"Мъжът обича с очите,
жената обича с ушите...”
Това го е казал някой много задълбочен философ, който или нищо не е разбирал от човешка психология, или е имал предпочитания към собствения си пол.
Кой съвременен мъж бе, философе мъдър, гледа и вижда?! Ми той на пет водки става пръв сред мъжете и единствен сред петлите. Всичко минава под ножа. Съвременния Голиат ще продаде светлината на очите си за час без половинката, шишенце мастика и месец футболна лига.
Сега ще ви кажа при нас как е…
За цялата ни връзка ми каза два пъти, че ме обича:
- първи път, когато правихме секс (предполагам, че е било по-скоро обръщение към висшите сили, че всичко мина благополучно)
- втори път, когато уж ме пазеше, ама взе, че не ме опази (предполагам, че се опита да потуши нервната ми криза. Успя... и слава на Боговете, че те не дремеха)
За няколкото месеца, в които аз се хвърлям самоотвержено в кухнята да му готвя, чувам само шумно и нервно предъвкване и забележка от типа:
„Това не го прави повече!”
- Ти ли ще ми кажеш на мене, бе каиш, какво ще готвя и какво не?!
Сега яде мазен хляб всяка вечер, мамицата му! Факт е обаче, че втора седмица го вадя на въглен от фурната. Оня обаче яде и не смее да гъкне вече.
Върхът е, когато е ходил при мама и ми се прибира с торбички, прилежно подредени бурканчета, с манджички. Фъркам от бяс тогава! Наглост, ви казвам. Хем не може да се нарадва, че синчето след трийсе и кусур години се е изнесло от къщи, хем ми прави сечено, показно!
- Абе ти мене ли ще плашиш с домашните си манджички, ма ей!
Като контра се обадих на мама. Леле, рецепта-пожар ми даде жената. Броколи със сметана и агнешко с мерудии и водка. Ох... Още ми пари небцето. Да беше казала колко подправки да сложа на месото. Оня яде, сълзи му напират в очите, ама яде. Смее ли да каже?! За сметаната да беше казала, че кило и половина идва в повече. На другия ден не мога да го изкарам от нужника. И пак ми казва:
- Това не го прави, повече!
- Абе ти на мене ли, бе?
На другия ден взех рецепта за боб. Всичко му сложих. Тенджера под налягане купих. Фичнах го на котлона и отидох на плаж. Като се върнах, о, ужас! В кухнята нищо не се вижда, пушек черен се стели на талази. Обаждам се на мама:
- Нали три часа бе, мамо, тук гори, бобът гори, мамицата му!
- Всичко ли сложи, маме?
- Всичко, мамо.
- На 2 ли го сложи да ври?
- На две, мамо
- Вода сложи ли, мамо?
- Мамо, ти за вода нищо не ми каза...
Оня се връща. Очи отвори големи. Мълчи. Сумти. Гледа тавана, нищо не се вижда. Гледа пердетата, цвят нямат. Мъчи да диша, въздух няма. Излезе и се върна с боя и валяк. Боядисва стените и свирка. Ей, изтрещях. Как го мразя това. Блъснах вратата и се сурнах на спалнята. Рев, късам се. А през врата се чува, гальовно:
- Това не го прави повече, моля те!
Гаси любовта, гаси чудото! Какво толкова искам от него? Да ме погали със нежност. Да ми каже, че без мене не може. Че светът му свършва, когато заспя уморено. Че ръцете му стенат самотно, когато в тъмното свила съм се на топка и тихичко мъркам в съня си. (Въпреки че твърди, че хъркам като дъскорезница и го будя по шестнайсет пъти) Защо ме наранява така. Аз съм като нежно цвете, като порцеланово изкушение, как може съвършенството да хърка?! Като усурийски тигър?!
Днес в офиса влезе възрастен клиент-израелец. Кротна ми енергията само с поглед. Толкова хармония и радост в едно човешко същество ряко се срещат. Седна на стола пред мене и започна да ме разпитва за улицата, на която живея. Говореше най-сладкия и мелодичен френски, който бях чувала в живота си. Бавно, отчетливо, дълбоко. Без да се усетя, дивотията ми изкипя и започнах да разказвам, бавно на моя си френски. Онзи, който обикнах от книгите. Разказах му колко тиха е моята улица. Как морето се ширва синьо и сънено сутрин, когато прогонвам съня си. Как розовите храсти изпълват ме с радост, докато пия кафе в ароматната им сянка. Как обичам боса по тревата да ходя, когато вечер уморена от работа се върна. А той се усмихна и каза:
- На твоята улица живее вълшебник. Той прави чудеса, за всеки, който поиска. Поискай и ти своята магия. Може да е стар, но сърцето му е пълно със обич.
Сякаш душата ми се обърна към слънцето и засия. Засиях и аз от щастие. Клиентът си замина, а аз дълго го следвах със поглед. Възприемах го като моя вълшебник.
Вечерта мама се обади да ми каже как да сготвя. А аз замазах положението, някак си, без да я обидя. Бродих из градината и чаках. Привиквах наум вълшебника от моята улица и му изпращах писмо със желания.
Милото като се прибра, първо мига минути на прага преди да влезе. Сякаш страх го беше. После вирнал носа си, обходи внимателно къщата. Съвсем присви се, като разбра, че готвено няма. На масата кротко се къдреха на майката му неговата манджите. Легнахме без да свистя и да святкам, като гръмотевична буря.
А на сутринта, щом се събудих, го чух да ми казва:
- Обичам те, мило, без тебе не мога!
Вълшебник на моята улица наистина има...
© Деси Мандраджиева Всички права запазени