Беше слънчев мартенски ден. Момичетата го очакваха. Бяха се уговорили да отидат в гората за кокичета. Нищо, че още се виждаше тук-там сняг. Пък и полянката с пънчетата сигурно ги чакаше.

Сега след като бяха набрали цветя, седяха на пънчетата. Слънцето ги топлеше и беше толкова приятно. Въздухът чист, чист. Разговаряха за какво ли не. Смееха се. Беше весело.

Не забелязаха откъде се появи старицата. Първо я видя най-малкото момиче. Стана и ù предложи да седне. После отиде при всяко едно от момичетата и взе по едно кокиче. Поднесе ù букетчето.

- Заповядай, бабо, кокичета от нас. Много са красиви и хубаво миришат. На пролет. Изглежда баба Марта е весела. Изпрати ни този слънчев ден и кокичетата. Нали?

Баба Марта се засмя. Хареса ù това момиче. Умно и добро, уважително.

- Вие, деца, кой сезон обичате най-много? Я кажете.

Всички извикаха - лятото. Слънчево и топло е. Има цветя. Птичките пеят. Игрите са чудесни.

Старицата забеляза, че само малкото момиче не казва нищо. Затова се обърна към него.

- И ти ли, миличка, мислиш така?

- Аз, бабо, обичам всички сезони. В дома ми и през зимата има цъфнали цветя. Зимата обичам заради снега и пързалките. Пролетта - заради птиците, цветята и зеленината. Есента - заради плодовете и красивия цвят на дърветата. А за лятото и аз ще ти кажа същото. Природата е прекрасна. Само трябва да я пазим повече.

- Много хубави думи каза, дете. Много хубави думи.  Така е. Всеки сезон е хубав. Трябва да се цени и уважава. Знай. В твоя дом цветята винаги ще цъфтят.

Старицата стана. Сбогува се с момичетата. Погали малкото момиче по главата и тръгна към гората.

Коя беше старицата никой не разбра.

Баба Марта беше доволна. Растяха добри деца. Умни и с добри сърца. Те щяха да пазят природата. Усмихна се. И сякаш стана по-топло. А може и да е било от слънцето. Кой знае?