Яростта ми започна да ме поглъща. Седях на края на леглото си, хванал главата си с две ръце и се тресях от абстиненцията. Цялото ми тяло отчаяно агонизираше, искаше хероин, плачеше за него, бунтуваше се, а съзнанието ми вече беше приело факта, че ако не спра да се боцкам, съвсем скоро ще свърша в моргата. Нямах пукната стотинка, нямах към кого да се обърна за помощ – вече нямах приятели, а само хора, с които се друсах. Животът ми беше поел по стръмно надолнище. Семейството ми ме беше изоставило също. За тях ми ставаше най-гадно. Бях ги разочаровал тотално, бях се превърнал в абсолютна издънка, не само на семейството, но и на обществото. Бях посрамил всички, които познавам, и съвсем логично просто всички започнаха да се държат сякаш не ме познават. Изпепеляващото чувство на самотна обреченост беше завладяло всяка частица от съзнанието ми, всеки един съзнателен, трезвен момент, аз просто исках да умра. Не мислех, че заслужавам да живея. Докато не се надрусам.
Когато се надрусвах, спирах ...