Колко красиво е навън, си мислеше девойката. Студено, но и красиво. Сама в купето, тя се радваше на снежните картини, които се редяха една след друга като на филмова лента. В този момент ù се искаше влакът да спре и тя да слезе и да се порадва на снега, както правеше като малка. Но много неща се бяха променили… Изведнъж ù се прииска да беше отново петгодишното хлапе с плитките, което прави снежен човек с баща си. Вместо това сега тя беше младото момиче, пътуващо във влака незнайно накъде. Несъзнателно тя беше сложила ръка на прозореца, жалейки за миналото, но бързо я дръпна, стресната от отварянето на вратата на купето. Млад мъж се появи, сякаш от нищото.
-Може ли да седна?
-Да, разбира се.
-Благодаря.
И той се настани срещу нея. Изглеждаше интересен, загадъчен дори. Черна коса, тъмни очи, черно дълго палто. Зелените ù очи започнаха да го изучават. А той сякаш изобщо не забелязваше. Стоеше все така неподвижно, загледан в далечината през прозореца. И тъкмо когато тя реши, че няма нищо и ...