Втори шанс

   Малкото момиченце спеше върху стара дървена пейка, а снегът се сипеше около него. Ако някой случаен минувач се загледаше в пейката щеше да види само един бял силует. А в този час на нощта минувачи нямаше. И все пак ето че посред нощ това дете спеше навън.

   Така го намери и старият вампир, освирепял от глад. Бе усетил сладкия аромат на невинната детска кръв. И си помисли, че тази вечер ще пирува.Последва изкушилия го мирис.

   - А, какво си имам тук! – възкликна той. 

   Изгаряше от нужда да впие зъбите си в малкото, топло телце. Да разкъса нежната кожа. Да отнеме живот. Но от толкова дълго не се бе хранил. Затова щеше да се наслади на сама сервиралата му се вечеря преди да я изяде.

   Първото, което Деймиан  почувства, бе свой събрат. Второто бе кръв. Детска кръв. С особено сладкия си аромат и вкус тя се отличаваше от тази на възрастните. Но този аромат бе примесен с нещо друго. Пое си дълбоко дъх, за да разбере.

   Мърша. Ароматът и беше смесен с този на детето. Предупреждаващи камбанки звъннаха в главата му. Другият вампир се хранеше с детето. Затича се с пълна скорост. Непознатият бе нарушил един от най-важните им закони. Можеш да се храниш с всичко, стига да не унищожаваш невинност. Децата невинни ли са?

   Спря се. Вампирът пред него беше старец с дълга бяла коса. Беше го чул и вдигна глава. Имаше студени сиви очи.

   - Нима и ти искаш да се насладиш на това пиршество? Съжалявам, но в нея няма достатъчно кръв и за двама ни.

   - Не.

   Старецът силно се изсмя. Устните му, покрити със свежа кръв се извиха в зловеща усмивка. В очите му се появи луд блясък.

 - Ха. Не искал. Мислиш, че не мога да почувствам как гладът се прокрадва във вените ти. Как бавно започва да те изгаря. Да те изяжда. Да те подлудява.

   Прав беше. Гладът бе започнал да  го прояжда от момента, в който се бе спрял. Но той бе достатъчно силен, за да не му се поддаде. Или трябваше да бъде. Не можеше да допусне някой да наранява деца. Но гладът в тялото му можеше да бъде удовлетворен и по друг начин. Агресията също помагаше. А точно сега смяташе да прибегне до нея.

   Съсредоточи се. Малко след като бе станал вампир бе научил, че е от един особен вид вампири. Такива, които могат да обръщат „аурата” на другите срещу тях самите. По този начин той можеше и да лекува, и да наранява. Затвори очи, защото трябваше да се концентрира напълно. Само миг разсеяност бе достатъчен, за да нарани  не само лудия старец, а и момиченцето.

   Чу вика му на изненада, а след това и  писъците, издаващи болката, която изпитваше. Деймиан погледна жалката кървава купчина, представляваща в момента другият вампир. Момиченцето лежеше леко встрани от него. Отиде и го взе в ръце. Беше време да лекува.

   Детето отвори очите си. Имаха невероятен син цвят. Бяха тъмни, почти черни, но все пак сини. Погледна мъжа, който го държеше, усмихна се и отново ги затвори.

   Деймиан бе приключил с лекуването на раните и преди пет минути. След това се бе заел да я поизчисти от кръвта, използвайки снега и носната си кърпа. Изненада се, когато видя бледорозовата му кожа. Тя някак си изглеждаше странно до абаносово-черната коса, обграждаща ангелското личице на момиченцето. И ето, сега то му се усмихна. Нещо трепна в отдавна спрялото му да бие сърце. Изправи си и закрачи по  покритата със сняг пътека. Отсега нататък той щеше да бъде баща. А момиченцето в ръцете му – негова дъщеря.

   Бе получил втори шанс да живее. Шанс все пак да бъде щастлив.