Greg (Светослав Григоров)
105 1137
26.08.2009 г., 21:27 ч.

Ябълки и вино 

  Проза » Разкази
1713 0 25
7 мин за четене

Ябълки и вино

 

         Винаги се сещам с тъга за 1990 година. Тогава се уволних от казармата и станах студен в Юридическия факултет. Беше първата година на промяната. В света се случваха събития, които промениха съдбата на милиони хора и на цели поколения. Берлинската стена беше вече в историята. Рухваше една система. Умираха илюзии и се раждаха нови. В унисон с всичко това Скорпионс издадоха албума си Crazy World, а парчето от него  Wind of  Change стана химн на случващата се промяна. Хората го пееха по митингите и демонстрациите. Слушаха го по дискотеките и на масите, докато спореха разгорещени като футболни запалянковци за това кои са по-добри - сините (СДС) или червените (БСП). Задаваха се първите разводи поради несходство не в характерите, а в политическите възгледи на партньорите. Приятели се караха и спираха да си говорят пак поради тази причина. Да, беше един луд свят, в който живеехме и се опитвахме да оцелеем. Приличахме на лабораторни мишки, пуснати от клетката. Лутахме се ентусиазирани, но дезориентирани и се чудехме какво, по дяволите, става.

         Повечето хора не разбраха, но тогава излезе и албумът  „Aion” на любимата  ми дарк уейв група Dead Can Dance. Беше по мотиви на средновековната европейска музика. Веднъж го пуснах на едно гадже в един през нощта. Тя заплака и изпадна в нервна депресия. Но на мен ми харесваше. Особено да го слушам нощем, когато светът си почиваше от дневната лудост.

         Ако не знаете, тогава излезе и филмът „Хубава жена”, който накара половината българки да мечтаят да станат проститутки. Може би поради тази причина в държавата въведоха режим на тока. Два часа имаш, два часа нямаш. Ако не друго, това спомогна за ръста на населението. Родиха се много деца, рожби на този режим, макар че тогава не бе най-подходящото време да раждаш. Магазините бяха празни, а когато докараха нещо, се образуваха километрични опашки. Жените се нареждаха още в четири сутринта, за да могат да купят мляко за децата си. После въведоха и купони. Без да сме водили война, се държахме сякаш бяхме във война. Изчезнаха дори цигарите. Нямаше нищо. Само надежди. Когато един свят рухва, очакваш от руините му да се роди нещо ново и по-хубаво. И само тази надежда те крепи в борбата да оцелееш. Иначе отдавна да си се предал и да си си теглил куршума.

         Та в едни такива дни, когато всичко се рушеше, срещнах Ема. Студентите от Университета стачкувахме и го бяхме окупирали.  Винаги съм мразил да бъда част от тълпата, но се включих, защото ми казаха, че нощем ставало луд купон. Така беше. Имаше пиене за цяла рота руски войници. Любов, секс, раздели и скандали. Никога не бях присъствал на такъв купон и нямаше да се повтори и в бъдеще. Синдикатът „Подкрепа” ни даваше всеки ден пари за храна, а ние веднага ги обръщахме в пиене. Бяхме свикнали да сме гладни, но никога жадни.

         В една такава вечер, когато спирахме да сме стачници и ставахме млади объркани хора, в един объркан свят срещнах Ема в коридорите на Университета. Вървеше точно срещу мен, докато аз бързах за аулата, където започваше купона. Не беше мой тип жена. Имаше крака на римски пехотинец. Черни очи и черна къдрава коса. Единствената допирна точка ни беше големината на гръдната ù обиколка, но пък за мен тя винаги е била гарнитура към основното ястие. Спечели ме с искреността си. Каза:

- Здравей. Искаш ли да си легнем?

Какъвто си бях състрадателен и слабохарактерен, как да откажа едно такова предложение. Отзовах се с готовността на пожарникар, повикан да гаси пожара.  Легнахме си, което е силно казано, защото студентските банки бяха нашето легло, но на кой му пукаше тогава за такива прозаични неудобства. Ние градяхме един нов свят и това беше най-сладката цена, която можехме да платим.

         От тогава станахме неразделни с Ема. Стачката свърши. Отшумя. И беше на път да се забрави и се забрави, но ние стачкувахме в душите си.  И най-вече по време на двучасовата липса на ток. Чак тогава проумях девиза на хипитата „правете любов, а не война”. Станахме хипита. Няколко десетилетия по-късно от кончината на движението, но при нас животът винаги е следвал модните тенденции с известно забавяне. Като филм, който гледаш на забавен каданс, за разлика от другите, които следяха действието в реално време.

         Неочаквано и за мен, с Ема се разбирахме повече от добре. Вече дори не забелязвах краката ù на римски пехотинец. Даже взеха да ми се струват по-хубави от тези на Джулия Робъртс. Единственото облаче в безоблачната ни връзка беше желанието ù след секс да ми чете свои пиеси. В началото това ми се струваше адски секси, но тя не спираше и взех да се чувствам като литературен критик в леглото ù.  Да не говорим, че въпросът   „Какво мислиш?” взе все повече да ми заприличва на „Каква рокля да облека днес?” И двата ме объркваха тотално, а и нямаха верен отговор. Ако кажех „супер е”, тя почваше да изказва съображения, че май не е чак толкова добре и че според нея тази сцена куца.  Ако пък отвърнех, че нещо куца, тя веднага ме контрираше с довода, че не съм разбрал основната идея на пиесата. Литературните дебати след секс не бяха моята стихия и все повече  ме изморяваха. Чувствах се като пътник на влак, който лети към глух коловоз. Май беше време да сляза, па макар и в движение.

         Тя имаше и друга странност. Обичаше да пие вино с ябълки за мезе. Това така и не го проумях. Да не говорим, че в онези времена ябълки нямаше, но тя по някакъв начин се снабдяваше с този забранен плод и разполагаше с неограничени количества. Сериозно я бях заподозрял, че е намерила склад в някое изоставено ТКЗС с тази продукция. Мен ако питате, обаче, ябълките трябва да са във виното, а не да ги хрупате, докато го пиете. Това си беше живо кощунство. 

         Една нощ, след поредния литературен дебат ù казах, че пиесата,  в която участвам, според мен се е изчерпила и трябва да слезе от афиша. Взех си шапката, както се казва в някои произведения от този сорт и излязох, без да ù дам възможност да реагира. На другия ден се събрахме с приятели и си спретнахме чуден купон по време на холера. Към два часа доволен и с чувството, че съм свободен като берлинчанин, който току-що е съборил няколко тухли от Берлинската стена, тръгнах да се прибирам към квартирата. Там, на стълбищната площадка, ме чакаше Ема. В първия момент помислих, че пиенето ми е дошло в повече и ми се привиждат признаци, но шамарът, който ми удари, изби веднага тази мисъл от главата ми и ме върна в жестоката реалност.

- Ти си един простак, който не разбира от изкуство. – заяви ми с висок глас – Защо не ми каза още от началото, че пиесите ми не ти харесват?

Това беше въпрос с повишена трудност. Още повече, че бях на бутилка водка и единственото, което исках, е да прегърна леглото като отдавна изгубена любовница.

- Мисля, че сега не е време да водим литературни дебати. – казах и тръгнах да си отключвам вратата.

- Няма да се държиш с мен, като с треторазряден драматург. – извика тя, което накара съседите да почнат да отварят врати и да ни пращат културно на по-добри места от това, в което се намирахме в момента.

- Нека отложим тази дискусия за утре. – опитах се да бъда разумен аз – Не е сега момента. Съседите недоволстват.

- Не. Сега е! Няма да си тръгна от тук, докато не получа отговор.

Нещо трябваше да се предприеме, но главата ми нищо не раждаше, затова казах първото, което ми дойде на ума:

- Защото исках да те чукам.

Настана тишина, а аз си стегнах бузата в очакване на поредния шамар.

- Миличък, защо не го каза още в началото? – чух я да казва, след което вместо шамар, получих целувка – Хайде да си лягаме! Искам те! Откровеността  ти така ме възбуди.

Стоях на стълбищата невярващ и объркан.

- Айде, лягай си с нея, бе! – извика някакъв съсед – И ние искаме да си лягаме.

         Сами разбирате, че заради общото благо се жертвах. Легнах си с нея. И от тогава литературните дискусии в леглото спряха. Мамка му! Понякога е трудно да разбереш какво иска една жена. Аз още се опитвам.   

 

© Светослав Григоров Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прекрасно, както винаги Поздрав за Dead Can Dance със "Fortune presents gifts not according to the book" от същия този прекрасен албум
  • Аз още продължавам да опитвам. Какво да се прави като съм тъп, но упорит. Благодаря ти за оценката. Пак казвам липсваше. къде се скита ?
  • Много си задобрял, Грег!
    В писането имам предвид!
    С жените - кауза пердута,
    кой е разбрал какво искат?
    Но опитите си струват, нали така
  • Валентина, абсолютно съгласен, колкото и да искам яма какво да добавя.
  • Кой го беше казал? Жените не знаят какво искат, но знаят, че го искат веднага. Та това е тайната. :о)))
  • Браво Валентина. Една жена да е на моето мнение. Пак е нещо.
  • Ах, правилно, никой не знае какво искат жените!
  • Мимо, всичко е от грижа за комшиите.
    Бароне и аз благодаря.
  • Назад в годините...благодаря за спомена, в който ме върна талантливото ти перо, Грег! Ваше Благородие
  • Ето това се казва истински мъж и аз бих го направил,за да могат да спят комшиите.
  • Старая се Марко. Старая се. Какво да правя като съм жертвоготовен.
    Да Веси. Всеки има какво да разкаже за онова бурно и мътно време. Аз открих сезона.
    Светлана абсолютно си права.
    Хубавена, това сигурно трябва да значи смях, ама на мен не ми беше тогава до смях.
  • Ех, Грег, сред спомени от времена, през луди- млади чувства, светът ще си остане свят, защото отговорите изпусна

    Сърдечни поздрави!
  • Хубаво връщане към едно време, което дали е било хубаво или лошо няма значение. Това време е факт, който не бива да подминаваме. Поздрави за това, че си намерил начин да ни върнеш към него. Предполагам, че имаш какво още да ни разкажеш за тогава. То и ние имаме, но ти вдигна много високо летвата.
  • Грег, както винаги правилно си постъпил.
  • Любомир, и сега го пия с ябълки, но в каната не до нея. Ако сложеш и лимон няма да навреди. Препоръчвам.
    Нел, мисля, че по - добре от мен знаеш, че за да се справим с даден проблем трябва да го обърнем с хастара на долу.
    Странник, всичко е толкова субективно. За мен са хубави спомени. Въпреки хаоса и глада. Аз не висях по опашки защото имах Мензата на Университета. Тя ни спаси тогава от тези безумия.
    Виктория, и в най - лошите времена човек има хубави моменти. Хубаво е, че ти си намерила своите в това безумно време.
    Хей, Вилдан благодаря ти.
  • Само понякога?! ...
  • 90-та година..бях на 6, висях на опашки за олио заедно с цялата фамилия, правехме се, че не се познаваме, защото имаше ограничение-2 бутилки олио на семейство...имам и хубави спомени, когато спираха тока вечер играех на криеница с бабите си...майка ми работеше на две места и рядко и виждах очите, обаче имахме портокали и мандарини за Коледа... и беше луд купон, безумно щастие, ако успееше човек да се снабди със захар, че да си направи виното за последното не съм съвсем сигурна, по това време още не пиех
    Помня и други не толкоз забавни неща, но на пук на всичко имах щестливо детство...с кисело мляко и обикновени бисквити, дъвки Идеал, червена лимонада и Ку-ку(Колега, моля видео! И подават видеото...)Абсурди.ком-това беше.
  • Може би защото това време не беше само купони, а истински стрес.. Може би защото след това вече нищо не беше същото.. Може би защото искаме да забравим глада, промените, стреса, разделите , политическото разделение... Може би затова не пишем Грег...
  • С лекота прочетох тази история, не разбрах и до сега ли пиеш вино с ябълки.
    Не е лошо, дори много артистично ми изглежда. Знам от опит.
    Аз пък тогава бях на твоите сегашни години. Брадата ми беше черна.
    Поздрави!
  • Мая, докато не счупа стената ще опитвам с главата.
    Нел тогава наистина бяхте скромни, но пък опашките бяха дълги. Интересно обаче защо никой не пише за това време, а то е най - интересното от новата ни история, та аз реших макар и скромно малко да поразровя пепелта.
    Миа, вярно се размечта по - спокойно. Голями хора сме. А носталгията е признак на остаряване. Ако в скоро време почна да гледам и цветя пиши ме бегал.
    Деси, политиката и секса вървят ръка за ръка от край време, а ние просто се опитвахме да оцеляваме забавлявайки се.
    Мимче, трябва да те черпя, че ме открехна за тази истина, а това за дюлите във виното е супер идея. Не съм я пробвал, но ще опитам скоро. Дунавското чадо винаги може да те изненада с полезни съвети за обогатяване на питейната култура.
  • Мамка му, Грег! Как може да не си разбрал едно толкова просто и елементарно нещо - истината... такава каквато ни се иска да я чуем!

    Само за виното и за ябълките...ами да ти кажа - съгласна съм с теб - при комбинация от тези два продукта, ябълките ТРЯБВА да са вътре в каничката...може и дюля, според зависи!
  • Аз си спомням доста неща. Не съм участвала, но следях събитията... Пишех разни неща за всичко, което се случваше. А за творбата какво да кажа? Останал си верен на стила си! Поздрави, Грег!
  • Хм, аз не си спомням това време, но разказа ти звучи някак антагонистично - политика и секс. Харесва ми такива разлики в темите в един разказ!
  • Върна ме назад във времето Грег... при куфарите с пачките дойчемарки, които носеха завърналите се от токущо обединена Германия, при митингите на Кошлуков в малкото дворче на университета, при жълтите павета и лозунга: Кой не скача е червен... Върна ме при щурите студенстски купони с преПИВАНЕ и още по-назад, през оня 10 ноември,когато преподавателят ни по политология сподели тихо, че Тодор Живков е паданал, назад във времето, в оная вечер,след учредяването на партията на зелените, когато Университета се оказа окупиран от служители на ДС.. ех ! какво ли не е преживяло нашето поколение... А после какво искат жените... Тогава не искахме кой знае какво...
  • продължавай да опитваш - от опит глава не боли
Предложения
: ??:??