6.09.2010 г., 14:30 ч.

За нашето гостоприемство (не съвсем хумористична фантастика) 

  Проза » Хумористична
925 0 1
4 мин за четене

     Бай Вътьо Вътев прибра в торбата си парчето хляб, което му беше останало, избърса с ръкав трохите от брадата си и бавно и с пъшкане се изправи, като през зъби проклинаше броя на годините си. Овцете кротко лежаха една до друга и той беше спокоен. Но скоро трябваше да ги вдигне, тъй като вече беше следобед и след известно време трябваше да се прибира. Преди това щеше да ги прекара през някоя близка ливада, за да се донапасат както трябва. Той въздъхна и се подпря на тоягата си. Погледът му попадна върху село Малка Чинка, което се виждаше долу в далечината. Някъде там зад него беше и съседното Партизанстаматково, но оттук не можеше да се достигне с очи. Той обходи с поглед околността. Тук, сред тези баири беше преминал почти целият му живот. Но въпреки че откакто се помнеше, винаги беше тичал след овцете, бай Вътьо въобще не се смяташе за глупав човек, а дори напротив. Когато имаше време, той внимателно следеше предаванията по телевизията, а често и си носеше по някой и друг стар вестник, взет от селската кръчма. С една дума - образоваше се, доколкото му стигаха възможностите и поради тази причина имаше мнение за почти всяко нещо, което се случваше. Друг бе въпросът, че единственият човек, който беше съгласен да го слуша достатъчно дълго време, беше бай Пацко, другият овчар. Но и байпацковото търпение си имаше граници и той винаги успяваше да се измъкне, като се оправдаваше, че има много работа вкъщи. Обикновено той твърдеше, че отива да провери дали Пацковица, т.е. неговата жена, е нахранила домашните животни, като се заканваше, че ако все още не го е сторила, ще смъкне кожата от гърба и от бой. Това беше много съмнително, тъй като всеки в селото знаеше, че всъщност самият бай Пацко е този, който яде бой от жена си.
Но това бяха бели кахъри за бай Вътьо и в действителност той ни най-малко не се вълнуваше от неволите на своя колега. Друга мъка беше налегнала сърцето му. По цял ден и по цяла нощ мислеше за Симеончо. Царя. Може за всички останали да беше премиер, но за него си оставаше цар. Но откакто той се върна от Мадрид, нещата не вървяха на добре. България не вървеше на добре. Бай Вътьо беше гласувал за Симеончо, но сега сърцето му плачеше като гледаше как всичко се съсипва и вместо към по-добро, отива към по-лошо. Ние не доживяхме до хубаво време, дано поне внуците да доживеят, помисли си той, след което дълбоко въздъхна. Вече беше време да тръгва. Той тръгна към стадото, но в този момент се чу силен и странен звук, блесна светлина и нещо изтрещя сред близките дървета. Подплашени, овцете скочиха и се разбягаха на всички страни. "Пази боже, гръм падна! За малко да ме трясне…" - помисли си бай Вътьо Вътев и погледна нагоре, където нямаше нито едно облаче. "Как може тъй да тресне посред ясен и бял ден?! Като му разправя на Пацко, няма да повярва. Че и гадовете се разбягаха. Кога ще ги събирам сега…" - и той тегли една кратка, но сочна псувня. Бай Вътьо понечи да се втурне колкото му позволяваха краката след тях, но тогава от мястото, където беше паднал гърмът се чуха още странни шумове и изведнъж пред него изскочиха… два урода. Те приличаха на хора, но имаха зелена кожа и… той не успя да ги разгледа в подробности, тъй като си глътна езика и си изгуби ума от изненада. Съществата изломотиха нещо непонятно и се спряха като че ли в очакване. Но след като минаха няколко секунди и бай Вътьо все още стоеше като вкаменен и не издаваше и звук, те се спогледаха и като че ли се консултираха за нещо. После пак се обърнаха към него и този път проговориха на почти разбираем български език:
– Ние идваме с мир! Търсим вашето гостоприемство и ви предлагаме да разменим знания! Търсим вашето приятелство!
В първият момент бай Вътьо Вътев не реагира и не осъзна казаното, но после изведнъж се опомни, като че ли баба Вътевица го беше праснала с точилката по главата. Все пак той беше от стара коза яре и обикновено не се даваше лесно.
– Кои сте вие, бе?!
Уродите отново се спогледаха.
– Ние идваме от планета, намираща се в една много далечна галактика.
Бай Вътьо премигна два-три пъти, но изведнъж погледът му просветна.
– А-а-а-а! Вие сте от ония - кинаджиите! Ще ме вземате за мезе, а?! Знаете ли вие кой е Вътьо Вътев?! Не знаете, а?! Сега ще ви покажа!
И той вдигна овчарската си тояга и се втурна към тях, удряйки с все сила единият отстрани през тялото. Уродът изпищя и се сви, но другият реагира светкавично и извади малък предмет. Той насочи предмета, проблясна лъч и за миг от бай Вътьо Вътев останаха само дрехите, от които се виеше тънка струйка дим. Съществата се обърнаха и бавно се скриха сред дърветата. А след още немного време една малка бляскава точка се отдалечи в небето и скоро напълно се скри от погледа.
И никой в следващите милион години, повече не ги видя.

 

Copyright Adrian Bantchev 2002-2010

© Адриан Банчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз харесах...само си мислех, че с тая тояга бай Вьтьо ще победи! А и овцете останаха безучастни. Идвам с мир и тьрся приятелство...и размяна на знания. И смях
Предложения
: ??:??