въпроси, които разглежда настоящото кратко есе, а именно: кои са еничарите? От 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи, чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме).
 
Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за това, че султанът има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина еничарите са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел невръстните деца да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индокринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси. 

Историята показва, че всички поробени народи се борят в една или друга степен срещу посегателството върху децата им. Методите за предпазване от това българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8 – 9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи на отраснали българчета, които напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче в тези няколко реда говорим за жестоката практика от робските години на българската история? Защото би трябвало да сме научили уроците на историята, за да не повтаряме мрачните й епизоди. Но научили ли сме ги…? Отговорът се налага от само себе си. Само трябва да имаме способността, смелостта и смирението да го видим.

А това, което ще видим е, че днес отново времето е разделно. Днес отново сме изправени пред едно мрачно предизвикателство. Днес отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да се сложи ръка на най-уязвимото – децата ни – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството. Днес се опитват да ни убедят, че едни бездушни чиновници знаят по-добре от мама и татко това, което е най-добро за децата им. Опитват се, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови войни” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Желаят да променят представата за добро и зло, нормално и ненормално, морално и неморално и т.н. в умовете на тези, които поетично наричаме нашето бъдеще. Да. Днес отново времето е разделно.

Събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от държавните служби, които са загубили представата за истина и лъжа. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Събитията, описани в книгата, са се случили през 1668 г., но трябва да знаем, че днес отново времето е разделно. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.