Въпросът

                                      Въпросът

   Тя беше странна и много различна от тези, които я заобикаляха. Обичаше всичко красиво – цветята, музиката, картините, реката, дори листата на дърветата, а те ѝ говореха на език, който тя отлично разбираше.

   Валентин се запозна с нея случайно. Един неделен ден чакаха градския автобус, той отиваше на рожден ден на приятел, а тя на рожден ден на съученик. Всъщност лицето се оказа едно и също. И двамата носеха цветя и подарък. Огледаха се изненадани и когато слязоха на една и съща спирка, и когато тръгнаха в една и съща посока, и когато спряха пред блока на рожденика.

   –Да не би да отивате на рожден ден?

   –Да, откровено отговори тя – Съученик ми е.

   –Май отиваме на едно и също място. Светлозар ли е?

   –Ами, да!

   –На мене ми е приятел.

   Валентин забеляза, че има правилни черти, но не е някаква красавица. За разлика от нея, която не правеше впечатление на пръв поглед, той веднага се набиваше на очи. Красиво лице, строен, мацките си падаха по него.

   –Да се запознаем, щом ще сме на едно събитие – той подаде ръка. –Валентин.

   –Приятно ми е! Силвия.

   Позвъниха и зачакаха да им отворят.

   Светлозар, както винаги усмихнат, отвори вратата и ги покани.

   –Виждам, че вече сте се запознали.

   Силвия и Валентин се усмихнаха и връчиха подаръците си, пожелавайки му по традиция най-хубавите неща в живота.

   Вътре беше приятно. Светлозар и жена му много бяха се постарали. Музиката подбрана, а трапезата изглеждаше примамлива. Не бяха много хора. Домакините и пет души гости. Силвия и Валентин седнаха един до друг и заприказваха.

   Холът на домакините беше просторен и можеше да се танцува. Беше забавно и весело. Валентин я покани на танц и с удивление разбра, че тя танцува много добре. Първата мисъл, която му мина в главата, беше, че няма да е зле да изкара една краткотрайна връзка. Тялото ѝ следваше неговото и той усети, че ръката ѝ трепна. Кой знае, може би някакви мисли преминаха в главата ѝ. Валентен се усмихна и прошепна в ухото ѝ:

   –Може би пак ще се видим… - което означаваше – убеден съм, че ще се видим.

   –Може би – отговори тя и оправи с пръсти косата си, което беше знак, че го харесва.

   –И все пак добре е да ми дадеш телефон. Звънни ми!

   –Добре.

   Стояха до единадесет часа и си тръгнаха. Бяха първите, които го направиха. Той я изпрати и се разделиха пред нейния вход.

   Асансьорът плавно я отнесе на осмия етаж и вече вкъщи тя си помисли, че цялото очарование на вечерта е приключило. Много красив е този Валентин. За разлика от него аз съм твърде безлична. Тук не беше права. Понякога в малките несъвършенства се крие изключителна привлекателност. Знаеше, че трудно ще заспи и изпи малко ликьор. Постепенно се отпусна, съзнанието ѝ се замъгли и заспивайки, го видя отново. Колко е очарователен! След тая мисъл потъна в дълбок, странен и объркан сън.

   Започнаха да се срещат. Не ѝ се вярваше, но той я търсеше всеки ден,  настойчиво и упорито настояваше да се видят поне за час.

   Тази вечер в заведението хвана ръката ѝ и ѝ каза, че я обича. Тя разбираше това още на първите им срещи, но така изречено предизвика в нея силни емоции, които Силвия безуспешно опита да прикрие.

   –Да отидем у нас!

   –Скъпи приятелю, не бива. Остави ме да го осъзная, да изживея това, което ми каза! Тя стана, вълнението ѝ личеше.

   –Искам да се прибера! Трябва ми време да го осмисля.

   –Добре. Аз съм с кола, ще те закарам.

   Разделиха се напрегнато, изпълнени с емоции.

   На следващия ден не я потърси. Тя позвъни. Не ѝ отговори. Вечерта отново не отговори. Несъзнателно Силвия тръгна към неговия блок. Имаше приятелка, която живееше два етажа над Валентин. Мислеше да ѝ се обади, но тайно се надяваше да го срещне.

   Не се наложи да стигне до там, срещна Лили /приятелката си / и без дори да пита, научи цялата истина. Дошла бившата му любовница и заминали нанякъде с колата. Силвия този път не издаде с нищо емоциите си, успя да се овладее. Заслужаваше поне едно обяснение, един разговор по телефона, но  всеки решава сам как да продължи. Единственият въпрос, който измъчваше съзнанието ѝ, беше дали би заминал, ако бяха изкарали заедно онази нощ.

                                                                                    Мария Мустакерска