Втори живот
   Катя стоеше на релсите и гледаше извивките им в далечината. Беше привечер и вятъра леко подухваше дрехите и меката ù руса коса. Знаеше разписанието на влака, трябваше да мине всеки момент. Загледа се продължително, след което затвори очи и пое дълбоко дъх. Трябваше да го обмисли за последен път. Все още имаше шанс да се откаже. Но тя не искаше. Не искаше повече да живее. Вече беше решила. След миг започна да усеща вибрацията на идващия по релсите влак. Отвори очи. Ярките светлини, които бързо се приближаваха към нея, я заслепиха. Бързо ги затвори и си пое дъх за последен път...
                                              ***
   - Ще успеем! - каза Мишел. – Ние сме по-добри от тях.
   - Но те ни превъзхождат! - възрази Антонио.
   - Ако приложим тактиката, която измислихме, ще успеем.
   Мишел и още двама души се намираха в една барака, а отвън ги чакаха няколко испански войници, чието търпение вече се изчерпваше. Търсеха ги за обвинение в разбойничество, тъй като живееха далеч от града и често нападаха коли и карети по пътя, но сега войниците бяха успяли да ги проследят, благодарение на една малка грешка.
   Отвън се чу силен, плътен испански глас.
   - Хей! Даваме ви последна възможност да се предадете. Излезте от бараката сами или ние ще влезем!
   Мишел погледна двамата си спътници. Те ù кимнаха. Тя се обърна към прозореца, извади пистолета си, пое дълбоко дъх и тръгна натам. Вървеше внимателно и когато стигна, застана отстрани на прозореца. Другите двама също заеха местата си. Мишел си сложи кърпата на лицето, насочи пистолета навън и стреля. Улучи някой от войниците. С този изстрел се постави началото. Настана суматоха. Войниците тръгнаха да влизат, разбойниците тръгнаха да излизат. Барута на пистолетите бързо свърши и се продължи с ръкопашен бой. Мишел беше много добра в това, защото беше бърза и ловка.
   Разбойниците вече побеждаваха, когато в далечината се появиха двама военни на коне. Мишел веднага позна кой беше единия. Беше баща ù. Нещо рязко я сряза отвътре, но тя продължи да действа по плана. Когато двамата мъже пристигнаха, бързо се присъединиха в помощ на войниците. Бащата на Мишел, разбира се не я позна, затова се насочи право към нея, тъй като тя беше главатарката на бандата, а той беше губернатора на града. Поради тази причина, тя беше единствената от бандата, която живееше в града.
   Той нанесе първия удар и тя ловко го парира. Последва подобна серия. Както казахме, Мишел беше добра във фехтовката, но вероятно все още не беше надминала учителя си, който беше именно баща ù. Затова беше видимо притеснена, което я караше да е леко скована, а това много й пречеше. Нещо за миг я разсея и губернатора използва този момент да избие рапирата от ръката ù и да я повали на земята. Мишел падна със сила назад и си удари главата, от което леко се замая. В този момент, за нейно щастие, нещо друго, по-важно, привлече вниманието на баща ù и той бързо се отдръпна от нея, като я остави на земята. Мишел, успокоена, тръгна да се изправя, но изведнъж някой я ритна силно в ребрата и тя падна отново на земята. Някой се беше надвесил над нея. Свали кърпата от лицето й. Когато тя видя неговото лице, очите ù се разшириха от изненада.
   - Хей! Хей, какво правиш?... - човека пред нея се изправи и приготви рапирата си, за да намушка момичето с нея. - Чакай!... Защо?...
   В следващия момент рапирата се заби в сърцето ù...
                                                 ***
   Катя се събуди. Нещо не беше наред. Трябваше да е мъртва. Тя знаеше, че би трябвало да е мъртва, но въпреки това беше будна и лежеше някъде. Всичко беше твърде светло и нереално, за да е истина. Може би все пак не беше истина, може би сънуваше. Но не, не беше възможно, нещо не беше наред. Нямаше как да сънува и изобщо да съществува, след като този влак беше минал през нея... Така беше, нали? Последното, което помнеше бяха ярките светлини от фаровете, после си затвори очите и... се събуди тук. Но къде беше това „тук“? Болница? Не. Ако беше в болница, щеше да има болка. Не, това беше твърде светло и бяло дори за болница.
   Тя се надигна леко и се огледа. Не виждаше нищо. Само празно пространство. Дори не знаеше върху какво лежи, сякаш не лежеше върху нищо, просто върху нещо бяло.
   - Ехо? - викна леко – Има ли някой? Къде съм?
   Не се чу отговор, само ехото от гласа й. Изправи се и й се зави свят. Около нея нямаше буквално нищо. Само бяла празнота. Да, това определено беше нереално. Може би все пак наистина не беше жива. Но къде беше? В Рая? Не, в Рая не би трябвало да е толкова скучно и празно. В Ада? Не, беше твърде светло за Ада.
   - Къде съм? - повтори, този път по-силно.
   Отново не се чу отговор, но този път Катя долови някакъв слаб шум. Беше толкова слаб, че ако наоколо не беше толкова нереално тихо и празно, този шум изобщо нямаше да се забележи.
   - Има ли някой там?
   Тишина. Шумът започна да става все по-силен.
   - Кой е там?
   Вече ясно можеха да се различат стъпки. Туп-туп, туп-туп... Съвсем равномерно. Туп-туп, туп-туп... Все по-близо. Туп-туп... Спря.
   - Кой е там?! - вече почти истерично извика Катя.
   - Спокойно – чу се глас чак сега.
   - Къде съм? - отново попита момичето – Мъртва ли съм?
   - Нещо подобно – отговори гласът, който беше мъжки.
   - Как така нещо подобно? - тя се засмя нервно – Подигравате ли се с мен?
   - Разбира се че не, Катя. Аз съм ангел, а ти се намираш на място, където никой жив човек не е стъпвал.
   Момичето си пое дъх да каже нещо, но ангелът я прекъсна.
   - Не, не сме в Рая... но не сме и в Ада. Не сме и на Земята, всъщност сме някъде по средата. Тук идват всички души, преди да продължат напред.
   За няколко мига настъпи тишина. Катя не знаеше какво да каже, просто гледаше с широко
отворени очи без да помръдне. Най-накрая успя да прошепне съвсем тихо.
   - Мъртва ли съм?
   - Тялото ти да, но душата ти все още може да се върне на Земята, ако приемеш едно предложение.
   - Предложение? Не, не искам никакви предложения. Пък и аз се самоубих, защо да искам пак да живея?
   - Защото ние ще ти покажем, че животът може да бъде нещо хубаво и че твоят живот, този който ти изгуби така лекомислено, не е бил нещо лошо, нещо от което си струва да се отървеш. Ще ти покажем доброто и злото в света. Любовта, доверието, предателството, смъртта, ще ти помогнем да опознаеш всичко това, до което ти нямаше възможност да се докоснеш и от което се лиши така преждевременно. Освен това, ще имаш възможност да направиш нещо добро, да помогнеш на някого, ще ти дадем цел, макар и в чужд, а не в твоя живот.
   - Какво? Не разбирам. Как така в чужд живот? Не искам да живея повече! Не е ли това идеята на самоубийството?! Оставете ме на мира!
   - Глупаво момиче! Ти имаш нужда от този втори шанс! Просто изслушай предложението.
   - Добре, слушам – най-накрая се примири Катя – Какво е предложението ви?
   - Можем да те върнем обратно на Земята, да продължиш да живееш, но в друго тяло и в друго време. Ще продължиш да живееш като едно момиче на твоята възраст, която е била убита. Ти ще заемеш нейното място след момента на убийството и ще разбереш кой я е убил. Ще имаш достатъчно време да заобичаш живота отново, и ако разбереш всичко правилно, накрая ще можеш да избереш – да се върнеш в своя живот или да продължиш напред и да се откажеш от какъвто и да било живот.
   - Какво? Това е абсурдно. Самоубивам се, само за да дойда тук и вие... дори не знам кои сте вие... да ме върнете обратно.
   - Моля те Катя, приеми предложението. Ще видиш, няма да съжаляваш.
   Катя се замисли. Отговорът, който щеше да даде сега, щеше да определи не просто
бъдещето й, а цялото й съществуване. Дали да приеме предложението на този ангел, за когото дори не беше напълно сигурна, че изобщо е ангел или просто да се откаже от всичко, да избере лесният път и да продължи напред, да умре окончателно... в крайна сметка това искаше... нали?
   Решението беше трудно, а човекът стоеше пред нея и я гледаше очаквателно, сякаш
искаше да получи отговор на момента. След няколко мига той проговори.
   - Може би, ако се запознаеш с момичето... Тя наистина има нужда от помощта ти.
   - Добре, всичко е чудесно, но само едно не разбирам, защо тя и вие се нуждаете толкова много от мен? Не може ли някой друг да се върне в нейния живот... не може ли тя самата да
се върне? И всъщност, защо изобщо трябва някой да продължава да живее нейния живот, тя просто е умряла и това е, нищо не може да се направи.
   - Но там е работата, че може. Не това е била съдбата ù. Тя е трябвало да живее още дълго и
да продължи делата си още много години, но някой е променил съдбата ù, някой я е знаел предварително, някой, който е знаел какво точно ще се случи в този ден и във всички следващи. И тъй като вашите две съдби по някакъв начин се преплитат, единствено ти имаш възможността да се върнеш на Земята и да продължиш нейната.
   Катя продължаваше мълчаливо да гледа ангела. Накрая проговори.
   - Значи... казвате че мога да се върна отново на Земята, но без да продължавам своя живот?
А това момиче, тя каква е... каква е била?
   - Ами, на възраст тя е колкото теб – на 19, живее в Испания през 1816г. и се занимава с...
кражба, но е родена в аристократично семейство...
   - Почакай, почакай, задръж там, където каза, че е от Испания. Аз не знам испански, няма да разбирам нищо.
   - О, не се безпокой за това, това лесно ще се оправи, щом влезеш в нейното тяло.
   - Аха, ясно... това ли е всичко? Сега просто ще... просто... ще се събудя и ще бъда нея? А ще помня ли нещо, ще помня ли коя съм била?
   - Разбира се, че ще помниш. Ще имаш спомени за всичко, дори за разговора, който водим в момента, иначе нямаше да има смисъл от всичко това.
                                                ***