За мъката по майка
816
0
0
Идваш при мен и ме питаш дали съм добре, получиш-не получиш отговор си отиваш, отново...
Побелели са косите ти, а си все така млада и очарователна, както винаги...
Даваш своя сън за мен, за да живея пълноценно, но аз питам ''защо?'' и сред глухите стени улавям празно мълчание...
Разглеждам тихичко пожълтелите от старост снимки и усещам отминалото време, загубените спомени, но все така тежащи на сърцето ми.
Съзнанието ми бавно ме отвежда близо до отвъдното и се докосвам до самотата, ах, само как ме ранява деперсонализацията...
Няма те, мила мамо, няма те...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мила Миленова Всички права запазени
