Живеем си относително безгрижно. Няколко стари муцуни сме останали, гдето все още поддържаме постоянен контакт помежду си. Както и да го смятаме, вече сме в такава възраст в която сме по-близо до пенсионерите над 60-те, отколкото до двадесет годишните дечурлига от новите поколения.

            Жулим си биричка в неделя след обед в „Македонска среща” под навеса и си бърборим. Битовата кръчма зад мола на „Стамболийски”, отдавна ни е нещо като сборен пункт в който почти всяка неделя след обед, се събираме да се преброим живи ли сме, здрави ли сме и как още плуваме в жизнените перипетии през работната седмица.

            Разговорите ни се въртят между бурните спомени от 90-те и скуката на реалното ежедневие днес. Трътлестите сервитьорки ни знаят добре и само от време на време сменят празните ни халби с пълни, дарявайки ни с угоднически усмивки.

            Тъкмо щях да кажа на тайфата, че Тишо май няма да надзърне днес дали сме тук, когато го видях да се задава по пътеката към заведението.

            Тишо Тихия, е най-успелия бизнесмен от нас. След лудницата  на борческите години, направи няколко завода за енергийни безалкохолни напитки в Унгария, Полша и Чехия. Купи си два офиса – единия в Дубай, другия в Лас Вегас и стана президент на международната федерация по „Силов тупаник”, та в момента прави пари и от организация на състезания за желаещи да си трошат кокалите по световните арени.

            С прякора Тихия наградихме Тишо още, когато бяхме млади а той беше „муха”, висока едва 170 см. и тежаща 69 килограма. Въпреки малките си габарити и почти незабележимото си поведение, той притежаваше невероятна сила и бързина, която ни беше от голяма полза при честите разправии за територии в междукварталните схватки с други гамени. Сега вече, e около 105 кг. но все така изненадващо бърз, само гдето не се налагаше да използва повече бързината и силата си, защото с времето се преориентира към организаторските и манипулативните си умения за правене на бизнес.

- Здравейте бандити – ни поздрави той присядайки на дървената пейка

до мене. Знаех си, че сигурно вече сте тук и сте напреднали с отхвърлянето на материала – посочи с многозначителен жест чашите и мезелъците с които беше отрупана масата.

            - И ние се радваме да те видим Тишо – отговорихме вкупом и разбъркано – как я караш? Нещо не изглеждаш много щастлив.

            - Абе, какво да ви кажа – изпухтя той, докато кимна с благодарствен жест към една от сервитьорките, която веднага му поднесе халба с бира – много се разстроих днес.

            - От какво бе, човек – запитах заинтригуван аз?

            Тишо отпи първо от бирата си, погледна останалите от компанията, по лицата на които се четеше същия единодушен въпрос и оставяйки халбата си на масата изръмжа тихо.

            - Абе, много калпав ден излезе днес, а пък тръгна съвсем спокойно, уж. Нали знаете, че имам брат в Плевен, с който от 17-18 години нещо не си говорим, че се сдърпахме.

Тишо замълча за момент, запалвайки цигара. Димът подразни очите му и той ги разтърка за да намали дразненето.

       - Да. И какво – рекох аз, подканяйки го да продължи.

       - Та, брат ми ме покани след толкова години да отида на бал на дъщеря му, която вече е зрелостница.

       - Е – подканих го отново аз.

      - Е…. повтори възклицанието ми Тишо, като ехо и продължи – изкарахме бала, хапнахме, пийнахме, пяхме, пари дадох на племенницата с пожелания, както си му е редът… Даже с брат ми успяхме да си поговорим и да си изясним крамолите, защо… За какво, кой и как…

      - Е, добре де… И това те е разстроило, така ли? –Учудено попитах аз, споглеждайки се недоумяващо с останалите от компанията.

      - Ааа, не бе, не – въздъхна с облекчение Тишо – с бала и с брат ми всичко беше точно и това е по-скоро радостната част.

        - Ами тогава, какъв е проблемът – отново недоумяващо запитах аз?

     - Ами, нали знаете, че родителите ми дълго време искаха да ни сдобряват – продължи Тишо. Решихме, така и така, щом е семейно събитие да пътуваме с тяхната кола и аз да ги возя. Баща ми, нали го знаете, не ще видиш ли да го карам в лъскав джип, а си държи на неговото „Рено канго” тип баничарка. Тъкмо на другия ден след бала, сиреч днес, след като се наспахме към 12 часа, решихме да се връщаме към София. Качихме се на „Кангото” и подкарахме. Неделя, спокоен ден, никой уж не бърза за никъде и аз си карам леко без да бързам. „Чуруликам” си с родителите за вчерашното събитие и така полека стигнахме до разклона за околовръстното на Долни Дъбник, който отбива за София на идване от Плевен. Знаете, там след като отбиеш има едни сто метра непрекъсната линия с постоянен завой. Минава се под един мост и след това прав път, колкото щеш по околовръстното на Дъбник. Бях стигнал до половината на този сто метров участък, когато един тъпак с „Порше Кайен” зад мен започна да ми бибитка и се залепи на метър зад задника на „Кангото”. Погледнах да видя с колко движа в момента – видях, че съм със 70 км в час и не си направих зор да повиша скоростта. Едно, че влизах в завой - второ, че си говорих с нашите и не бързах, и трето - на този завой често ми се е случвало объркали се шофьори да ми излязат насреща, макар че точно там трябва да е еднопосочно движението. Карам си аз още около 30 секунди така, влизам под моста, а тъпакът все така залепен за задницата ми свири ли яростно, свири… Честно казано ядосах се много, но си викам - сега ще ме изпревари и да върви на майната си, ако ще и с триста километра в час… Да лети, като му е кеф. Хубаво, но този рогач изглежда си търсеше емоция. Тръгна да ме задминава, макар че лентата беше все още непрекъсната. Изравни се с мене и ми показа някакви жестове отвътре от мястото си, които не различих добре, защото стъклата на джипа бяха тъмни. Съвсем запалих в този момент и ядосано му размахах среден пръст, забравяйки за родителите ми в колата с думите: „Какво искаш бе педераст нещастен?” В този момент, педала ме засече и заби спирачки пред мен. Аз също спрях и вече съвсем бесен излетях навън, оставяйки отворена предната врата зад мен. Засилих се към „Поршето” и гледам как един стероиден младок на около 30 години излиза от него. Ама първо преценява ситуацията - да не би случайно да съм и аз някой келеш като, но с оръжие. Аз, по едни обикновени дънки и тениска, пък и нали съм тапа, му се видях явно точно отговарящ на очакванията му за шофьор на евтино „Канго”.  Той – висок около 187 см. добре сложен, окичен със златни ланци и гривни селяндур и с куп татуировки, като ебалниците с които са бъкани видеоклиповете от песните на Азис, самоуверен… Ама точно от тия глупаци, които на младини дъвчех за закуска, изплювайки ги за секунда. Веднага го прецених, че е от новите поплювковци изкарали два лева и половина, спечелили евтин местен авторитет и мислещи си, че целият свят се върти около тях. Мина ми обаче през главата за секунда, че може и да е от тия, гдето гледат да снимат скандални клипчета за да ги качват по интернет и да изкарат някой мизерен лев или съмнителна слава. И си казах на ум, докато се доближавахме – няма да те бия, но ще те направя смешен. Пикльото, почна нещо да цвили докато ме доближаваше, от рода на: „Ей помияр, сега ще те разкатая задето ми сочиш преден пръст”. Без да му отговарям в движение му чукнах едно бързо краче, между краката и докато успее да направи учудена физиономия, дадох леко назад с танцуваща стъпка и със скок в краката му хващайки го през глезените за петите, така го издърпах, че падна като дъска по гръб на асфалта в другото платно. Отдръпнах се и го изчаках да стане, че да не вземе някоя минаваща кола да го сгази. Келешът стана и застанал на 6-7 метра от мен започна да се заканва, ама както бито куче лае от далеч по тояга: „Аз, ще те намеря, ще те пребия като те видя следващия път…” и прочее простотии. Казах му само да пътува и да не лае много - много и друг път да има предвид, че може и по-луд да му изкочи.”

        Тишо прекрати да разказва за миг и отново надигна халбата си. Бранко, скулптура, който го слушаше като нас внимателно се усмихна и запита заинтиргувано:

          - Тише! Знаем се от сто години. Ама никак не мога да се сетя, защо пък тая случка ще те разстрои, когато сме преживявали с теб и наистина опасни за живота ситуации. Какво толкова – поредния ербап тъпак на пътя? Те сега всички са такива.

        - Не, бе – не ме разстрои този тъпак. Само ме раздразни и ме накара да се излагам на стари години пред родителите ми. Майка ми не ме беше виждала в такава светлина и изпадна в някаква истерия. Бащата каза: „Жалко, че не те наби, можеше да вземеш да се кротнеш” А пък кажете ми, колко от вашите родители знаят действително, какви кратунковци сте и как сте стигнали до сегашното си добро финансово положение?

          Всички се спогледахме с многозначително съгласие  и аз рекох:

         - Така е. Никой от нас не държи родителите си в течение, как си вадим хляба. Може от другите и да не ни пука. Може и да чуват туй-онуй, но директно да ни виждат с очите си – това определено не е за никой родител. Но доколкото разбирам казаното до тук беше ордьовър на есенцията, която искаш да ни поднесеш?

        - Да – рече Тишо – и запали нова цигара. Напоследък все си мисля, че след всичко, което сме преживели, няма какво да ме накара да се притесня, но днес изпитах искрено съжаление към един бакшиш и пълна погнуса от един старец. Прибирайки се в София, пред кооперацията на баща ми, точно на пътя към подземните парко места беше спряло едно такси да чака клиент, който по-късно разбрах, че е комшийката на нашите, живееща до тях. Както и да е – таксито пречеше да си влезем към гаражите. Подадох знак на таксиджията да се помести малко назад. Ние идвахме отдолу по улицата, а той трябваше да премести таксито леко нагоре из баира. Бакшишът разбра от половин жест и се отзова венага. Дръпна колата назад с около метър и аз му направих знак, че е достатъчно, след което завих надясно за да влезем в гаражите. Точно в този момент чух вик: „Какво правиш бе? Ще ме премажеш” Погледнах наляво през отвореното стъкло на вратата си и видях един старец на около 70 години, иначе червендалест, висок и едър да лежи на хълбок, подпрян на десния си лакът на около метър и половина зад таксито. Таксиметровия беше излязъл в това време от таксито и гледаше към мен. Аз му посочих стареца, при което той се обърна и съобразявайки ситуацията, отиде да му помогне. Угасих колата и аз също излязох. Питахме стареца да му помогнем да стане и какво се случи, защото нито аз видях да има човек зад таксито, нито таксиметровия усети да го е ударил, а и от това преместване ако го беше бутнал, стареца не трябваше да е на такова разстояние от колата, а по скоро с единия крак под нея. Стареца не искаше да става, а извади един модерен айфон с тъч скрин и набра първо да извика полиция със следните думи: „Ало! Полицията! Смаза ме едно такси с номер еди кой си, на улица еди коя си, номер еди как си. Да, тук съм. Лежа премазан съм.”

          След като извика полицията – стареца без да обръща внимание на предложенията ни да му помогнем поне да стане и да седне по удобно, все така лежейки, започна да набира друг телефон с думите: „Синът ми е адвокат, ей сега ще го извикам”!

            Бакшиша вдигна рамене и го остави да прави, каквото е решил и седна в колата да чака, какво ще се случи. Аз също вдигнах ръце. Имаше едни деца, които играеха на топка на три метра от мястото на тророара и ги попитах дали видяха какво се случи. Те казаха, че не са видели таксито да бута стареца, а са го видели вече легнал, когато се развикал.

             Както и да е – няма да ви описвам, после перипетиите с полицаите, които дойдоха, че ще стане много дълго. Само ще ви кажа, че като дойде бърза помощ лекарката, която излезе от линейката и видя стареца възкликна и то яростно, обръщайки се и към полицаите: „Ама тоя дърт комунист ни е редовен контингент. Това ни е шестият път само този месец да го прибираме след такива ситуации, а ей го и синът му дето тича отдолу, сега ще видите, че първо за обезщетение ще пита, а не как е баща му!”

Тишо угаси фаса от цигарата си в пепелника, отпи отново от бирата си и продължи:

          - Ето, какво си мисля след този случай – че народа е напълно изперкал, изперкал е. Ама едно време като се занимавахме да тормозим набързо разбогателите се, все пак не бяхме на такова низко ниво да дерем кожата на себеподобните си. Бакшиша се виждаше, че е смачкан от живота, пък тоя старец и синчето му ще му вземат и без това оскъдния залък, който едва ли му служи за повече от преживяване. Погнусих се от това, че на вид достопочтнен човек на възраст, е готов да унищожи живота на някакъв нещастник, който не е по-добре от него, спекулирайки с отиграна ситуация. И друго – само аз и родителите ми се навихме да свидетелстваме, макар че освен децата играещи наблизо имаше и други хора, които бяха насядали на седянка пред блока. Пръснаха се веднага щом пристигнаха куките. Един от тях с коментар, че не му се губи време да го разтакават като свидетел по съдилищата.

          - Брей, Тишо! Ти си бил много нежна душа бе – ухили се Баро Тежкия разположен срещу него на пейката от другата страна на масата – едно време те устройваше да няма свидетели като направиш някой калпазанлък, пък сега се натискаш чак и за свидетел на някакъв случаен охлюв. Омекваш май с одъртяването. Гледай такива работи да не ги казваш на конкуренцията, че само да надушат, че лъвът окуцява, хиените се събират да го катурнат за да стане за смях на чакалите.

           - Благодаря ти Баро за загрижеността – усмихна се Тишо – обещавам… Но с вас сме отраснали и оцелели, така че можем да си споделим и някои слабости. Хайде наздраве банда! И дано до края да си имаме такова доверие!