9.12.2018 г., 21:27 ч.

Вълчето Соня: магията не е завинаги 

  Проза » Приказки и произведения за деца
446 0 0
16 мин за четене

               ВЪЛЧЕТО СОНЯ: МАГИЯТА НЕ Е ЗАВИНАГИ

  Имаше една далечна страна , почти цялата обрасла с гъсти гори, които стигаха до брега на океана. И един ден, точно в средата на една от тях, на малка полянка, с гръм и трясък се приземи странната и малко луда вещица Радмила. Съвсем наскоро лигата на вещиците я изгони от редиците си, защото приносът й в запълването на ямите на злото никакъв го нямаше и какво става, това вещица ли е изобщо?

   И ето, че Радмила яхна метлата и пое напосоки, без да знае къде отива. Не каза нищо дори и на съпруга си Казимир, прочут , но малко отнесен магьосник, защото се срамуваше от него.

–Какво е това място?- каза си тя- Май не изглежда лошо, може и да заживея тук. Но ще ми трябва къща...И по всичко изглежда, че ще си я правя сама!

   Речено– сторено,нямаше полза да се колебае, времето напредваше и затова странната и малко луда вещица се залови за работа. Махна с ръка и  храстите и тръните изчезнаха от поляната, а в средата й земята  се покри с мек и пухкав зелен килим. Радмила доволно се усмихна:

–Подът е готов, но ще ми трябва и покрив!- каза тя и отново махна с ръка. Движението й вдигна във въздуха падналите есенни листа, които се завъртяха в кръг, превръщайки се в жълти и червени керемиди. Те се приближиха плътно една до друга и образуваха шарен покрив с комин по средата. Някак странно покривът увисна над полянатга, защото нещо липсваше.

–Дааа...поклати глава вълшебницата- Май забравих стените! Но като че ли тук няма материал за тях!

   И тя бързо изтича към брега на рекичката, грабна няколко шепи пясък , разхвърли ги около себе си и зашепна заклинания. Песъчинките бързо започнаха да нарастват, превърнаха се в камъни и се наредиха в здрави стени, които подпряха покрива. Така Радмила си иззида и камина, от вън долетяха няколко дебели цепеници и огънят весело запръщя.

– Но аз нямам легло!- плесна се по челото тя и се огледа наоколо.

–Само не ми вземай гнездото!- извика с ужас сойката, Да не си посмяла, защото ще разкажа на цялата гора каква бандитка си!  

   Вещицата се изсмя и шеговито завъртя пръстите на лявата си ръка около стъблото на огромното червено цвете, което кой знае как, цъфтеше пред вратата й. Венчелистчетата му мигновено се превърнаха в чаршафи, а плодникът в мека възглавница. Тя отново се огледа около себе си и видя голяма бяла гъба. Усмихна се доволно , посочи я с показалеца на дясната си ръка и гуглата на гъбата започна да расте, докато се превърна в огромен кръгъл бял , много пухкав матрак, който с плавен полет се настани на зеления килим. Една по-малка кафява гъбка се превърна в изящна кръгла масичка на един крак, а няколко жълъдчета в табуретки около нея. И все пак липсваше нещо!

–Има нещо странно в тая гора..., каза си Радмила, видях растения, дървета, животни, птици...Но как така никакви хора не живеят нито тук , нито наблизо? Ако не е населена, на кого ще правя пакости или добрини? И дори ако липсват възрастни, то децата са ми абсолютно необходими! Нали трябва да плаша някого, това е в природата на всяка вещица и аз не мога без него!

    И тя се разходи из гората като ту вървеше, ту подскачаше толкова високо, че сякаш прелиташе над дърветата.Изведнъж се спря до две млади дръвчета- строен разклонен явор и тънка крехка брезичка. Доближи ухо до стъблата им и дълго стоя така, сякаш чуваше нещо отвътре.

–Така си и знаех! Някой е скрил обитателите на тая гора  в дърветата! Изглежда, голяма беда ги е сполетяла и затова са се спасили по тоя начин. Но...аз дали мога да ги освободя? Подозирам, че този, който ги е омагьосал, вече отдавна не е наблизо...

   Цяла нощ Радмила рови из вещерския си компютър за да търси подходящото заклинание. Дори не забеляза любопитните горски мишки, които сладко поспаха на мекия матрак , сврени между червените чаршафи. И точно преди сойката да нададе сутрешния си крясък, който птичката смяташе за пеене, странната и малко луда вещица откри необходимия й софтуер. Провери го още веднъж и веднага го инсталира на компютъра си.

–Сега ще стане весело!- протегна се  сладко- сладко и замечтано притвори очи.- Гората ще се напълни с хора ето как!- и натисна ентър.

   Когато погледна навън, видя една млада жена с червена коса и зелени очи, а до нея висок тъмнокос мъж със здрави и силни ръце.

– Хей! Добре дошли! Аз съм Радмила, а вие кои те?

–Ние...не знаем как се озовахме тук...някак засрамено отговориха те.- Сигурно сме изгубили пътя...Дори не се сещаме къде живеем...

–Няма нищо, случва се, успокои ги вещицата.- Можете да пренощувате в другата ми къща и ако искате, да останете в нея. И без това съм сама , ще си правим компания, ще си помагаме...

   В същия миг двете дървета,в които преди бяха заключени мъжът и жената ,се превърнаха в хубава дървена къщичка с две стаи и покрив от клони. Същата вечер Радмила ги нагости с билков чай , в който беше разтворила магия за любов и на сутринта двамата разбраха, че не могат един без друг и че къщичката и гората много им харесват. Не беше още залязло слънцето и двамата, Явор и Бреза, както се нарекоха, вече бяха сгодени, а на другия ден и женени. Може би ще запитате как е станало това в тая пуста гора, но пак Радмила го уреди, като ги венча по обичая на горските хора. Няма нужда да пояснявам, че тя си го измисли в момента на церемонията! И така заживяха двамата, а любезната им съседка постоянно им помагаше ту да си приготвят храна, ту да си поправят покрива. Не се появиха други дървесни хора, явно,Радмила не беше улучила точната магия или пък не беше достатъчно силна да я управлява. И сега стигаме до Соня.

  Соня, която тогава още си нямаше име, беше малко вълче, току-що родено заедно с още две братчета. Но майка й се разболя тежко след като роди палетата, не можеше да ги кърми и една нощ вълчетата усетиха ужасен студ вместо майчината топлина, която ги спасяваше в дългите мрачни нощи. Напразно дърпаха майка си, захапваха я, опитваха се да бозаят. Само на Соня, обаче, й дойде на ум да напусне бърлогата и да тръгне да търси храна и топлина. И така трепереща, скимтяща и измършавяла, почти преди да се раздели с живота си, я намери Явор, вдигна я и я скри под ризата си. После бързо се върна в къщичката и заедно с Бреза успяха да я нахранят с попарка с мляко. Тогава я нарекоха Соня, грижеха за нея като за тяхно бебе и тя постепенно израсна, стана много палава и умна и често се губеше из гората. Тогава двамата млади се тревожеха, хукваха да я търсят и когато я намереха, вместо да й се скарат и да я накажат, просто я гушваха и я оставяха да спи в леглото им.

  Малката вълчица постепенно се беше превърнала в тяхно дете, каквото, въпреки старанията и заклинанията на странната и малко луда Радмила, не успяваха да си родят. Само гората около тях ставаше по- гъста и по- млада от нови издънки, но дете все още нямаше. Разбира се, Соня се радваше на тяхната любов, но виждаше и мъката в очите им докато я галеха и хранеха.

„ Защо не съм човешко дете, питаше се тя, да мога да си говоря с тях, да ги целуна за лека нощ, а не само да ги близвам по носа...Да си играя с куклата, която измайстори Бреза и да ме научи да шия и готвя...“ Разбира се, тя се опитваше да помогне на стопанката, която мислено наричаше своя майка. Носеше й чехлите, гонеше мишките от къщата , караше се на сойката, която се присмиваше на всички...Но съвсем друго щеше да е, ако беше просто едно малко момиченце...

   Един ден тя стана свидетел на нещо необикновено. Видя как Радмила превърна един шарен смок в пъстър плетен шал за наказание , че беше изял яйцата на червеношийката. Странната и малко луда вещица го нави около врата си и остана много  доволна. Зимата наближаваше и тя наистина се нуждаеше от топъл шал.

„Щом може да превърне смокът в шал, значи,може и мене да преобрази в човешко дете!“ ,помисли си вълчето и реши да помоли вещицата за помощ. Всъщност, до този ден тя и хабер си нямаше какво всъщност представлява Радмила. То и Явор и Бреза не знаеха, те не подозираха как са се появили тук, нито къде са били по-рано.

– Може да стане, обнадежди я Радмила, но ще спазваш някои условия. Например, няма да се опитваш да им говориш, защото те ще чуят само вой и ще се уплашат. Няма да се сближаваш с други вълчета, защото само едно близване от вълк ще развали магията. Трябва да те предупредя, че всеки вълк ще те разпознае като вълчица и никога няма да те нарани, но в същото време ще иска да се сближи с тебе и така ще те превърне пак в себеподобна. А, и да не забравя, зъбите ти ще останат вълчи, така че никога не ги показвай, внимавай когато ядеш и се усмихваш.

–Но защо така? Не може ли да се превърна изцяло в човешко дете?

  Радмила завъртя глава отрицателно. Тя не искаше да си признае, че все още не беше усвоила тая магия изцяло и не можеше да задоволи молбата на малката. А пък и Соня не искаше да чака, докато странната и малко луда вещица си научи урока.

  Какво са правили двете, ние не можем да знаем, всичко беше покрито с вещерска мъгла и когато тя се разсея, пред вратата на Явор и Бреза стоеше момиченце на около три годинки, със странна тъмно сива коса и жълтокафяви очи. То се усмихваше широко , без да каже и дума.

– Я виж ти!- цъкаха с език двамата млади и бързо прибраха детето в къщичката, облякоха го топло и му дадоха паничка с мляко да се нахрани.- Но откъде се взе това момиченце? И как не сме усетили кога е дошло? Поне Соня трябваше да ни извести!

–Мъжо, а къде е Соня? Никъде не я виждам, паничката й с попарката така си стои...Соня! Соня, къде си, ела тук да видиш какво си имаме!

    Напразно Бреза претърсваше всички тайни места в къщата, където Соня обичаше да се завира, напразно обикаля навън, нямаше я тяхната любимка, малката космата топчица, която им даряваше толкова любов. След като сложиха момиченцето да спи, Явор започна да търси малкото вълче из гората, разбира се, без никакъв резултат.

– Сигурно е избягала при глутницата- предположи съседката им Радмила- Снощи чух вой на вълци, може да е отишла при тях, все пак е вълчица...

– Но тя е толкова малка, те не я познават, няма ли да я разкъсат?-плахо и притеснено отрони Бреза.

–О,не, миличка, някоя вълчица ще я осинови, вълците така правят, те заедно гледат палетата си!

  Не че Радмила знаеше нещо за социалния живот на вълците, но нали целта й беше да успокои младата двойка и да приспи подозренията им. Не беше много сигурна колко ще трае магията, но се надяваше Соня да се съобразява със съветите, които й беше дала.

   Отначало малкото вълче дете беше много щастливо в новия си образ. Майка й сресваше сутрин косата й, опитваше се да я сплита, но без успех, острата вълча козина не ставаше на плитки. Накрая прикрепи панделките направо в гъстата грива, усмихна се и я целуна. Точно тоя момент чакаше малкото вълче, да може да целуне майка си! И ето,протегна глава и леко докосна бузата на младата жена. Усмихна се и подскочи от радост, после се огледа в огледалото. Беше облечена в пъстра рокличка, с бели чорапки на краката, а сега трябваше да си обуе и обувките.

  Цял ден Соня тича наоколо, а родителите й още продължаваха да търсят вълчето. Бяха много угрижени, толкова се бяха привързали към него, че не можеха да се примирят, че повече никога няма да го видят.

„Да можеха да разберат, че съм тук...мислеше си Соня, да погледнат в очите ми и да се досетят...Но нали не трябва да издавам и звук!“

   И тя въздъхна тежко. Бяха я сложили да спи на малко легло, сковано специално за нея, а не дошло от магия. Но тя много искаше да си легне на килимчето до камината, свита на кълбо и да сънува мишките и зайците, с които се занимаваше през деня докато още беше вълче. Дълго се въртя в леглото, не можеше да заспи, а и нали всички вълци будуват нощно време и търсят плячка, вият срещу луната, срещат се с другите от глутницата и се влюбват...

   Това продължи няколко нощи, а през деня момиченцето беше сънливо и отпуснато. Явор и Бреза постоянно й носеха диви ягоди и малини, но тя не ги вкусваше, предпочитанията й за храна бяха останали вълчи. Веднъж срещна Радмила, с нея можеше да говори спокойно, без да се бои, че ще я уплаши.

– Е, как е, доволна ли си?- попита я странната и малко луда вещица.- Грижат ли се за тебе, обичат ли те?

– Да, госпожо, много ме обичат и двамата, целуват ме и ме галят, но те ме галеха и когато бях вълче, а Бреза ме целуваше по нослето. И тогава ми говореха и ми казваха много мили неща...

– Тогава какво не е наред, детенце?

– Ами аз не мога да им кажа нищо, госпожо! Ако само можеха да четат по погледа ми...Щяха да се досетят коя съм и защо съм се променила...Щяха да престанат да търсят оная, другата Соня!

–Ама как, те още ли се надяват да я намерят?- изненада се вещицата.

   Момиченцето отчаяно кимна с глава.

–Много им е мъчно за нея, а и за мене,защото смятат ,че съм няма и никога няма да проговоря.

–Ти ме помоли да те превърна в човешко дете и сега не мога да направя нищо , без да ги разстроя силно. Разбери, че няма път назад, дете! Цял живот ще трябва да останеш в тоя образ.

  Детето не отвърна нищо. Чувстваше се виновно , без да знае защо, нали само искаше да направи родителите си  щастливи. Наведе глава и бавно тръгна към дома си.

  Но ето, дойде нощта и терзанията й започнаха отново. Пълната луна грееше през прозореца и отдалеч се чуваше воят на глутницата. Соня дълго се въртя в постелята, но накрая не издържа, застана на прозореца и изви дълъг и тъжен вой. Глутницата изведнъж замлъкна, после се чу ръмжене, шум от стъпки и ето, че всички нейни членове- вълчицата водачка, младите вълци, другите вълчици с малките си рожби, се появиха на поляната.

–Кое си ти, дете?- попита я водачката.- Защо изглеждаш като човек?

  Докато Соня обясняваше защо е станала такава, Бреза и Явор се събудиха от воя на глутницата.

– Наблизо са, каза шепнешком Явор.

–Да погледнем през прозореца, предложи Бреза, може Соня да е сред тях. И двамата станаха и се залепиха на прозореца.

   Цялата глутница –водачката, вълчиците с малките и самците, се беше разположила в полукръг срещу къщата, а срещу тях стоеше малко момиче в бяла нощница.

–Но това е нашето момиче!- почти на глас изшептя Явор- Какво прави там?

   Наметнаха се с някакви дрехи и тръгнаха към вратата. Не знаеха какво може да се случи с момичето им и тръгнаха да го приберат обратно в къщи. В същия миг чуха воя на малката и останаха на мястото си. Едно вълче с непохватни подскоци доближи човешкото дете и го близна по носа.

  Толкова й беше на магията на Радмила! Докато още вълчицата –майка се караше на детето си, на мястото на странното човешко дете стоеше истинско вълче, а до него на тревата се белееше бялата нощница.

–Соня!- извикаха в един глас Явор и Бреза- Това е Соня! Не е била при глутницата, била е момиченце! Но защо?

   И двамата , без да се боят от вълците, се втурнаха на поляната и грабнаха на ръце малката рошава топчица, която виновно махаше с опашка.

– Ще ми се карате ли?- промълви тя – Аз заради вас, да ви зарадвам...Толкова искахте дете...

– Миличка, ти си нашето детенце, не разбра ли? Както дръвчетата наоколо, както зайчетата...

–Вие ме разбирате?- ококори очи вълчето. И изведнъж осъзна, че говори с две стройни и красиви дървета. Яворът беше станал още по- висок и могъщ, а брезата до него още по- красива. Къщата беше изчезнала, само една мишка любопитно надничаше изпод падналите есенни листа.

„ Край с магиите ми...мислеше си Радмила, докато се полюшваше в преплетените клони на дърветата,Така и не разбрах досега,че всяка магия е привидност, илюзия и затова й трябва нещо съвсем малко, но истинско. И ето, тя изчезва...Леле! ,сети се изведнъж,ами моята къща? И тя сигурно ще изчезне така...“

  Но ние няма как да разберем какво е станало с къщата на Радмила. Много скоро на поляната се появиха майстори- зидари и докараха една кола камъни, керемиди, вар и дървени греди. Главният от тях се чудеше защо госпожата настоява да й построят къща, когато си има толкова хубав дом. Но него го бяха наели да строи и той просто махна с ръка , запретна ръкави и започна да дава нареждания на хората си. 

  А съвсем наблизо една млада вълчица лежеше щастлива между две красиви дървета и тихичко им разказваше какво й се е случило през деня. Те пък шумоляха с вейките си, поклащаха клоните и ги навеждаха надолу като се опитваха да я погалят. Щеше да мине още време и Соня щеше да доведе при дърветата няколко малки рожби за да ги покаже на родителите си и после да ги прибере на топло в бърлогата, която си беше направила в корените на дърветата. Там, където беше най-сигурно, че нищо лошо няма да им се случи...

   На няколко крачки от тях вече се издигаше новата къща на Радмила, майсторите– зидари сложиха и последната керемида, запалиха камината за да проверят комина , взеха си парите от стопанката и си заминаха по живо,по здраво да зарадват семействата си. Гората и нейните обитатели се готвеха за дългата снежна зима...

 П.П.През зимата всичко е истинско- снегът, студът, фученето на вятъра, воят на вълчата глутница. Но най-истинска е топлината на дома, усмивките на близките ни хора и безусловната любов на домашните ни любимци. Какво повече му трябва на човек, нали?                 

 

© Neli Kaneva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??