Когато ужасяващото премятане, въртене и сучене спря, Дия Динова се опита да разбере къде се намира и какво се е случило. Съзнанието й обаче отказваше да се задейства. Малко по-късно, макар да виждаше всичко двойно и замъглено, успя да схване, че се намира в жалките останки на семейния опел.
Първо я връхлетя мисълта за детето, а чак след около минута си даде сметка, че всичко я боли. Тригодишният Теодор беше някъде отзад, в столчето си, поне там трябваше да бъде. Дия се опита да извърне глава назад, но не успя заради острата болка във врата. Извика детето по име, но то не отговори. Страхът, че може да го е загубила, изпълни цялото й същество. Закрещя като луда, но пак не получи отговор. Мъртъв! Възможно ли бе да е мъртъв? Вече се чувстваше смазана не само физически, но и психически. Трепереше и скимтеше. Трябваше на всяка цена да се обърне и да види как е детето.
Дясната й ръка протестираше при всяко движение, затова Дия не можа да откачи предпазния колан, който се бе впил в гърдите й. ...