9. Народен враг завинаги

                     ДО

                     ДРУГАРЯ ПРЕДСЕДАТЕЛ

                     НА ВЪРХОВНИЯ СЪД – СОФИЯ

М О Л Б А

от Богдан Стефанов Каранов

УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ ПРЕДСЕДАТЕЛ,

       С присъда от 8 март 1945 г., по силата на чл. 2 от Закона на Народния съд, бях осъден на 10 години строг тъмничен затвор, 100 000 лв. глоба и лишаване от права за срок от 15 години.

       С Указ № 6 на Председателството на Народна република България бях помилван с остатъка от наказанието ми и пуснат на свобода.

       На основание чл. 587 от Закона за наказателното съдопроизводство подавам настоящата молба за ВЪЗОБНОВЯВАНЕ на делото ми, тъй като съм осъден за престъпно деяние, което не съм извършил, и открих НОВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА НЕВИННОСТТА СИ, които не по моя вина не можах да посоча на съда при гледане на делото.

       ЕДИНСТВЕНИТЕ доказателства по делото ми бяха – по милиционерското дознание – показанията на Цвятко Атанасов и моите, които бяха диктувано копие от неговите. Тъй като тези показания бяха лъжливи, аз ги отрекох по време на съдебното заседание, но въпреки това бях осъден.

       От разпитаните по процеса около 300 души свидетели НИТО ЕДИН не изнесе някакво обвинение против мене.

       С настоящата молба излагам следните доказателства за невинността си.

       1) Главното обвинение към мене беше пожарът в мелницата, който умишлено сме причинили, за да обвиним комунистите, и това довело до масови арести. След излизането ми от затвора издирих информация за датата на пожара и установих, че в този ден съм бил във Варна и съм имал служебен ангажимент като адвокат по едно дело. Прилагам списък с имената и адресите на хора, които ще го потвърдят.

       2) Показанията на Цвятко Атанасов са ФАЛШИВИ. В неизвестност още от 9 септември 1944 г., той никога не е писал показанията, представени на Народния съд като саморъчно негови. Почеркът и подписът по тия показания, сравнени с действителния почерк и подпис на Атанасов, извлечени от официални и частни документи и приложени към настоящата молба, са явно и грубо различни. Една съдебна експертиза би установила безспорно този факт.

       3) Щом като тия показания са НЕИСТИНСКИ, ФАЛШИВИ, ЛЪЖЛИВИ, то и моите показания, които са копие от неговите, не могат да бъдат годно доказателство за осъдителна присъда. Моите показания, макар и саморъчни, са ОСПОРЕНИ И ОПРОВЕРГАНИ от мен в съдебното заседание. Самите те са още едно доказателство, че са диктувани и дадени при изключителни обстоятелства – с оглед на почерка, фразата и стила. Бих поставил въпроса: възможно ли е един човек с висше образование, един адвокат, пък бил той и най-посредственият, да пише и да се изразява по начина, отразен в показанията ми.

       Във връзка с това считам, че са налице условията на чл. 587 от Закона за наказателното съдопроизводство – в смисъл, че съм осъден за престъпление, което не е било извършено. Невинен съм и настоятелно моля за Вашето разпореждане делото ми да бъде възобновено.

                                                                                             С почитание:

                                                                                                                    (Богдан Каранов)

18 март 1951 г.

       Попаднах на този документ през лятото на 1952 година, докато почиствах стаята на баща ми и бършех праха от бюрото му. Видях дебелата папка с кратък надпис Н. с., не успях да удържа любопитството си и след известно колебание я отворих. Молбата беше машинописно копие и очевидно първият екземпляр е бил изпратен до Върховния съд. Прочетох я няколко пъти и едва сега разбрах пределно ясно какво се е случило по време на онзи Народен съд и какво е преживял баща ми. Молбата разсея и страховете ми, че може би тогава е бил уплашен и сломен. Но не, не са го пречупили, въпреки „изключителните обстоятелства”, въпреки че Народният обвинител е настоявал за смъртна присъда. В съдебното заседание баща ми е оспорил обвиненията срещу него.

       След това се разрових из останалите документи в папката. Имаше още няколко молби с подобен текст, адресирани към различни съдилища и с различни дати – от 1948 до 1951 година. Значи четири години Богдан Каранов е писал и изпращал молби за възобновяване на делото и очевидно са го препращали от съдилище в съдилище... Четях страница след страница, очите ми се премрежваха от усилия да разбера смисъла на всяка дума, от вълнение и умора... И без малко да пропусна най-важния документ: решение на съда от 12 март 1952 г. А в него ясно пишеше, че Богдан Стефанов Каранов се реабилитира. Не бях сигурна какво точно означава тази дума, досещах се, но трябваше да я проверя. Огледах библиотеката на баща ми, извадих Енциклопедията на братя Данчови, намерих думата и прочетох:

       реабилитирамъ, възстановявамъ въ по-раншното му положение, въ неговитѣ права лице, което е било лишено отъ тѣхъ, особено следъ сѫдебна присѫда.

       Мили Боже, баща ми е успял! Преборил се е! Но защо не ми е казал? Припомних си, че той беше ми загатнал нещо миналото лято, но тогава не разбрах какво смята да прави. Веднъж ме попита:

       – Как се отнасят с тебе в училище?

       – Добре, защо питаш?

       – Притеснявам се дали нямаш проблеми заради моето положение.

       – Не, тате, всичко е наред. Не се притеснявай.

       Имах проблеми, разбира се, но реших, че е излишно да ги споделям с баща си.

       – Искам да знаеш нещо. Няма да се оставя да ме третират като помилван престъпник. Не съм извършил престъпление и се опитвам да го докажа, макар че нещата се движат много трудно.

       Подредих и прибрах обратно документите в папката и нетърпеливо зачаках баща ми да се върне от работа. В последно време той се трудеше като общ работник по новите строежи във Варна.

       – Вземам дейно участие в загрозяването на града ни – така ми съобщи за новата си работа.

       – Какво значи това, тате?

       – Значи, че събаряме масивни, красиви двуетажни сгради и на мястото им строим триетажни сиви блокове с малки прозорци.

       Баща ми се върна от работа – уморен и мръсен от глава до пети. Сложих масата за вечеря и го изчаках да се измие и преоблече.

       – Тате, ще ти кажа нещо, но обещай, че няма да ми се караш.

       – Пресолила си яденето? – усмихна ми се закачливо той. – Или си сипала захар вместо сол?

       Той искрено се забавляваше с готварските ми опити и несполуки. След като Йовка си отиде, у дома вече аз чистех и подреждах, но майка ми така и не намери време да ме посвети в готварското изкуство.

       – Не, друго е. Прочетох онези документи от дебелата папка на бюрото ти.

       Усмивката изчезна от лицето на баща ми.

       – Не трябваше да го правиш!

       – Зная, че не трябваше, но го направих. И не съжалявам, защото така узнах, че си реабилитиран. Не разбирам защо криеш от мене.

       – Мислех да ти разкажа всичко един ден, като пораснеш.

       – Аз вече съм голяма, тате. На 11 години съм.

       – Добре, ще ти обясня, след като вече си мишкувала из документите ми. Принудиха ме да подпиша клетвена декларация, че няма да разгласявам информация – както за Народния съд, така и по делото ми за реабилитация. Не трябва да казваш на никого, дори и на майка си.

       – Спокойно, мога да пазя тайна. И много се радвам, че си реабилитиран. Значи вече не си народен враг.

       – Изобщо не се надявай на това! Самият факт, че съм бил изправен пред Народния съд, ме прави враг завинаги. А сега съм дори двоен враг. Комунистите никога няма да ми простят, че не се примирих и изобличих фалшификациите им. Те използват цялата си власт, за да насаждат покорство и страх. Щом не се прекланям пред тях, значи съм опасен враг.

       Замислих се над думите му. А с мен какво ще стане? Оставам си дъщеря на народен враг. Белязана завинаги... Така да бъде! Комунистите ще ме мразят и аз трябва да намеря сили, за да се справям с това. А дали само с едната омраза ще ми се размине?   

       – Къде се отнесе? – баща ми прекъсна мислите ми.

       – Мислех си за нещо друго, не беше важно... Тате, не разбирам, защо им е било нужно да обвиняват невинен човек?

       –  Не съм единственият невинен, пострадал от Народния съд.

       – Но защо са решили да осъдят и тебе?

       – Не зная. Дълго мислих по това в затвора... Може би неволно съм засегнал някого с поведението си, може би някой за нещо ми е завиждал и е поискал да ми отмъсти...  Безконтролната власт лесно се изражда в своеволие и безчинства. Всеки може да попадне под ударите ѝ. Те и към своите са безпощадни. Ако някой кривне встрани от линията на Партията, го наказват жестоко. Както и да е, успях да изтръгна от комунистите признанието, че съм невинен. 

       – Значи вече можеш да работиш като адвокат?

       – Не мога, момичето ми. Изключен съм от Адвокатската колегия. Пуснал съм молба да ме приемат отново. Ще видим какво ще стане...

*

       Богдан Каранов принуди държавата да признае невинността му, но не успя да убеди колегите си да го приемат отново в своите редици. През следващите пет години написа пет молби до Адвокатската колегия за възстановяване на правата си и получи пет отказа. Да, несправедливо обвинен, доказал невинността си, реабилитиран, но съден от Народен съд. Край!