Голата крушка примигваше и това още повече изнерви Антония, която се опитваше да учи за изпита по финанси. Не можеше да се концентрира изобщо, а изпитът бе на следващия ден. Не бе подготвена и колкото повече четеше, се убеждаваше в това. Да не говорим, че доцент Славчев не пишеше лесно тройки. Дори за тройка се изискваха сериозни познания. Чакаше я  безсънна нощ.

  Съквартирантката й Жана, която бе студентка по медицина, гледаше някакъв сериал и от време на време се кискаше. Антония не можеше да разбере какво толкова смешно намира Жана в тази тъпотия.

  – Жана, моля те смени крушката, играе ми по нервите.

  Жана поклати глава и каза:

  – Нямаме крушки. А и се опасявам, че проблемът е във фасунгата.

  – Е, не! Това не е истина….

  – Много ли е труден този изпит!

  – Много.

  – А ти започна да четеш едва преди седмица.

  – Известно ми е, Жана, не ми напомняй.

  – Може пък да не те скъсат.

  – Едва ли.

  Жана се почеса по челото, прокашля се и каза:

  – Ако искаш да те гипсирам?

  – Моля?

  – Може пък да помогне.

  – Какво? Да ида пияна на изпита?

  – Не бе, Тони, гипсирана, наистина гипсирана.

  – Я пак!

  – Ами мога например да ти сложа гипс на крака и това да ти послужи като оправдание, че не си учила.

  Антония изсумтя. Но идеята не ѝ се виждаше интересна. Реши да я обмисли.

  – Как се сети за това нещо? – попита.

  – Ами в момента изучаваме методите за обездвижване на травмирани крайници.

  – Мислиш, че онзи темерут ще се трогне, ако ме види в гипс?

  – Не знам. Не го познавам. Но… човешко е да… прояви разбиране. Счупила си си крака все пак, боляло те е, по болници си ходила, не си имала нито време, нито сили да учиш.

  – Това е вариант, но не искам да ходя с гипс. Гадно е.

  – Твоя воля. Забрави.

  Антония помълча малко, погледна купчината учебници на бюрото и въздъхна.

  – Сложно ли е?

  – Кое?

  – Гипсирането.

  – О, не особено. Първо се слага нещо като чорап, после се омотава крайника с ватирана материя и накрая ролките с гипс се мокрят и…

  – Ама ти имаш ли ги тези неща?

  – Имам, в колата. Останаха от вчерашното упражнение.

  – После лесно ли се маха това чудо?

  – Реже се със специална ножица. Мога да намеря такава.

  – Малко ме е страх… Да се явя в такъв вид пред колегите…

  – Аз не виждам нищо срамно. По-срамно е да се мами. Освен това, ако веднага след изпита ти махна гипса, всичко ще лъсне.

  – Виж какво, Жана, аз не обичам да мамя. Просто този предмет не ми се отдава. А и доцентът е гадняр. А и не ми остана много време за учене.

  – Добре де. Не исках да те обидя.

  Антония стана и закрачи напред– назад из стаята. Накрая махна с ръка и хапейки устни рече:

  – Съгласих се. Действай.

  Жана сви рамене, взе ключа от колата си и излезе.     

***

  Докато гледаше гипсирания си до средата на бедрото ляв крак, Антония се притесни още повече. Опасяваше се, че в плана има много неясноти.

  – Хей, Жана! А как ще ходя?

  – Изненадвам се, че не ме попита за това досега. С патерици ще ходиш, разбира се – отвърна тя и с бързи, но внимателни движения започна да заглажда все още мократа повърхност.

  – А те къде са?

  – Долу в мазето има едни. Ползва ги известно време леля ми, когато си навехна глезена. Това беше преди няколко години.

  – Добре. А защо ми гипсира стъпалото почти в шпиц? Не ми изглежда хич естествено това положение.

  – Ха–ха, за да приличаш на балерина – подсмихна се Жана. – Шегувам се. За да не се изкушаваш да стъпваш, затова. Затова и ти сгънах леко коляното.

  – Аз предпочитам да мога да стъпвам.

  – Лошо потрошените не бива да стъпват. Или искаш да те хванат в измама?

  – Добре де. А пръстите ми така ли ще стърчат?

  – Пръстите не се гипсират. Можеш да ги мърдаш колкото си искаш.

  – Дали да не си лакирам ноктите?

  – Остави ги така. По сладички са така – измърмори Жана и нежно потърка зацапания с гипс палец на съквартирантката си. – Ей сегичка ще ти изчистя пръстчетата с мокър парцал, не се безпокой. – Изчисти ги, и то много старателно, сякаш изпитваше удоволствие от това занимание.

  – Колко си висока? – попита Жана.

  – Защо?

  – За да ти наглася патериците, защо!

  – Метър и шейсет и три.

  После Антония дълго време се упражнява в ходене с патерици, следвайки наставленията на Жана. Дори излязоха на стълбището и потренираха слизане и качване. Антония се чувстваше тромава като слон, но се справяше. В края на вечерта толкова капна, че заспа почти веднага щом си легна. Преди натежалите ѝ клепачи да се затворят, усети как Жана я погалва по челото и  допира усти до слепоочието ѝ. Каза си, че утре ще помисли дали подобна интимност е нормална.    

 ***   

  Антония с мъка си измъкна от малкото ситроенче на съквартирантката си, намести непохватно раницата си на гърба и се подпря на патериците. Огледа се притеснено. Пред входа на университета бе пълно със студенти. Някои от тях познаваше по физиономия.      

  – Хайде, късмет! – каза Жана, смигна ѝ и отпраши.

  Впила поглед в земята, Антония закрачи бавно напред. Гипсираният ѝ крак се полюшваше с неестествена безжизненост, но без никаква опасност босите й пръсти да закачат плочника. Вътре под превръзката ставите сякаш се съпротивляваха срещу безпричинното обездвижване. Антония не можеше да свикне с мисълта, че не може изобщо да използва левия си крак.

  Някои от хората, с които се разминаваше, й хвърляха любопитни погледи. Когато стигна до входа, няколко услужливи ръце задържаха вратата отворена, за да може да влезе безпрепятствено. Всички ѝ правеха път.

  Тъкмо завиваше към изпитната зала, когато я стресна вик на уплаха:

  – Олеле, Тони! – Беше едно от момичетата, с които Антония дружеше. После изведнъж я наобиколиха 7–8 човека, все приятели и познати. Всички изглеждаха потресени, или поне изненадани, от факта, че колежката им е пострадала.

  – Какво е станало, Тони? – попита приятелката ѝ и прехапа долната си устна.

  – Ами… нищо. Счупих си крака.

  – Ужас! Как стана?

  Антония много добре знаеше, че ще се наложи да дава обяснения, но не си бе направила труда да измисли правдоподобна версия. Сега се налагаше да импровизира.

  – Ами … паднах по стълбите в един подлез. Беше хлъзгаво… заради дъжда.

  – Боли ли много? – намеси се един от колегите ѝ.

  – Боли.

  Всичките закимаха съчувствено.

  – Има счупено значи, така ли? – попита русоляво момиче, което Антония познаваше съвсем бегло.

  – Да, на две места.

  – О, горкичката! И докога ще си в гипс?

  Антония се позамисли. Чак сега си даваше реално сметка, че не може просто така да се отърве на следващия ден от гипса. Измамата щеше да лъсне и … всички щяха да ѝ се подиграват, да я намразят дори. Но за момента най-важното бе да си вземе изпита.

  – След месец съм на преглед. Тогава вероятно…

  После куцукащата Тони и кортежът ѝ от колеги се оправи към изпитната зала.

***

  Антония се настани на първия ред по препоръка на един от асистентите. Доцент Славчев четеше нещо и само я стрелна с очи.

  Писменият изпит бе доста труден за Антония, но за щастие се паднаха въпроси, по които тя знаеше нещичко. Успя да си припомни и част от споменатото на лекциите, така че писа доста. Някои неща не бяха по темата, но тя ги включи, за да покаже, че е учила.

  След като писменият изпит приключи, асистентите събраха листата, а доцент Славчев каза:

  – Изчакайте отвън колеги. Ще ви викам по азбучен ред, само предлагам колежката с патериците да мине първа, за да я улесним.

 Разбира се никой не възрази. Студентите се изнизаха навън, а Антония бе доволна, че ще бъде първа, защото чакането винаги ѝ се отразяваше зле на нервите.

  Доцентът прочете написаното от Антония, после я погледна подозрително и с жест я подкани да дойде при него. Антония се надигна, старателно намести патериците си под мишниците, и с преднамерено тромави движения закуцука към бюрото. Докато сядаше, примижа, присви устни и изпъшка лекичко, за да покаже, че изпитва болка. Доцентът се позачуди, после стана и довлече един стол.

  – Ето, колежке, подпрете си крака, така ще ви е по-удобно. – Антония благодари, остави патериците на пода и подхвана гипсирания си крак. Смяташе да го вдигне много бавно, за да демонстрира безпомощност. Доцентът обаче я изпревари и внимателно подпомогна повдигането и наместването на крайника върху стола.

  После почна голямото разхождане из целия материал. Потящата се Антония не можа да отговори на повечето въпроси, но се опитваше да замаже пропуските си с логични разсъждения. Доцентът я гледаше строго, сякаш се канеше да й закове двойка. И после изведнъж всичко приключи. Доцентът се приведе напред и каза:

  – Колежке, за тройка сте. Но като се има предвид, че се опитвате да мислите и че заради крака едва ли сте имали възможност да се подготвите по-добре, ви пиша четири. Искам да запълните пропуските в знанията си. Ясно?

  – Да, господин доцент. Много благодаря! – Антония взе студентската си книжка  и се изправи. За малко щеше да падне, от вълнение бе забравила, че има проблеми с придвижването.

  – Леко, колежке, да не паднете! Болнични не ви ли дадоха?

  – Дадоха ми …

  – Но все пак дойдохте на изпита! Браво! – Кимна към крака й. – Какво? Счупен ли е?

  – Да, на две места.

  – Пожелавам ви бързо оздравяване!

  На излизане Антония, въпреки че ходеше с патерици, имаше чувството, че лети. Беше щастлива. Е, малко я беше и яд, че се бе подложила на гипсиране, въпреки че и без него щеше да изкара тройка.  

***

  После всичко бе като в сън. След като изчака в едно кафене приятелите ѝ да излязат от изпита, Антония „хукна” по заведения с тях. Някои бяха скъсани, но въпреки това стана веселба. А Антония получаваше по-голямо внимание от обикновено, може би защото бе „пострадала”. Мнозина пишеха по гипса ѝ пожелания за бързо оздравяване. В един клуб се наложи да се качат по вита стълба на горния етаж, защото долу нямаше свободни места. Когато видяха, че Тони се затруднява, колегите ѝ я занесоха горе на ръце.  Тя никога нямаше да забрави това прекрасно чувство да бъдеш носена на ръце.

***

  Дойде ваканцията и всички се разотидоха по родните си места. Антония обаче остана в големия град, защото не искаше да плаши родителите си с „гипсираната” визия. Бе решила да изчака един месец и когато Жана й свали гипса, да се прибере. Дразнеше се, че се налага да ходи с патерици, но поне имаше компания – Жана. А Жана бе много мила и угаждаше на Тони във всяко нещо. Двете ставаха по-близки с всеки изминал ден.

  Най-накрая измина месец от гипсирането и двете решиха да сложат край на играта. Жана сряза гипса с нещо подобно на клещи и отдолу се появи дълго обездвижваният  крак на Тони. Гледката бе грозна – много мъртва кожа и наболи косми, – но това бяха бели кахъри. Най-лошото бе, че мускулите ѝ се бяха свили и отслабнали, а коляното и глезенът ѝ бяха вдървени и много трудно се сгъваха.

  – Това нормално ли е? –  попита притеснената Антония.

  – Мисля, че да – отвърна Жана и се зае да чисти и депилира крака на приятелката си.

  – Нямам намерения да ходя повече с патерици – заяви ядосано Антония.

  – Препоръчвам ти да продължиш, поне още седмица. Май ти гипсирах лошо глезена. Има контрактура.

  – Какво?

  – Недобра подвижност на ставата. Но ще направим рехабилитация, мила, не се безпокой. Имам нужните познания. – Жана погали глезена на приятелката си, като гледаше някак замечтано.

  Антония си взе душ, облече се и излезе в градинката отпред да се пораздвижи. Левият ѝ крак определено не бе наред, чувстваше го  тежък и вдървен. Мъчителното куцане изстискваше силите ѝ. Колкото ѝ да се раздвижваше, Антония не виждаше напредък. Прииска ѝ се отново да се възползва от стабилната подкрепа на патериците. Реши да се прибира. Отказа се от асансьора, защото мислеше, че ще е добре да се пробва по стълбите.

  Почти бе стигнала до своя етаж, когато се чу грозен пукот. Чак когато прасецът ѝ се сви в жесток спазъм и болката стана нетърпима, разбра, че нещо е станало с крака ѝ. Нададе писък и се свлече на стълбите. Завика за помощ. Дойдоха хора и ѝ помогнаха да се изправи. Лявото ѝ стъпало беше като откачено, не я слушаше изобщо. Появи се и Жана.

  – Нещо лошо стана, Жана, изпращя нещо и… адски ме боли…

  Жана огледа и опипа глезена ѝ и се намръщи.

  – Скъсала си ахилеса. Нали ти казах да щадиш крака! Глупачето ми! Помогнете ми да я занесем в апартамента! И извикайте линейка!

  Хлипайки, Антония се отпусна в леглото. Жана внимателно подпря пострадалия ѝ крак върху купчина възглавници.

  – Ами сега! – проплака Тони.

  – Няма страшно, операцията не е особено тежка. Но те чака ново гипсиране, този път истинско. Съжалявам. Ако знаех, че ще стане така…

  – Не!

  – Не плачи, миличка. Аз ще се грижа за теб. – Жана легна до нея на леглото и я обсипа с ласки, които този път не се сториха чак толкова неуместни на Тони. – Нали е по-добре така? – попита Жана докато плъзгаше длан под ластика на бикините на Тони.

  – Не знам какво да си мисля вече. Ти нарочно ли ме нареди така? – измънка Тони, но не оказа съпротива.  

  – Не, миличка, ти сама се нареди! Обичам те!