elenasim1 (Елeна)
178 6580
20.11.2011 г., 11:13 ч.

Връща ли се време? 

  Проза » Разкази
1317 0 24
3 мин за четене

- Съжалявам. Опитахме всички възможности, но... Успяхме да спасим само едното.

- Нееее...

Дните се нижеха. Очите ми бяха пресъхнали. Устните ми напукани, а сърцето наполовина празно. Исках да върна времето назад, за да променя нещата, но връщаше ли се време?...

Прекрасният ми син живееше в златна клетка. Не давах и косъм да падне от него. С годините го бях привързала толкова силно към себе си, че явно виждах липсата му на личен живот. Едва ли сега щях да внеса промени в разбиранията му, но той бе достатъчно зрял, за да поеме своя път. Аз щях да си остана една стара самотница, носеща на плещите си  трагична история, а той трябваше някак да оцелее в битката с вълчия живот.

Излязох в бялата зимна нощ след дългата борба за малко сън. Очите сърбяха, а тялото ми леко потрепваше от студа. Навсякъде се носеше аромат от загарящо дърво. Улиците бяха празни и само някой заблуден бързаше към своя топъл кът.

Търсех утеха за болката. Само да имаше лек, щях да го споделя, защото съм сигурна, че има и други, които страдат.

Загубих в най-прекрасния ден в живота ми любимия и новороденото ми детенце. Бяха близнаци... Така този ден се превърна в най-кошмарния ми. Дълго време се възстановявах и само плачът на невинната ми рожба ме върна към живота. Събирах години раздраното си сърце. Вярвах и не вярвах, че от мен е останало човещина. Помагах с каквото мога, на когото мога. 

Спрях за миг да поема въздух. Загледах се в стъпките след себе си. Снегът хрускаше под премръзналите ми крака. Заслушах се в звука на ледените висулки. Като тъжна песен свиреше вятърът, а нощта бе по-бяла и от ден. Колко ми липсваше топлата прегръдка на любимия. Много отдавна в една такава прекрасна зимна нощ му бях съобщила хубавата вест, че ще става баща. Сълзите му на двойно щастие се превръщаха в стъклени топчици...

Дочух идващи стъпки и се загледах в бързащата фигура. Невинното лице на сина ми се усмихваше на една крачка разстояние. Имаше нещо различно в очите му. Някак празни и отнесени. Протегнах ръката си към него и той спря.

- Нали ти казах да не тръгваш след мен.

Той разшири учудено очи или поне на мен така ми се стори, искаше да ме подмине. Спря, погледна ме сякаш за първи път. Повдигна ръката си и погали белите ми кичури.

- Прибери си, не съм тръгнал след теб. Търся нещо, което едва ли някога ще открия...

- Какво, миличък, кажи на мама. Винаги си споделял.

Лицето му стана още по-учудено, а в очите му се насъбра влага. Ръката, която галеше косите ми, трепна и застина във въздуха.

- Теб и другата ми част от мен.

- Но аз съм тук, защо да ме търсиш.

- Защото ти не ме оставяш да те открия. Ще ми позволиш ли да бъда до теб след толкова много години?

- Но ти си до мен, съкровище. - нещо в разговора ни ме объркваше. Детето ми изглеждаше някак различно. Опитвах се да разбера какво ме водеше до тази мисъл. Ами да. Не си спомням дрехите, които носеше, да са ми познати. Всеки ден подреждах гардероба и знаех до най-малката подробност облеклото му. Сега изглеждаше по-изтънчен и някак по възмъжал.

- Кой си ти?

- Ти кой мислиш, че съм, майко?

- Ти си?...

- Да.

- Обясни ми! - хванах ръката му с треперещите си пръсти и погалих кокалчетата на пръстите му.

- Докторът... При раждането е решил да ни раздели. Но товарът бил много тежък за плещите му. След дълго мълчание призна пред мен жестоката си гавра. Нищо материално никога не ми е липсвало, но ти и другото ми аз поддържахте празнотата в сърцето ми.  За теб, скъпа майчице, е бил кошмарът... Съжалявам  само, че една омраза  към теб те оставя в един и същи ден без любим и без мен. 

Гледах с пресъхнали очи и попипвах тялото му, за да се убедя, че това е истината и само тя.

Никой нямаше право да раздели близнаци и най-малко можех да очаквам, че коравосърдечният човек, който бе сторил всичко това, беше бащата на моя любим. Тя, омразата, е сляпа, но да убиеш собственото си дете само за да отмъстиш, това е ужасяващо. Прегърнах го. Камъкът в сърцето ми се напука и се превърна в прах. Имах по важна задача - да събера двете си деца в едно, а злото... Нека го подмина. Така или иначе време не се връщаше...

 

© Елeна Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря сърдечно на всички!
  • Не можем да го върнем,но можем да променим бъдещето.

    Страхотен разказ!Прегръдки!
  • Разказът и сюжетът му са интересни. И е написан увлекателно. Падам си по по-дългите истории в разказа, но тук като че ли всичко си е на мястото. А защо не видим и прочетем и една по-дълга история, с обрати... ! Поздрави.
  • Интересен разказ! Хареса ми образът на майката, предадената мъка...
  • Тъжен разказ, Ели.
    Поздрави!
  • Много мъдър и прекрасен разказ!
  • Много интересно и замислящо! Поздрав, Елена!
  • Отново с много трепет и тревога прочетох.Майстор си,но и аз ще повторя,дано е измислина , а не реална история!Сърдечен поздрав!
  • Интересно, Ели! Имаш талант!
  • Прочетох... Тъжно, замислящо...
  • времето никога не се връща...
    но истината винаги...
    Елена мила, много ме развълнува...
    сърдечно те, прегръщам..
  • Разказваш чудесно и докосваш с всяда дума! Поздрави, Ели!
  • История - съдба, история - разбивачка на мисли и моментни състояния на апатия и безразличие, история за трудния път на сърцето, което търси душата, за да я убеди да слуша неговите трептения.
  • За съжаление е истина-време не се връща. Харесах.Поздрав
  • Време не се връща, любов се наваксва.Браво и от мен!
  • Прочетох с интерес! Хубав разказ!
  • Поздрав!
  • Времето не се връща, важно е идващото, това, което остава...
  • Ленка разскъса ми душата толкова голяма болка и тъга си написала толкова истинско ,че крещи в мен !Цялата треперя от вълнение !Поклон пред теб и перото ти мила!Поздрав Сърдечен!
  • Колко хубаво си го казала, Елена!
    "Имах по важна задача - да събера двете си деца в едно, а злото... Нека го подмина. Така или иначе време не се връщаше..." !!!
  • Имаш талант на разказвач.Браво за умело пресъздадената история!
  • Това не се коментира ...това се чувства...Благодаря ти Елена!!!Майстор си!!!Прекрасни дни ти желая и много щастливи мигове!!!
  • Не знам как да коментирам!!! Както ти сама си го казала Ели, във всяка измислица има доза истина. Настръхнах! Но с голямо удоволствие прочетох! С обич!
  • Ели, бемълвна съм!!!
    Непонятно е за моя разум!!!
    Моля се само, това да е измислена история, а не истина!
    Силно въздействащо е !!!
Предложения
: ??:??