12.10.2011 г., 18:53 ч.

За нея 

  Проза » Разкази
739 0 3
3 мин за четене

За нея

 

Всичко свърши... както всяка приказка, така и тази имаше своя край.  Останали само спомени, кратки моменти, напомнящи колко добре ми беше с теб.  Наистина колко спомени... за толкова кратко време се опознахме толкова добре, знаем толкова неща един за друг и прекарахме незабравими мигове. Не се разбирахме, но пък затова много се обичахме. Обичахме се така сякаш няма да има утре, сякаш това са ни последните мигове заедно и искаме да си кажем всичко. Не спирахме да мислим един за друг и си казвахме колко много сме си липсвали като се видим. А когато не се видим, клавиатурите ни се счупваха от писане. При всяка първа възможност излизахме, разказвахме си как ни е минал денят, смеехме се на хората, смеехме се един на друг, бяхме „непобедими” заедно.

И така създадохме една любов... една любов, но не нашата. Събрахме други две сродни души. Така в комплект двама по двама бродехме из не чак толкова дългите улици на нашия град. Като добре смазана машина всички се разбирахме. Чудехме се, как е възможно да е толкова хубаво, как можеше така добре да си пасваме и да се забавляваме толкова много заедно.

Дните минаваха, а ние бяхме все още заедно четиримата. Любовта между нашите най-близки хора се разпали и те се отдадоха един на друг. И продължавахме да се радваме, че сме четиримата. Но чувствах, че нещо липсва. В началото не ми правеше голямо впечатление, но след всеки изминал ден ми се набиваше в очите. Постепенно този въпрос не спираше да ме измъчва. А именно - „Защо, по дяволите, между нас не става нищо?!”. С всеки изминал ден този въпрос ме караше да подлагам всичко под съмнение.

 Гледах как пред очите ми се развиваше една друга връзка. Гледах и не вярвах, че между нас може да има нещо толкова чисто и красиво. Минаваха ми хиляди мисли през главата. Бях объркан и не знаех какво да правя. За първи път се чувствах така... за първи път обичах. Или не, грешно е да казвам обичах, защото още те обичам. След всичко, което направи, след всичко което направих, аз продължавам да те обичам.

Така и не разрастна нашето приятелство в нещо повече. Накрая останахме сами, наранени, с недовършени мисли и недоизказани думи. Двамата знаем, че това не трябваше да се случва, но го позволихме. Сега гордостта няма да позволи да си признаем грешката. Ще продължим, знаейки, че някой мисли за нас. И тъжното е, че знаем кой е този някой, но не смеем да изречем името му на глас...

„Любовта.. тя е като вятъра, не я виждаш, но можеш да я усетиш.” Точно тази мисъл ме озари, когато лек бриз погали лицето ми. Вървейки, съвсем сам...   в този вятър усещах теб. Усещах как нежно ме докосваш, усещах устните ти по кожата ми. Това неповторимо удоволствие, което ми донасяше всеки път щом те погледна. Така се радвах всеки път щом те видя, не отделях очи от теб. А ти леко се изчервяваше, толкова трудно забележимо, само аз успявах да доловя тази лека промяна, която те правеше толкова невинна.  Усмихваше се, защото ти харесваше вниманието, което получаваше. Тази твоя детска усмивка, точно тя правеше моя ден по светъл. Караше ме да забравя всичките си проблеми и да мисля само за това колко прекрасен би бил животът, прекаран с теб...

Винаги съм мечтал за момиче, което ще ме разбира само с поглед. Дори далеч от мен ще усеща как се чувствам. Да мога да погледна в очите й и да разбера всичко и да знам, че това не е нужно, тъй като тя ми го е казала преди това. Тя ще е моя най-добър приятел. Да се обичаме, въпреки че знаем всичко един за друг.  Да се обичаме както никой друг преди.  Момиче, за което бих дал всичко.

Беше като сън... реалността се беше превърнала в сън. Сън, от който никой не би поискал да се събуди. Моментите, в които не искаш да заспиш или не, по-скоро не можеш. Лежиш в леглото и си мислиш, че това е животът, който искаш, това са моментите, които винаги си чакал. Знаеш, че животът вече е по-красив от най- смелите ти мечти.

 Но явно моето време да се събудя настъпи. Внезапно всичко приключи. В момента, в който най-малко го очаквах, всичко се разпадна. Когато бях в облаците изведнъж пропаднах в мрака. Без теб, без твоята усмивка, без твоята топлина.. Бях сам, всичко беше толкова безразлично. Изгуби се смисълът на деня ми. Изгуби се пламъкът, който ме даряваше с радост и безгрижие..

 

За това, любов, бъди с мен и знай, че никога не ще те оставя сама..

 

© Калоян Радулов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??