Heel (Хийл) 3 декември 2018 г., 12:57 ч.

За детето 

54 0 1

  Когато ужасяващото премятане, въртене и сучене спря, Дия Динова се опита да разбере къде се намира и какво се е случило. Съзнанието й обаче отказваше да се задейства. Малко по-късно, макар да виждаше всичко двойно и замъглено, успя да схване, че се намира в жалките останки на семейния опел.  

  Първо я връхлетя мисълта за детето, а чак след около минута си даде сметка, че всичко я боли. Тригодишният Теодор беше някъде отзад, в столчето си, поне там трябваше да бъде. Дия се опита да извърне глава назад, но не успя заради острата болка във врата. Извика детето по име, но то не отговори. Страхът, че може да го е загубила, изпълни цялото й същество. Закрещя като луда, но пак не получи отговор. Мъртъв! Възможно ли бе да е мъртъв? Вече се чувстваше смазана не само физически, но и психически. Трепереше и скимтеше. Трябваше на всяка цена да се обърне и да види как е детето.

 Дясната й ръка протестираше при всяко движение, затова Дия не можа да откачи предпазния колан, който се бе впил в гърдите й. Отне й доста време да се освободи. Събра всичките си останали сили и се извърна леко настрани, стараейки се да не обръща внимание на острото стържене, което чувстваше в краката си, на много места. Главата й се замая от болка. Когато зрението й се проясни, мерна детето. Теодор седеше в столчето си с клюмнала на една страна глава, сякаш спеше. Дия отново започна да надава викове. Този път освен името на сина си, викаше и за помощ. Сърцето й бе пред пръсване и пред очите й отново падна тъмна пелена.

  Кривата поза засилваше страданията на Дия, но тя продължаваше да се взира в детето, опитвайки се да разбере дали е живо. Забеляза, че гърдите му се надигат и спускат и изпъшка от облекчение. Хватката на паниката отслабна.

  Дия вече можеше да мисли нормално. Отпусна се, доколкото можа, на седалката и се зае да прецени ситуацията. Някакъв идиот я бе засякъл и изхвърлил от пътя. Но оттогава бе минало много време, а помощ не бе дошла… Значи той бе отпрашил. А може би не? Дали пък линейката не бе на път?

  Плъзна поглед нагоре по склона. Не се виждаха хора, само изпомачкани храсталаци и, най-горе – част от изкривената мантинела. Онзи, който бе предизвикал катастрофата, очевидно бе избягал. Възможно ли бе никой да не е разбрал за случилото се? Отново я обзе паника.

  Хвана се за дръжката над вратата и опита да се надигне, но болката бе твърде силна. Разплака се от безсилие. С титанични усилия успя да се извърне отново назад. Малкият дишаше, но някак неравномерно, на пресекулки. Нищо друго не й оставаше, освен да вика за помощ.

  Крясъците й бързо започнаха да губят сила, сякаш сгъстяващият се здрач ги поглъщаше. А горе продължаваха да минават коли, вече със запалени фарове.

  Трябваше да направи нещо, защото състоянието на детето като че ли се влошаваше. Фактът, че то не бе дошло в създание, я плашеше. Трябваше да се стегне и да направи всичко възможно да спаси Теодор. Но усещаше тялото си като вуду кукла, в която непрекъснато се забиват игли. Най-зле като че ли бе десният й крак, който категорично отказваше да помръдне. Беше се подул здраво на няколко места. Не че левият бе по-добре, но поне можеше да се сгъва леко в коляното. А слабините си чувстваше като налети с олово, всяко едно мускулче там бе напрегнато до скъсване. Задиша дълбоко в опит да се успокои. Лицето, което я гледаше от огледалото, приличаше на това на боксьор, изял як пердах.  

  Погледна към пътя. Десет метра, не повече. Съмняваше се, че ще успее, но трябваше да опита. Заради детето.

  Извади късмет с вратата, която се отвори лесно, въпреки че бе доста разкривена.

  Сантиметър по сантиметър, стенейки и проклинайки съдбата си, Дия започна да се изтегля по седалката. Всичко ставаше много бавно, като на забавен кадър. Болките в краката станаха нетърпими. Спря за момент, защото рискуваше да загуби съзнание. Когато дишането й се нормализира, продължи. Дясната й ръка бе почти неизползваема.

  Отне й цяла вечност да се измъкне от колата. Започна да се изтласква напред с лакти, привела главата си почти до земята. Краката й се влачеха отзад, като левият се опитваше да подпомага придвижването, но не му се получаваше. Пътят изглеждаше отдалечен на светлинни години. Всяка частица от тялото й негодуваше срещу местенето.

  По едно време припадна. Свести се и, сещайки се за детето, продължи нагоре. Ноктите й се изпочупиха. Вратът й се скова, сякаш бе стегнат в примка на бесило. Образите пред очите й се раздвояваха и разтрояваха.

  Получи позиви за повръщане и се наложи да спре. Осъзна, че няма да може да се справи и заплака. Отпусна се върху влажната пръст и зачака да дойде смъртта. Но смъртта не дойде, дойде мисълта, че ако тя умре, ще умре и детето. Изръмжа като див звяр, присви лакти и продължи да пълзи.

  На няколко метра от изкривената мантинела силите на Дия Динова се изчерпаха окончателно. Тя притвори очи и застина неподвижно. Не можеше нито да се движи, нито да мисли, нищо.

  Точно в този момент някой извика:

  – Госпожо, катастрофирахте ли? Добре ли сте?

  Дия размърда устни, но не успя да издаде звук.

  – Няма страшно! Сега ще извикам линейка. Спокойно.

  Дия се надигна с върховно усилие и промълви през разкървавените си устни:

  – Там… долу… детето… Помогнете на детето…

  После отново я обгърна мрак. Но в този мрак битуваше плаха надежда.

 

***

 Три дена по-късно Дия проговори за пръв път след инцидента. Обърна се към една медицинска сестра с думите:

  – Къде е детето? Как е Теодор? Моля ви…

  – Всичко е наред, госпожо. Спокойно. Има комоцио, но вече е по-добре. Скоро ще го изпишем.

  Тя се усмихна. Всичките й тревоги изведнъж се стопиха.

  – Искам да го видя.

  – Ами… редно е да си почивате.

  – Искам…

  – Добре, ще говоря с лекуващия ви лекар. А сега се опитайте да поспите. Хайде.

 

***

 

  Детето пристъпи предпазливо към леглото, вслушвайки се в подканянията на медицинската сестра. Кокореше се объркано и сякаш уплашено. Спря и се вторачи в Дия, чиито очи блещукаха от радост.

  – О, миличък! – възкликна тя и протегна здравата си ръка. Пръстите й трепереха.

  Стреснат, Теодор отстъпи рязко назад. Ако сестрата не го бе подхванала, вероятно щеше да падне по задник.

  – Това е мама, Теди. Отиди при мама – каза с благ глас сестрата.

  Малчуганът се загледа в разраненото, покрито със синини лице на Дия, в обездвижената с шина дясна ръка, в стегнатия с ортопедична яка врат, в десния крак, който бе изтеглен с помощта на скоба, забита в бедрото, и тежък топуз, в левия, който стърчеше изпънат нагоре, гипсиран от глезена до слабините и със сгърчено в спазъм стъпало, в железните пръти, забити в натрошения таз. Очевидно не можеше да повярва, че това парче накълцано месо, което лекарите се бяха опитали да сглобят и превърнат в човек, е майка му.

  След миг колебание детето отблъсна ръката на майка си и, правейки гнуслива физиономия, викна:

  – Това не е мама! Вие лъжете! Мама е красива! – После се обърна и се изстреля към коридора.

  Очите на Дия помръкнаха, ръката й клюмна над ръба на леглото. Буцата, заседнала в гърлото й, не й позволи да каже нищо. От едното й око потекоха сълзи – другото бе с прекъснат слъзен канал.

 

***

  Лекуващият лекар на Дия привика в кабинета си съпруга й, който бе дошъл на свиждане. С жест го покани да седне срещу бюрото. Присви замислено вежди, после каза:

  – Ще бъда пределно искрен с вас. Отначало, след операциите, всичко вървеше добре, но сега състоянието й се влошава. Боя се, че това се дължи най-вече на психически причини. Казано по-просто, тя престана да се бори. Говорих с болничния психиатър… Той твърди, че проблемът е в детето.

  – Как така!

  – Малкият не я е познал, или може би не е искал да приеме, че тя е… коренно променена.

  – Чух за тази среща. Какво ще правим? – проплака младият мъж.

  – С хлапето трябва да работи детски психиатър. Вашата помощ също е много важна. Колкото по-бързо се справим, толкова по-добре.

  – И мислите, че това ще е от полза?

  – Говорих с колегите. Те смятат, даже са убедени… а и опитът им потвърждава това… че възстановяването на връзката с детето ще й помогне да прескочи трапа.

  – Добре.

  – Да действаме тогава. И дано имаме късмет.

© Хийл Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.