Епилог
Танцуваме блус със Стас на дансинга в Морското казино. Той закачливо подръпва зад гърба ми дългите кичури на косата ми и зелените му очи се смеят. Вдигам ръка и го шляпвам леко по остриганата глава, а на ръката ми, нашарена с няколко драскотини, проблясва пръстен с тъмночервен рубин.
Не сънувам и не си измислям. Пръстенът се завърна при мене. Маминият пръстен!
*
Дълъг път изминал пръстенът, докато ме намери.
Най-накрая заловили двамата крадци, които бяха ограбили родния ми дом. И то защото са имали неблагоразумието да оберат къщата на един активен борец против фашизма и капитализма, докато той отдъхвал със семейството си в почивния дом на активните борци. Милицията бързо се задействала, арестували крадците, а в дома на единия открили тайник под дюшемето, пълен с откраднати вещи: бижута, часовници, фотоапарати, дрехи, картини... Следователят, който ръководел обиска, се навел над тайника и погледът му се спрял върху един пръстен с голям тъмночервен рубин. Мъжът изпитвал непоколебима и всеотдайна обич към червения цвят. Огледал се, грабнал пръстена и бързо го мушнал в джоба си. Преценил, че този пръстен не изглежда да е откраднат от дома на активния борец, видял му се твърде буржоазен. А буржоазията подлежи на експроприация.
Отначало следователят смятал да подари пръстена на жена си, но след това размислил. Тя ще го пита и разпитва откъде го е взел, после ще хукне да се хвали на съседки и приятелки и работата може да се размирише. Затова го подарил на любовницата си Роза. Тя била дискретна жена, живеела в забутана уличка в края на града и никой не подозирал за извънбрачната му връзка.
За беда, една вечер, тъкмо когато следователят се радвал на ласките на Роза, ненадейно пристигнал баща ѝ от село, за да ѝ донесе буркани с компот и лютеница, и ги сварил в доста неудобна поза.
– Още утре ще отидете в Съвета да се разпишете! – изръмжал бащата на Роза.
– Не мога, женен съм – проплакал следователят. – И имам две деца.
Бащата на Роза почервенял като лютеницата в бурканите, извъртял едно дясно кроше право в челюстта на следователя, а на другия ден отишъл при началника на милицията и му разказал за похожденията на неговия подчинен.
Изправили следователя пред Другарския съд и го заплашили, че ще го изключат от Партията, ако не прекрати връзката си с Роза. Немедлено!
Роза била съкрушена. Тя стояла с часове до прозореца, напразно чакала своя любим следовател, въздишала и от време на време си пеела:
Аз живея за любов
вечно тъй усамотена,
че продадена любов
сърцето ми разби.
Накрая решила, че повече няма да си губи времето с женени мъже и се огледала за някой перспективен ерген. На едно събрание на кварталната ОФ-организация Роза забелязала млад мъж с приятна външност и седнала до него. Хвърлила му един изкусителен поглед, а той ѝ подал ръка:
– Казвам се Герчо. Приятно ми е!
След събранието отишли на сладкарница, на другата вечер Герчо я завел на ресторант и ѝ предложил брак. След три дни се оженили.
В първата брачна нощ Герчо влязъл в спалнята, погледнал тъжно Роза, която седяла в края на голямото легло, облечена в розова найлонова нощница, и казал:
– Роза, трябва да ти призная нещо. Аз не мога да изпълнявам съпружеските си задължения.
– Как така? Защо? – скочила Роза от леглото.
– Аз съм хомосексуалист.
– Какъв си?
– Харесвам мъже – уточнил Герчо.
– О, не! Тогава защо се ожени за мене? – закрещяла истерично Роза.
– Страхувах се, че ще ме изпратят в Белене. Милицията вече души около мене. Роза, от пръв поглед разбрах, че имаш добро сърце. Моля те, не ме хвърляй на вълците, ти си моето спасение!
Роза наистина имала добро сърце и вероятно щяла да се примири със съдбата си, но не успяла да спаси Герчо, защото той вече бил включен в списъка за въдворяване в Белене. Една нощ тъмносива камионетка спряла пред дома им, извели Герчо, както бил по пижама, вкарали го в камионетката и Роза повече не го видяла.
Тежки дни настанали за бедната Роза. Парите от последната заплата на Герчо свършили бързо и тя трябвало да си набави отнякъде средства, докато измисли как да оправи положението си. Свалила от стената големия гоблен „Скитница в пустинята”, свалила от пръста си пръстена, подарен ѝ от следователя, и ги занесла в оказионния магазин.
В края на ноември настъпило циганското лято и Ана всеки ден разхождала с количката малката Елеонора. Веднъж, тъкмо минавала край оказионния магазин, един слънчев лъч се промушил през прашното стъкло на витрината, огрял пръстена и рубинът му засиял. Ана се взряла във витрината и сърцето ѝ затуптяло лудо.
Вечерта едва изчакала Ангел да се върне от работа.
– Ангеле, ако знаеш какво видях днес! Пръстенът на Елеонора е изложен за продан в оказионния магазин. Любимият ѝ пръстен, Ангеле, дето го откраднаха, когато Елеонора вече лежеше в болницата. Тя така и не разбра за кражбата. Все повтаряше, милата, че пръстенът е вълшебен, и искаше Марина да го носи. Трябва да го откупим, Ангеле, и да го подарим на Марина. Тя обеща да дойде за рождения ден на Елито.
– Успокой се, Ани, поеми си дъх! За колко се продава пръстенът?
– Нямаше цена, пък и аз не влязох в магазина. Но пресметнах, че можем да отделим до 150 лева.
На другия ден се запътили към оказионния магазин. Ангел бутал количката с Елеонора, а Ана подтичвала до тях.
Продавачът ги посрещнал любезно. Попитали го за цената на пръстена и той отсякъл:
– Триста лева.
– Какво говорите, това са много пари! – възкликнала Ана. – Ще го купим, ако свалите цената наполовина.
– Невъзможно, другарко! Погледнете го: изящна изработка, много рядък рубин.
И те излезли обезсърчени от магазина. Но Ангел не бил човек, който лесно се предава. Още същата вечер той отишъл у Люба Константинова и споделил с нея плана си. На другия ден Люба влязла в гардеробната на театъра, свалила един костюм от закачалката и помолила гардеробиерката да потърси Чано, който отново не бил приет в Художествената академия и продължил старата си работа.
След около час един строен майор от Народната милиция с красиви тъмни очи влязъл в оказионния магазин.
– Какво ще желаете? – попитал угоднически продавачът.
– Интересува ме онзи пръстен от витрината – отговорил му важно майорът. – Каква е цената му?
– Двеста лева – смъкнал предвидливо цената продавачът.
– Сега ме слушайте внимателно! Този пръстен е краден. Аз работя в криминалния отдел и всичките документи за пръстена са при мен: жалба от притежателката с подробно описание на откраднатата вещ, снимки, разписката от бижутера, който го е изработил.
– Ама другарю майор, една жена го донесе, не приличаше на крадла.
– Покажете ми декларацията от жената, че пръстенът не е откраднат.
Продавачът гузно замълчал.
– Хайде да се разберем така – казал майорът, – давам ви 50 лева, вземам пръстена и ви спасявам от неприятности.
– Готово! – продавачът бързо поставил пръстена в малка кутийка, подал я на майора и го изпратил с ниски поклони до вратата.
Ангел чакал нетърпеливо пред театъра, когато до него се приближил един млад майор от Народната милиция.
– Спестих ти 100 лева – казал му Чано. – Ще ме почерпиш един коняк.
*
Излизаме от казиното. Обгръща ни топла лятна вечер.
– Хайде да се качим на кулата – казва Стас.
Изкачваме се по стръмните стъпала на кулата за скокове и стигаме до върха ѝ. Поглеждам нагоре. Не виждам луната, сигурно е новолуние, но звездите искрят, ослепително ярки по тъмното небе.
– Искаш ли да скочим? – Стас е застанал в края на площадката. – Ела до мене и застани тук.
– Не искам. Никога не съм скачала от кулата. Много е високо.
– Сега ще го направиш.
– Ти си луд!
– А ти си пъзла.
– Не съм пъзла. Как ще скачаме с дрехите!
– Дрехите ни ще изсъхнат, преди да се приберем. Виж колко е топло.
– Защо искаш да скоча оттук?
– Защото имаш нужда от уроци по смелост.
– Пръстенът ми може да се изхлузи във водата и да го загубя.
– Няма, ще държа ръката ти с пръстена и за нищо на света няма да я пусна. А сигурно и той не иска да се раздели с тебе. Нали казваш, че е вълшебен.
– Майка ми мислеше така.
– А ти какво мислиш?
– Ела насам и ще ти кажа.
Стас отстъпва назад от края на площадката. Сядам на дъските и се облягам на страничните перила.
– Седни тук до мене да си поговорим. Пък после може и да скоча.
Стас неохотно сяда срещу мене и ме гледа с нетърпелива настойчивост. Наумил си е, че ще ме накара тази нощ да скоча в морето от високата кула. А когато Стас си науми нещо, няма измъкване.
– Ами... мисля, че пръстенът ми наистина е вълшебен, но в по-особен смисъл. Знаеш ли притчата за вълшебния пръстен на цар Соломон?
– Не. Дълга ли е?
– Ще ти я разкажа съвсем накратко. Цар Соломон заповядал на един царедворец да му намери вълшебния пръстен, за който се говорело, че може да накара богатия да се разтрепери от страх, а бедния да се зарадва. Царедворецът търсил дълго пръстена, обикалял градове и села, разпитвал всякакви хора по пътя си, но не успял да го намери. Накрая отчаян се върнал в Йерусалим. И там срещнал един старец, който притежавал вълшебния пръстен. Старецът се смилил над царедвореца и му дал пръстена, за да го занесе на царя. А Соломон се убедил, че този пръстен наистина може да уплаши богатите и да развесели бедните и нещастните, защото върху него били изписани думите: „И това ще мине!”.
– Да, мъдра притча. Откъде я знаеш?
– Майка ми веднъж ми я разказа. Тя вярваше, че и това ще мине, че един ден властта на комунистите ще приключи и ние ще бъдем свободни. А всеки път, когато твърдеше, че пръстенът ѝ е вълшебен, аз си спомнях за притчата. Но след всичко, което ми се случи, реших, че пътят ми вече е предопределен и не бива да се залъгвам с напразни очаквания. И тогава Ана и Ангел ми подариха маминия пръстен. Нямаш представа какво преживях! Осъзнах, че е непростимо да потъвам в безнадеждност, когато край мен има толкова добри хора, които ме обичат. Освен това по някакъв чудодеен начин последното желание на майка ми се сбъдна. Значи винаги може да ти се случи чудо. Отново повярвах в чудесата.
– Знаеш ли, ти самата си едно голямо чудесо – Стас вече е станал и ми подава ръка да се изправя. – Хайде да скачаме!
Заставаме в края на площадката и се хващаме за ръце.
– Готова ли си? Скачаме на три.
Едно, две, три... и политаме. Затварям очи и губя представа дали се носим надолу към морето, или нагоре към звездите. Но вече зная: летим със Стас към нови чудеса...
© Jereena Всички права запазени