Понякога си мисля, че ако бях откачил, всичко щеше да е много по-просто. Но не беше. Не виждах нещата да са извън реда си, но знаех, че не са на място. През цялото време усещах в себе си някаква празнота, която не само че не изчезваше, но като че нарастваше. Струваше ми се, че не живея нито в миналото, нито в бъдещето, а единствено в настоящето. Думите на хората около мен бяха неопределени звуци, които не разбирах и неведнъж караха главата ми да пулсира. Спомням си, че преди време реагирах на тях, но сега...
Когато си стоях вкъщи обичах да мисля за много неща. Например това, че ми бе безразлично да се самоактуализирам. Това означава да поставяш цел след цел пред себе си. Това при мен не се случваше. Не виждах смисъл, в каквото и да е. Според мен хората се самозаблуждаваха, че целите, които си поставят, имат смисъл.
Нямат.
Имат само за този, който го влага в тях, а смисълът всеки път визуализирах в главата си като пушек, който става толкова по-рядък във въздуха, колкото по-нагоре се изкачи.
Не виждах смисъл в смисъла.
Каквото и да правиш, рано или късно ще умреш и смислите ти умират заедно с теб.
Как ми се иска понякога всички да мислят като мен. Тогава цялото общество ще рухне и аз ще бъда много щастлив. Защо ли - ами мисля, че обществото ме дразни... и аз него.
Забелязал съм, че хората често обичат да показват емоциите си. Това нерядко се случва и когато се сблъскат с такива като мен. Аз провокирам емоционална реакция у тях, докато те не провокират никаква у мен. Поне не показвам, че това е така. Не се ли замислят, че те също може да създават дразнещо усещане в мен? Човеците трудно възприемат чуждото, дори и да е подобно на тях. Може би заради това в ума ми изникват мрачни мисли, когато се сетя за отношенията си с... чуждите, да ги наречем. Аз също съм отрицателно настроен, макар че, струва ми се, ги разбирам. На тях им харесва да бъдат това, което са, на мен също това, което съм.
Каквото и да е то.
Няма ли човек свободата да е равнодушен към света, колкото тази да не е? Все пак каквото става в главите ни си е само наша работа и не засяга никого. Не би трябвало някой да се обижда от това, че го смятам за... ами за ходеща торба с кокали. Аз не бих се обидил. Та не виждам друго в околните - един буждаещ блян от заблуди, облечен в кожа и кости Е, може би историята би поспорила за най-първото с мен, като се имат предвид престъпниците на човечеството, но според мен дори те изпитват нещо и виждат смисъл в това, което правят. Аз не виждам смисъл дори в това да причинявам зло. Виж, ситуационна необходимост – това е друг въпрос.
Струваше ми се, че съм далеч от себе си понякога. Не извън себе си, а далеч. Че нямах никакъв контрол над живота си, а той зависеше от неща като късмет, съдба и правила на поведение, наложени ми от институциите. Ходех из улиците и сякаш наблюдавах живота на друг човек. Чувствах се отделен от себе си и това отделяне нарастваше правопропорцинално на течението на времето. А времето усещах, че изтича все по бързо и се скъсява. Че всяка година е по-къса от предходната, въпреки календара. Чувствах и самотата, отначало това не ми беше много удобно, но постепенно свикнах и отчуждението започна да се превръща в естественият ми начин на съществуване. Мисля че се зароди от случай в младостта ми, в който трябваше да реагирам адекватно и бързо.
Не мога да реагирам адекватно, ако трябва да реагирам бързо. Просто така съм устроен.
Трябваше да превържа пръста на един човек, но не намирах аптечката. Той ми обясняваше къде се намира, но аз не успях да го разбера... веднага. Мисля че в продължение на шест-седем минути, в които кръвта му изтичаше върху линолеума на хотелската кухня. Може би трябваше да ми го каже по друг начин. После дойдоха други и взеха нещата в свои ръце. След това ме обвиниха, че съм некадърник (но с доста аргументи) и мисля че тогава започна отделянето ми от света и мен самия. В друга подобна ситуация, по-нататък във времето, реагирах по същия начин. По-нататък – пак, следващия още по-неадекватно, докато накрая реших че отношенията с хората са безсмислено бреме, от което мога да се отърва като чувал с развалени праскови.
Мисля че разбрах какво движи хората във всичките им начинания – емоциите. Проявата на емоциите, нуждата от тях. Като страхът да не им се случи нещо лошо, може би най-лошото, страхът да не останат сами и т. н. Не го разбирах това.
Чувствах се далеч от себе във субективните си преживявани, обективния свят и през по-голямата част от безпощадно скъсяващото се време. Гигантската празнота отделяше мен от другото ми аз на все по-голяма дистанция.
Ще ми се вече да бях започнал да полудявам. Но продължавах да си живея както досега.
За съжаление, за да живея ми трябваха пари, за пари ми трябваше работа, а това означаваше неминуемо взаимоотношение с хора. Затова си намерих работа, в която най-малко имаш работа с тях, но за съжаление не беше достатъчно. Никак не беше достатъчно.
-Ей, малоумник, като те питах вчера къде ми е новата униформа, що не ми каза?
Това беше мой колега с който не се понясахме. Но може би той започна да не ме понася първи. Според него пък сигурно бях започнал аз.
-Мислех че знаеш.
-Аха мислел той че зная, а шефът що ми каза че ти знаеш? Вчера додах с мръсната и той ми мля на главата, що` не съм с новата.
-И? - попитах аз.
-И? И? И кв`о и? Аз му казах к`во си ми казал, а той реши че го лъжа. Що? Щот` преди това си му показал униформата, без да кажеш, че си ми казал, боклук шибан!
Тук нямаше какво да кажа. Истината беше, че бях забравил къде беше и ми трябваше повече време да се сетя. А той бързаше и в онзи момент изобщо не мислих къде му е униформата. Сетих се чак по-късно, когато дойде шефа. Разбира се, аз бях виновен и го признавам пред себе си.
-Съжалявам, забравил съм.
-Яж ми тогава (цензурирано)! Още един такъв номер и ще ти завра палката отзад, ясно ли ти е? Няааш... няяш ник`ва идея с кой се ебааш!
Мисля си, че моят колега и преди е бил ,,преебаван“ по подобен начин и сега не можеше да се примири с това за пореден път. А и вероятно не желаеше да вземе предвид, че може да е станало неволно. Стига де, че защото да го правя? Защо да си губя времето и енергията в погаждане на мръсни номера? Под нивото ми е.
На нивото ми са други неща.
Но явно не беше под това на колегата ми.
-Ше си платиш, казвам ти! Просто... просто ше си платиш!
И след като изрече това, колегата ми остана да ме смени, а аз си тръгнах.
Не трябваше да говори така.
Толкова некнижовно, но и... застрашително.
Напомни ми за липсата на емоции у мен. Тези много интересни психо-биологични процеси.
Съжаляваше горко после, но беше късно. Разкаянието е нашият последен спътник към вратата отвъд. Тази мисъл често ми се въртеше из главата, заедно с... други такива.
Малко по-следващ ден слязох в мазето на блока, в който живеех. Никой не слизаше там, защото повечето хора бяха на почивка по това време.
Отключих едно помещение, влязох, светнах лампата и погледнах към колегата си - заспал и овързан на стол.
След като натиснах ключа той се събуди и започна да издава някакви странни приглушени звуци, заради стегнатата с парцал уста, но аз не обърнах внимание.
Приближих се към него, гледах го известно време, след което казах:
-Виждаш ли, колега, колкото и да мисля винаги стигам до този извод – за да живее един, трябва да умре друг. Така е устроена природата и това не изчезва с появата на човешките общества, както споменава Лок. Друг от проблемите е, според мен, че личността разгражда обществото, а обществото обезличава личността. Цялата идея за човешките общества е несъвършена, защо несъвършени са и самите хора, които са я създали. Ти и шефа ме мразите, не защото не си върша работата, а защото не реагирам на маловажните ситуации, така както бихте реагирали вие. Е, допускам грешки и във важните, но те някак не ви вбесяват чак толкова, защото всеки прави грешки, а и вие не сте по-добри от мен. Намирате ме за непонятен, непредвидим и това ви плаши. А страхът води, към омраза, омразата към животинското и т. н. Знаеш ли, като малък не общувах особено с хората. Родителите ми не си говореха много с мен и... не обърнаха внимание на това като недостатък, който може да доведе до реални последствия в бъдеще.
Направих пауза, продължих.
-А както виждаш, много хора за съжаление бъркат липсата на по-развити социални умения с липсата на разум. А това не е добре и изобщо не е така. Иначе щях ли да измисля безпогрешен план, по който да те доведа тук?
Той продължи да издава приглушени викове, които приличаха на конско циврене. Сякаш кобилата имаше колики, или родилни мъки. Никой не можеше да го чуе и поради други причини – упоявах го през повечето време и го държах заключен.
Мисля че беше време да се отърва от него.
Както казах на нивото ми са други неща, а да вредя на хората намирам за ситуационна необходимост.
Извадих от дрехите си нож, сложих леген под стола и започнах да плъзгам острието по плътта на този боклук.
Писъците му станах още по-пронизителни, но не се чуваха достатъчно зад парцала.
-Щях ли да правя това, ако знаех че ще ме хванат? Не, не мислиш ли че това предполага наличието на разум. Как смяташ? О, не забравих, ние с теб виждаме нещата различно и не можем да си общуваме пълноценно. Затова и реших, че няма нужда да говориш. Съжалявам.
Натиснах острието по надълбоко. Продължих да режа. Правех го не знам докога, но в един момент той изгуби съзнание и спря да диша. Кръвта му изтече в легена, беше много, но предвидих да е голям. Изчаках течността да се източи. След като обезкръвих тялото, сложих го върху найлон и го нарязах на по-малки парчета. Не бях забравил работният трион и ножовката. Завих парчетата в чували и ги закарах извън града. Навлязох в гората и там ги кремирах, заедно с кръвта. След това зарових пепелта под земята. Сложих камъни отгоре и малка дървена табелка с надпис – на моето любимо куче Динки, почивай в мир.
След това подкарах обратно към града. Мисля че бях огладнял. Може да си сготвя пиле със сос бешамел. Хич нямаше да е лошо. Плюс нарязани зеленчуци, да, трябва да се яде здравословно.
Утре съм на работа. Щях да съм сам. Мисля че денят нямаше да протече твърде напрегнато.

                                                                                           К Р А Й