В един момент времето за нас спря и с теб се пренесохме, както знаем, в друг свят. Всичко ново за човешката ни същност е заложено дълбоко вътре в нас. В истинската ни същност започна да издирва и изучава характерните особености на всичко ново и заобикалящо ни, на всичко случващо ни се за пръв път, защото беше по истински начин. Там, вътре в теб, се заражда, заформя нещо ново постигнато, което е невъзможно да бъде описано с човешкия език.

Този път знаеш, че е истина, че е истинско, знаеш интуитивно, знаеш, че знаеш. Особено се чувствахме и двамата, защото едновременно минало, сегашно и бъдеще време се преплитаха в този настоящ момент, който продължаваше без да свършва и днес. И как би могло, понеже е без давност. Извън времето и пространството, които на свой ред всеки от нас имаше, като вътрешна нагласа, и колкото и объркващо да бе за нас, в това ново измерение се наслаждавахме на истинската хармония, като че ли Някой вече бе подготвил всичко за нас. Имаше свой си характер, а именно одобреният характер на партньорството на споделения живот в съвместните чувствания, мисли, действия, мечти, стремежи, цели, попадения, мълчание. В този безкрай от сетива, допири, разбиране, съгласие и ново начало с теб. Чувствахме, повтаряйки сливането отпреди полунощ и всичко си беше съвсем наред; дори не си задавахме въпроси, а вече знаехме отговора.

Удивени, как отвъд формата и лимитацията на телата ни, мислите в простора на поглъщащата ни безкрайност в абсолютната пълнота на Бога, ние се реехме във вселената, минавайки от галактика в галактика (тези процеси се случват във вътрешния космос на човек)… Как всяка една от тях имаше всичко напълно характерно и специфично обособяващо я сама за себе си. Дори музиката, която ни съпътства с изящна нежност, достигаща до епицентъра на сърцата ни, едва доловимо пиано, като фон един малък, спретнат оркестър свиреше вярното прелюдие, на всичко очакващо ни занапред. Хах…

Обърнахме се един към друг, за да видим усмивките си в тишината на мълчанието. Нашият изглед осияваше тъмната, но в никакъв случай мрачна стая, в която се намирахме. Като от звезда, изпращаща мъждукането си до нас, проблясваше сянката на дърветата отвън на двора върху леглото ни. Бяха минали едва по-малко от десетина минути от три след полунощ. Сънят, които изгонихме нахално с лудата ни надменност в личната ни интимност, прокудихме да се скита, като най-големия сирак скитник. Опитвайки се да запазим мълчание и тишина, за да не събудим детето в другата стая, го оставихме „ангелчета да го пазят” в сладкия му сън. Наслада бе и за двама ни да го наблюдаваме от време на време как спинка. Станах от леглото, опитвайки се на пръсти да стигна до кухнята. Не само къркоренето на стомасите ни подсказваше, но и редица други фактори, които искаха да наваксаме с току-що изразходваната ни енергия. Ти ме последва, като тихо прошепна, че ще изпържиш яйца на очи, за по-бързо и лесно. Попита ме колко искам. Казах: две, а ти добави и за себе си ще изпържа две. След минути вече бяха готови, подправени с кисело мляко, магданоз и пресен бял лук. Гарнирани така, ти ги сложи в обща голяма чиния. Обичахме да споделяме всичко, най-вече храната – в този момент те бяха нашата вселена: млякото символизираше реката на млечния път, подправките, ухаещи на речен талк и пролетно събуждане, кипящото ни настроение. И всичко това в нашата вселена, пардон – „яйца на очи” с по две слънца – алегорията на слънчевата система в нашия частен макро свят или с други думи „свят в света”. Пресегнах се към плота, за да ти помогна и взех от плота две вилици, от онези с големи зъбци, твоята нежно ти я подадох и започнахме да се храним и смеем тихичко от бликащата в нас радост на това толкова сладко взаимоотношение от една страна. А от друга, това, че бърках с пръсти в чинията и взимах малко късче от храната и ти я поднасях към настанилата се усмивка на лицето и устните ти. Главата ти се накланяше винаги към мен, и винаги готова да споделиш храната. Не пропусна нито веднъж да ми върнеш жеста, а след малко захвърлили вилиците, взехме остатъка от храната и започнахме да се мажем по лицето с нея един друг.

Осланяхме се на оскъдната светлина, идваща някъде отвън, без да светнем лампата, градяхме сладък спомен за поколения напред, и за времето, когато остареем, това да ни стопля. Дори не подозирахме с какво по-важно събитие щеше да ни бележи този паметен и настъпващ ден за нас. Повторно се протегнах към барплота и с ръба на пръстите си, без да ставам от стола, достигнах недопитата си чаша с чай от предната сутрин. Имаше не повече от три глътки в нея, за края на храната – една бе за мен, другата за теб; Оставащата дори по-малко и от глътка чай отиде в една от онези гъби, на вид като плацента, дето пият чай, някой ни я беше подарил преди почти три месеца.

Логично беше да отида до банята, за да си измия ръцете, а ти дотърча след мен, не само защото имахме храна по ръцете и лицето си, но аз не знаех още колко много си възбудена. От всичко изживяно през тази нощ и вълнението, което се заформяше от чакането за раждането на новото начало в живота ни, пребиваващо все още в изпълнения ти корем; за това по-късно щяхме да разберем. Влязохме почти едновременно в тоалетната, очите ти реагираха веднага на светлината и ги закри, като вдигна дясната си ръка. Трябваха ти само секунди, за да провреш ръце под моите и започна, обгръщайки ме изцяло, да ме гъделичкаш. Наслаждаваше се всеки пък, когато и да можеше да го правиш.

Обикновено спяхме голи. Обичахме да използваме всеки момент, когато детето го нямаше или спи, като сега, подтиквайки се чрез голотата ни, която олицетворяваше откровеността ни един към друг, ние по детски лудеехме безумно и невъобразимо. Знам, знам колко много обичаш топлината на тялото ми и постоянно да ме усещаш до себе си, дори и на допир само да беше. В този „съвършеният момент”, когато духовете и душите ни бяха кристално прозрачно свързани, чухме ясно Гласа; Гласът извираше сякаш от вътре на общия ни дух. Тогава се заслушахме. Замръзнахме, за да чуем Гласа:

Целувам те, по теб

избива пот.

Целувам те, а Вяра

я прегръщам.

Целувам те и благодаря

на Господ Бог!

Целувам те и не искам

и да свършва!

Тишината ни проговори с Гласа на вечността. Това бе Той, причината и епицентърът на невидимата на пръв поглед, но разпознаваема ръка. Този, Който мълчеше, но беше във всеки момент с нас. Този, заради Който бяхме заедно, и заради Който ще останем така до края, и след това в отвъд живота. Който ни срещна двамата и запозна преди известен брой години съвсем не случайно, не поради някаква тенденция и не на ужким да ни посочи и покаже един на друг. Ние забравихме за какво бяхме влезли причината се изпари основателно.

Поглеждайки в огледалото пред себе си над мивката, в което и ти се вторачи, срещахме погледите си там и осъзнали небесното посещение, се обърнах към теб. Пламъкът, който гореше в костите очевидно и на двама ни, ни подари нов импулс. Обръщайки се към теб с лице, се целунахме, започвайки наново да отдаваме любовта си един на друг. Слизайки надолу към котето ти, или както също обичахме да казваме, говорейки за неизказаните ни допълвания и сливания розичката на розата, но без четирите бодила. Намачках двете ти близнета сърнета, кулите, издигащи се с върхове, като камбанария. Млечните ти жлези бяха се уголемели повече от обикновено заради млякото в тях. Целунах коремчето, носещо като настъпваща знатна есен изобилна жетва в утробата ти. Разгръщайки бедрата ти, блесна живописната картина, показваща ми лубрикираната ти вагина, ухаеща на този прескъп парфюм, наречен изначален живот. Върхът на грапавия ми език потрепери, също както устните между бедрата ти, сеизмичността се засили, този път не беше Гласа, като от преди минути, идваше от сърцевината на утробата ти.

Раждаше се нов живот, нова обща съдба. Не помня как за трети път отнех баланса ти, вдигайки опорния ти крак, се намери на пода до мен. Обединени, сливайки се в едно, процесът на раждането беше предизвикан. Така в тези сутрешни часове вече на този пролетен ден, където всичко се събужда за възкресен живот, се роди и дарът на чудото в любовта ни и обожанието ни. По-малката ни щерка. Гледащи се, и гледащи я – Исая, усмихната в пелени; Бог за втори път чрез нея ни каза днес и допълни:

Мъж, жена, дете –

любовта е всичко между тях.

Достигане на третото небе

и на гореописаната слава.

Стигна ли до най-будното

сърце?...

Картината, описваща

ни двама.

Ти бременна, носиш

нашата Исая и

усмивката, сияеща на Вяра.

Целувам те, по теб

избива пот.

Целувам те, а Вяра

я прегръщам.

Целувам те и благодаря

на Господ Бог!

Целувам те и не искам

и да свършва!