Тази вечер бе вълшебна. Луната бе скрила сребърното си лице зад облак. Водите на езерото бяха черни като бездна. Гората би притихнала в очакване на новия ден. Лястовичките наблюдаваха притъмнелия свят наоколо.  

Там в далечината се чуваше виенето на вълчица. Нейните крака бавно пристъпваха по мократа от дъжда трева. Очите ѝ бяха сини като безоблачно небе. Сега те сивееха, потъмнели от тъмнината навън. В погледа ѝ се четеше болка. Скри се от погледа, а нощта я приласка. След миг от сенките излезе момиче с огненочервени коси. Очите ѝ бяха сини като лятно слънце. Бе облечена в бяла, ефирна рокля. От небето заваляха едри капки дъжд. Роклята полепна по тялото на Ева. Босите й крака безшумно се плъзгаха по студената земя. На устните ѝ изгря тъжна усмивка. Обичаше нощите, когато се превръщаше във вълчица. Тогава, тичаше свободна в най-тъмните кътчета на нощта. Вдишваше хладния въздух с пълни гърди, усещаше студената земя под краката си. 

   Ева се навеждаше и береше билките, които растяха тук в гората. Тя знаеше , че имаше само един шанс да спаси своя любим. Единственият човек, който я разбираше и обичаше, сега лежеше болен. Очите му, зелени като пролетна трева, бяха помътнели от болка. 

   А някога тичаха волни из гората, той и тя. Всяка нощ се превръщаха във вълци, а в очите им гореше желанието за свобода. Една такава нощ, ловци погнаха Ева и Лео. Те тичаха ужасени, с препускащи от страх сърца. Тогава, един куршум улучи Лео в крака. Той се свлече на студената земя. 

   Ева го прибра в колибата им, но от тогава, линееше с всеки изминал ден все повече и повече. Тя си спомни, че майка ѝ и бе казвала, че звъниката, набрана точно тази нощ има магическо лечебно действие. 

  Затова сега набра от вълшебната билка. Прибра малките цветчета в торбичката на кръста си. Отново се скри в сенките на нощта. Скоро пристигна в колибата. Влезе вътре. Стри цветето, поля го със зехтин и наложи раната на Лео. 

   Той лежеше там, а кестенявите му коси бяха потъмнели от потта. Гърдите му се повдигаха и спускаха на пресекулки. Ева легна до него и го прегърна. 

   Така изминаха четири нощи, но Лео така и не отваряше зелените си очи. Една нощ, Ева се превърна във вълчица. Тичаше в гората, а очите ѝ се пълнеха със сълзи и тъга. Спря до езерото и погледна отражението си в огряната от луната вода. Тогава го видя във водното огледало. Един сив вълк стоеше до нея. Зелените му очи я гледаха с любов. Тя се обърна към него. В погледа ѝ светна щастие, а нежност изпълни сърцето ѝ. После двамата тичаха дълго в най-потайните кътчета на гората. Обещаха си да не се разделят повече.

Дора Нонинска