Вяра
- И какво следва? - попита ме Мишел - разтърси крилцата си ръсейки от вълшебният прашец, навсякъде около себе си.
-Нищо - отговорих й. - Всепоглъщащо Нищо. И все напред, нали не сме някакви смешни човечета, ограничаващи се само с едно съзнание. Нали из тях пътуваме и градим Характери.
- Знеш ли, последният път срещнах едно Ехо. Беше с добри маниери и от добро семейство. Красиво беше това Ехо, много беше красиво. И искрено.
- Защо се беше озовало при нас?
- И аз това го питах. Оказа се, че принадлежало на един много готин младеж. Същият като него, все пак негово Ехо е.
- И все пак?
-Ами нищо особено. Даже много си беше готино момчето. Такова едно Целомъдрено.
- Ей, защо я използваш тая дума?
- Поради липса на друга, миличък. Човекът много зле го беше изпращяла религията през краката. Чак мен ме заболя. Ехото от несбъднатите му мечти лакатушеше около него - болно, осакатено, нещастно. Прегъваше се на малки кръгчета, въртящи се около целомъдрена ос на осъзнаване. Или по-добре да кажа пре... ване. Целомъдрено, такова едно.
- Знаеш ли, аз преди познавах едно такова момче. Бях много малък и много го харесвах. Той, разбира се, така и не разбра.На него му се случи същото. След това не можех да го позная. Останах самичък много дълго време, преди ти да се появиш. Преди няколко дена го видях и се заприказвахме. Тъпо казано. Той ме ругаеше, аз слушах... ЦЕЛОМЪДРЕНО!!! Понеже някакви демони ме били обладали. Викам му: не са демони уе, съвсем нормални хора са си. Ама кой да слуша, нали Иисус е от нашия отбор и ей сега ше ви бием на мачАААА.
- Що въобще се заприказва с него.
Знам ли, май Вярвах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Николов Всички права запазени
