Вълшебната теснолинейка

Вълшебната теснолинейка

Това се случи доста отдавна, когато Доротея още живееше в дома в Широка лъка, параклиса имаше още един член – леля Вяра. Жена на средна възраст, млада майка, отгледала и двете си деца до пълнолетие, жилава и борбена. Тя и Симеон бяха менторите на младата Дора, те я въведоха в онзи необятен свят на змейове и самодиви. Симеон също таеше дълбок респект заради опита и мъдростта на леля Вяра, около четиридесет годишна имаше такова битие, с което никой нормален човек не би могъл да се похвали.

Така в рамките на няколко месеца леля Вяра започна да вехне, не приличаше на себе си, спря да пътува и да ходи по задачи. Ходеше по-често на болницата, отколкото в параклиса. Косата й опада, а бодрото атлетично тяло отстъпи на прегърбена структура и сбръчкано лице. Така остана на пост да помага на баба Анка да прави магически отвари и талисмани. Леко по леко започна да си връща свежестта на лицето, но не за дълго. След няколко месеца пак спря да ходи в параклиса, Доротея се беше притеснила, а Симеон и баба Анка мълчаха и не й казваха нищо. Младото момиче, тогава нямаше 7 години, но я пускаха да скита свободно с подареното й колело.

След като измина месец и нещо и нямаше следа от леля Вяра, реши да й отиде на гости в селската къща. Китна къщурка с голяма дървена веранда отпред, там седеше жената и си пиеше кафето, любувайки се на пъстрите люляци на двора. Там я намери и Доротея, на терасата с цигара и чаша черно, горчиво кафе. Като я видя изтича директно при нея, като се изкатери на терасата.

– Лелче, как си? Защо не идваш в параклиса? – попита ентусиазирано.

– Малко съм болна – отвърна с дрезгав глас.

– Баба ти, ще ти направи нещо и ще оздравееш – настояваше момичето. - Ела с мен.

– Тук ще си остана, да си почивам – отвърна загледана в далечината.

– Защо, бе лелче, нали имаме и мазе, там има всякакви магии, все ще намерим отвара и за твоята болест.

– Намери ми отвара, тогава и прати Симеон да ми я донесе, да ме излекува.

– Слушам! – подскочи Доротея и скочи от терасата направо на колелото.

Пожизнената свещ в кухнята все още гореше със слаб пламък все едно скоро ще изгасне. Сираче от 4 годишна тя знаеше как изглежда смъртта, но в този момент детския й мозък отказваше да приеме, че ще загуби още един близък. И от какво? От болест? Те лекуваха болести, лееха куршум, гонеха духове, баеха против всичко, не можеше да не се справят с една болест. Отиде първо при Симеон:

– Монка, кажи какво да направим да излекуваме леля Вяра?

Симеон повдигна вежди и я потупа братски.

– Може да я излекуваме само с жива вода от водопада в Змейково.

– А, как се стига до там?

– Не знам, питай баба ти.

Отиде при баба Анка, опората на параклиса и започна направо с въпрос:

– Бабо, как се стига до Змейково?

– За какво ти е да ходиш на Змейково, то е накрай света? – заяви старицата.

– Симеон ми каза, че на Змейково има жива вода, която ще излекува леля Вяра.

– Така е, така е – потвърди баба Анка. – Но до него се стига само с вълшебната теснолинейка, която минава чак през връх Мусала и отива към Змейково. Само самодивите знаят къде й е спирката, а билети на хора не дават.

– Значи я има?! – възкликна момичето.

– Остави леля ти да си почива, тя сама ще си намери билет – отвърна строго.

– Няма! Как ще го намери, като не е излизала! – възкликна тя и избяга преди Анелия да е казала и дума.

Едвам изчака да се стъмни и отиде право на самодивското сборище. Там се мятаха едни хора, пищяха гайди, танцуваха таласъми, самодиви, вили и какво се сетиш още от гората. Навири нос и тропна строго с крак.

– Къде е вълшебната теснолинейка?! – викна колкото сила й държи, като събра погледите на всички.

Напред излезе Яна-самодива, главатарката на всички горски нимфи.

– Момиче, отивай си! – каза строго.

– Няма! Баба Анка каза, че вие знаете къде е спирката на вълшебната теснолинейка! Трябва да заведа леля Валя там за да отиде на Змейково и да пие от живата вода за да оздравее!

– До Змейково няма теснолинейка!

– Има! Щом ти не знаеш, ще ида при горския цар!

Вихрен, еленът на горския цар излезе напред сред тълпата и я качи на огромните си рога. Закара я директно при Мусаил в неговия планински палат край Орлова скала.

– Къде е вълшебната теснолинейка?! – сопна се Доротея. – Леля Вяра трябва да иде на Змейково да се излекува!

– Разбирам – отговори тихо и спокойно Мусаил. – Ще ти дам билети и й кажи да дойде при мен да й покажа къде е спирката, защото сама няма да я намери. Обаче, като се качи не я чакай, пътя е дълъг, може 100 години да пътува.

– Добре! – Дора стисна устни, едвам сдържайки сълзите си.

Горският цар й даде листо от живовляк и тя без да губи и секунда се спусна надолу към селската къща. Завари леля Вяра пак там, пак с чаша кафе, пак да се взира в простора. Слънцето все още беше лениво, но момичето кипеше от енергия.

– Лелче, лелче, взех ти билет! – възкликна поставяйки листото от живовляк на масата. – Горският цар каза, че трябва да отидеш при него да ти покаже спирката на вълшебната теснолинейка. Тя ще те заведе в Змейково. Там има жива вода и тя ще те излекува.

– Благодаря ти, ще отида – леля Вяра се опита да се усмихне. – Сега ти отивай в дома, защото след малко ще те търсят, аз още утре по пладне ще намеря горският цар да ми покаже спирката.

Така Доротея доволна се прибра в дома.

След два дена свещта в кухнята изгасна, а леля Верка беше отишла при горския цар да й покаже спирката на теснолинейката. Сигурно вече пътуваше към връх Мусала и после през простора, заедно със самодивите и вампирите право в Змейково, накрай света.