19.07.2020 г., 21:30 ч.

Въжето 

  Проза » Разкази
579 1 2
5 мин за четене

Въжето

 

 

- И какво сега? По телевизията страх, на работа също. Страхувам се да не остана без пари, без отопление за зимата. Страх ме е да не изгубя авторитет и доверие сред близките си, толкова трудно спечелено.

Такива мисли се редуваха една след друга в главата на Росен още от сутринта. Беше почивен ден и можеше да поспи повече, но не го свърташе на едно място. Изпи си кафето, което не му донесе сладост, както преди време. Усещаше как между пръстите му изтичаха онези моменти, които му доставяха удоволствие. А те не бяха много. Миг, в който пие кафе, следобедната дрямка в почивен ден и разходка в парка. Росен не общуваше с много хора. Може да се каже, че бе затворен човек. Така той живееше в собствен свят, в който бяха чужди злобата, зависта и омразата. Говореше си само с вътрешния глас. Напоследък не се разбираха. Мъжът се погледна в огледалото и каза тихо:

- Остаряваш, момче! Виж, колко бръчки, да бяха поне от усмивки. Хората си живеят и се смеят, а ти се страхуваш от най-малкото.

Изми чашата от кафето и погледна през прозореца.

- То и слънцето да е приятно, но така припича, да не смее човек да излезе навън.

В такива моменти, Росен ставаше раздразнителен. Стягаше го гърлото. Изпитваше паника от нещо, което не можеше да си обясни.

-Ей сега ще те стегна аз! -каза си той и слезе в мазата.

Погледна към рафтовете със зимнина, подмина ги и застана пред шкаф с инструменти. В дъното на едно от чекмеджетата имаше въже. Мъжът го извади и го разгледа. С това въже преди много години, заедно с баща му са местели гардероби. Служело е и за изграждането на постройка в двора. Толкова работа бе свършило през годините, а сега бе грижливо прибрано в заслужена почивка. Росен се качи по стъпалата на къщата и влезе в стаята си. Сложи въжето в раницата си. Облече се и излезе от своя дом. Беше толкова объркан, че единствената мисъл, която го ръководеше в момента бе да стегне гърлото си завинаги. Искаше да го направи някъде далеч. Бе помислил за това, да не травмира най-близките си хора с гледка, която би ги разстроила за цял живот. Докато вървеше към близката гора се връщаше в годините назад. Дори се усмихваше на някои от спомените си. И както всеки самоубицец и той си казваше, че когато всичко приключи иска само да види как ще реагират другите. Ако може някъде отсрани. И жената, в която бе влюбен да си каже, че не е била права, когато го е наранявала със своето безразличие. Росен вървеше бавно. Дори и вътрешният му глас бе съгласен с всичко, което мислеше мъжът.

Когато свърши градският път, сякаш въздухът изведнъш бе станал по-различен. Дишаше се. Гората, която изглеждаше недостъпна отдалеч, се оказа толкова гостоприемна, че дори прие госта си така, както си бе, с обувките. Росен тръгна по една от пътеките. С всяка крачка, той забравяше по спомен. И когато бе влязъл доста навътре сред тишината на дърветата, той вече дишаше спокойно. Вдишваше свежест, издишаше минало. Една катеричка се стресна, когато го видя. Спря се, огледа се и бързо се запъти към най-близкото дърво. Покатери се на висок клон и весело гледаше непознатия странник. Кълвач се чуваше наблизо, как усърдно се трудеше за храната си. Вероятно си я изяждаше с удовлетворение, защото се бе потрудил за нея. Шишарка падна точно до Росен, а сухо клонче изпука под краката му. Няколко пптички, незнайно как успяваха за секунди да си кажат може би съкровени неща, които галеха слуха на човека, достигнали до него като песен. Мъжът спря. Заслуша се в тази горска приказка. С всеки миг, той осъзнаваше, колко незначителни бяха проблемите му на фона на тази величествена гледка. Сякаш се гледаше отстрани и виждаше своя живот отдалече. Не му харесваше. Дори се усмихна, когато си спомни за какви неща се бе ядосвал и тъгувал. А може би е трябвало да е като катерицата, кълвача и другите птици. Да бъде над нещата. Там, където щеше да се чувства свободен и спокоен. Тук, в гората, Росен виждаше красотата на живота. Как всичко се радваше на мига като на подарък. Никой не обсебваше другите, не си пречеха. Мъжът стана от земята, отвори раницата си и извади въжето. Когато го бе взел от мазата, то му се струваше тежко и грубо. А сега, сред боровите иглички, тази тежест бе изчезнала. И гърлото не го стягаше. И не се страхуваше от нищо. Дори и от тишината, която в гората звучеше като песен, а не както при хората да смразява сърцата.

Росен пусна въжето на земята. Разпъна го. Хвана единият му край и го завърза на клон. Така направи и с другия край, но на клон от съседно дърво. Направи няколко крачки назад и се усмихна. Пред очите му се появи най-хубавата люлка, която бе виждал. А когато тръгваше от дома си, не се бе надявал, и през ум не бе му минало дори това. Провери дали е станала здрава. Седна на нея, засили се с крака и се залюля. Катеричката скачаше весело от клон на клон. Кълвачът продължаваше да барабани някъде нависоко. Шишарките падаха. А гората бе толкова мъдра, че даде сили на клоните, за които бе вързана люлката, за да не се счупят. Росен се люлееше. Не опираше крака в земята. Миг, в който този свят бе най-красивото място за живот. Той бе благодарен. На гората, на нейните обитатели и на въжето.

Въже, което като го погледнеш ще си кажеш, че не е кой знае какво. Но то можеше да се ползва за да се гради.

Можеше да отнеме живот.

Въжето може и да се превърне в люлка. И когато човек се люлее засилван от мечтите си, проблемите и тъгата да останат някъде там, под краката му.

 

 

Явор Перфанов©

18.07.2020 г.

Г. Оряховица

 

© Явор Перфанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Неочакван край, хареса ми!
  • Оръжията не убиват, убиват хората...
    За тази мисъл се сетих докато прочитах финала.
    Поздравявам те.
Предложения
: ??:??