За шестата смърт ще живея - 12 глава

Армията беше като необятно море до края на хоризонта, хората се движеха между палатките подобно на вълни, малки огньове блещукаха тук-там. От височината гледката бе завладяваща. Бартак се чувстваше смирен пред вида на тази сила, готова да закипи и да се втурне накъдето бъде насочена.

• Това виждат кралете – каза стоящият до него генерал. – Това е тяхното могъщество, а не отрупаните маси. С това променят света, тук е истинското им опиянение. Съзират една обща маса, няма отделни съдби, страхове и копнежи. Да вървим!

Спуснаха се по склона в спокойната нощ, поздравявани от невидими щурци.. Слизаха към морето от хора и скоро се сляха с тях, дочуха отделни разговори, някъде и смях, но вече бяха под лъскавата повърхност, миришеше на желязо, пот и прашни палатки. Имаше и звуци на чукове, дърводелците вършеха своето.

• Сутринта ще се видим на височината, заслужи си гледката.

Бартак отказа:

• Ще остана при своите.
• Зад тях няма да видиш нищо.
• Аз съм част от втора, не искам да се отделям.

Генералът не се изненада:

• Това не е разумно, но прави каквото искаш. Вече разбрах, че си все наопаки.

Бартак осъзна, че още е с официалното си облекло, но по пътя към шатрата дочу само одобрителни забележки. Въпреки това се чувстваше неловко. Щом влезе, си отдъхна. Ток се беше погрижил всичко да е тук, няколко свещи горяха гостоприемно. Самият той цъфна след малко.

• Нещо да е нужно?
• Изпрати ми стотниците!
• Някои може да са легнали. Да ги събудя ли?

Не искаше да ги дразни, но му трябваше малко компания.

• Провери Сегеван! И Лейбан. И Фронтик. Да дойдат ако искат.
• Явно не е заповед. Ще ги намеря.

Ток излезе, а Бартак си спомни за старото време, за вечерите край огъня, за усмивката на Плерах. И за усмивката на Шар.

• Викал си ме, началник.

Звяра влезе навъсен, както винаги.

• Исках да пийнем малко вино като някога, по приятелски.
• От тази пикня? Чакай да донеса похубаво!

Той излезе, а Бартак се усмихна. Някои неща нямаше да се променят. От хубавите.

Фронтик и Сегеван дойдоха едновременно. Бартак не се стърпя, стана и ги прегърна.

• Ето я старата компания. Фронтик, къде се изгуби?

Брадатият стоеше сковано.

• Ти се издигна и ми стана неудобно. Помня когато се запознахме, беше като хлапе.
• Не е минало толкова много време. И съм си същия.

Сегеван се огледа:

• Остава Звяра да дойде и веселбата ще е пълна.
• Как ще я карате без мен, не знам – Лейбан се появи с два мяха. – Не казвайте на началството откъде е виното!

Прекараха няколко часа, забравяйки къде са. Дори Звяра май се усмихна по едно време. Разказваха преживяванията си, подхвърляйки хапливи забележки. На Фронтик бе най-трудно, но и той се отдаде.

• Трябвало е да пуснеш на тая Пег. Патката ти щеше да порови там, където са гребали кралските.
• Ще вземе да ѝ хареса и да ме короняса.

Насред смеха, Звяра попита:

• А този Тагнус, той що за човек е?

Бартак се замисли за пореден път над това.

• Съвсем обикновен и нормален, но роден на различно място. Можеше да е същия като нас, ако идваше от село. Забранил ми е да казвам повече.
• Значи сте станали близки. Или те държи около себе си да не му откраднеш мястото.
• Не съм благородник. Такава длъжност е непостижима за мен.
• Ако трябва, ще станеш.

Фронтик се намеси:

• Благородник не се става, трябва да се родиш такъв.

Сегеван не се съгласи:

• Има прецеденти. Ако извършиш нещо геройско.
• Например?
• Например да спасиш краля.
• Или да изчукаш дъщеря му.
• Той няма дъщеря – Сегеван не усети шегата.
• Приятели, мисля да приключваме – Бартак остави чашата. – След няколко часа ни чака битка, не искам да удавите враговете в повръщано.
• Това беше гадно! – Фронтик стана. – Лягам си.

Щеше да вали. Дъждът можеше да съсипе машините, сглобени от сурово дърво. Трябваше да побързат.

Конницата се подреждаше най-отпред, командирът им даваше последни наставления, преди да се отдръпне. Втора реторха бе точно след тях, трета оставаше в резерв.

Бартак излезе пред мъжете си, държейки щит и къс меч. Доволен, забеляза че стотниците стояха между воините, готови за битка.

• Днес ще потичаме – извика той на хилядата мъже. – Щом пътят пред нас се разчисти, ще се втурнем като река и нищо не трябва да ни спира. Отгоре ще ни обстрелват през цялото време, затова дръжте щитовете здраво! Но първо искам да се огледате.

Мечоносците завъртяха неразбиращо глави.

• Какво виждате? Аз не виждам войници, виждам братя. Никой не трябва да бъде изоставен! Падне ли някой, този до него ще го вдигне. Паднат ли десет, двайсет ще им помогнат. Колкото сте тук, толкова ми трябвате оттатък. Не отиваме да умираме, а да покажем кои сме. Че никой не може да ни спре. Кои сме ние?
• Безсмъртните! – изрева реторхата.
• Докажете го! Покрийте се със слава!

Бартак се вмъкна в реда. Веднага му направиха място с възхищение. Не беше велик оратор, но му вярваха. Искаше да не ги е излъгал и всички да останат живи.

От конете пред себе си не видяха кога пълководците са се срещнали. Чуха изскърцването зад гърба си, шум в небето като от падащи листа, после нищо.

Катапултите стреляха още по два пъти, докато прозвучи първия рог. Конете изцвилиха от забитите пети в хълбоците им и се втурнаха напред, вдигайки пушилка.

• След тях! – изрева Бартак. – В колона по десет.

Прегрупираха се в движение, тичайки с вдигнати щитове. Мечовете засега не им трябваха. Видяха как на двеста метра от тях седма реторха довършва оцелелите защитници, после конете продължиха в дерето.

Зашуптяха стрели, порещи въздуха. Щитовете ги спряха, втора заприлича на подвижна горичка. После дъждът заваля.

Докато прекосят половината, вода започна да се стича по скалите и да образува локви в прохода. Тичането стана опасно, не знаеш кога ще стъпиш накриво върху някой невидим камък. Но не се наложи още дълго.

Конницата беше спряна и се връщаше, а това никак не хареса на Бартак. Сега те излязоха отпред и щяха да понесат удара.

Видяха копиеносци, които се прибираха зад ограда от щитове. Генералите нямаха поглед над ставащото.

• Втора, напред по двайсет! Нека срещнат смъртта!

Бартак остана без дъх, докато крещеше тичайки, но го подкрепи рев. Втора се вряза без забавяне, насочвайки щитове напред. Стрелите отгоре спряха, за да не уцелят свои.

Сегеван изпъкваше начело, а стоте му воини бяха в плътен квадрат. Като таран се забиха, изпотъпкаха всичко, дори не ползваха мечове. Държаха щитовете с две ръце и бутаха, а който оцелееше под краката им, бе покосяван от следващите.

Дъждът се уплаши, бе отблъснат и спря. Проходът свърши, погледът се разшири към безкрайно поле и се плъзна по редиците на хиляди воини, които чакаха. Освен конницата. Тя препусна към тях. Бартак осъзна, че втора реторха бе излязла сама отпред.

• Назад! – закрещя. – Дръжте прохода!

Нови стрели от полето излетяха към тях, хиляди и хиляди. Добре, че никой не обърна гръб. Изтеглиха се под строй с лице към врага, който приближаваше бързо.

Щяха да бъдат премазани от огромните коне. Тогава Бартак извика отчаяно към Сегеван ,който бе двайсетина крачки по-напред:

• Сег, направете коридор!

За щастие го чу и го разбра. Дръпнаха се от двете страни, приклекнаха и забиха щитовете си в калта така, че се образува улей.

Конницата налетя и започна да сече, навлизайки в улея, но остриетата им само сваляха стърчащи стрели от стената щитове. Бяха хиляда срещу хиляда. Един леко облечен мечоносец с късо острие не можеше да направи нищо срещу брониран кон и воин отгоре му, размахващ еднометрова сабя. Освен ако желязото не потъваше по-лесно в локвите и калта.

Животните започнаха да се блъскат, опитвайки да изплуват, нападаха едно върху друго, повличайки мъжете, също опаковани в брони. Започна сеч, втора беше отгоре, с мечове, подходящи за мушкане, не като сабите, изискващи замах.

Когато другите части дойдоха, конницата я нямаше, проходът бе затрупан с тела. Прозвуча сигнал за изтеглянето на втора, другите продължиха към полето. Разминаването стана трудно, имаше много ранени, неспособни да се движат сами. И, както установи Бартак до вечерта – нито един убит.

Срещнаха генерала на първи даркин, който вдигна ръка за поздрав.

• Добра работа! Не видях всичко, но знам резултата. Починете си!

И продължи към битката оттатък.

Всички заговориха за Безсмъртните от втора и за командира им, Трошача. Докато се връщаха след победата, дори един се опита да напише песен, но не му стигна виното за вдъхновение и не се получи нищо.

В базата ги чакаше Тагнус, който потупа Бартак по рамото:

• Поздравления, славата ти те изпреварва! Какво, заболя ли те?
• Имах забита стрела точно там.
• Извинявай! Искам да ми разкажеш всичко с подробности.
• Първо ще си почина. И ще се обръсна.

Почивка в случая означаваше да се махне от Тагнус. Не му се слушаха интелектуални приказки. Не и когато си гледал Смъртта и за един дълъг миг си мислел, че този път няма измъкване.

Разходи се до лечебницата в десета да окуражи ранените. Бяха добре, в отлично настроение, посрещнаха го възторжено.

• Гордеем се с теб, командире! – казваха му.
• Повече се гордейте със себе си. Всичко се дължи на вашия труд и дисциплина, аз донесох малко късмет. Не винаги съдбата ще е на наша страна, но колкото сме подобри, толкова повече ще ни обича.
• Така е. И все пак ти ни водиш. Ти ни направи Безсмъртните.

Не искаше да ги обезкуражава. Щеше да се бори с тях, редом до тях още единайсет месеца и половина. Трябва да знаеш кога да спреш, иначе накрая задължително губиш.

Следващата битка не мина толкова добре. Безсмъртните държаха да са на най-тежкия фронт, но славата им бе стигнала твърде далеч и срещу тях се изправиха ветерани. Много умряха, по-точно сто и дванайсет души, сред тях бе и Фронтик. Ветераните носеха парчета от брони на уязвимите си места, не ползваха щитове и имаха огромен опит с оръжията си.

Въпреки всичко, и след като армията призна поражението си, заваляха молби за прехвърляне във втора. Бартак реши да провери старателно всяка една, приемайки мъже с опит и доказани качества.

Тагнус беше в течение.

• Искаш и ти да имаш реторха от ветерани? Да те прехвърля направо в първа?
• Няма да оставя своите. Не искам хора, които умират лесно.
• Какво би направил, ако командваш цял даркин?
• Бих вдигнал заплатите на дърводелците.
• Никога не отговаряш каквото те питам, само ме дразниш, Бартак. Какъв съветник си, като пазиш идеите за себе си? Можеше някой друг да обере лаврите, докато ги предлага на краля. Можеше да съм аз?

Бартак тръгна да си ляга, но Тагнус не го остави:

• Ще ти кажа още нещо. Докато едни те заобичват, други те намразват. Тези вторите са поопасни, защото стоят над теб и виждат как се пресягаш към масата им.
• Себе си ли имаш предвид?
• И аз мога да бъда опасен враг. Както много други. Правилните думи в точните уши, малко побутване, подкрепено със злато и изведнъж може да се превърнеш в изменник, узурпатор или метежник. Който застане зад теб, ще бъде осъден на същото. Ще повлечеш хората, които искаш да спасиш.
• Тогава как да действам?
• Прави се, че аз командвам! Не случайно квартирувам във втора, още с идването си усетих потенциала в теб. Но не си благородник, не познаваш дворцовите игри. Там врагът срещу теб е наймиловидния.

Тагнус нямаше да спре, затова Бартак му призна:

• Решил съм след единайсет месеца да напусна. Ще съм събрал достатъчно пари да живея добре.
• И ще изоставиш кариерата си, славата и приятната ми компания? Ще повярвам като го видя.
• Не съм дошъл в армията за чест и слава. Никой не е тук за това. Е, може би Сегеван е изключение. Другите се бием за пари, ние сме наемници. Това, което правя тук, не е мечтата в живота ми.
• Утре ще ми разкажеш за мечтата си. Виждам, че ти се спи и си нервен. Тагнус тръгна из шатрата, духайки свещите една по една. Като войничета, чиито живот приключи тази вечер.

На другия ден Бартак трябваше да разпредели заплатите. От обоза пристигна каруца и му оставиха две тежки торби. До обяд се занимава с броене, Ток му помагаше. После повика стотниците и те поеха сумите за своите части. Докато излизаха от шатрата, Тагнус тъкмо се появи.

Беше ходил на лов, метна един заек на Ток и свали скъпия лък от гърба си.

• Сметките не излизат – посрещна го Бартак. – Тук има повече пари.
• Удвоих ти заплатата – подхвърли благородникът. – Нали ламтиш за злато? Отивам да се изкъпя и да опъна някоя курва.

Остави лъка си на леглото и излезе, без да позволи на погледите им да се срещнат. Бартак се почувства обиден, писна му от променливите настроения на извънбрачния принц. Мислеше да го догони, но се отказа. Така да бъде, нали сам каза, че събира петдесет квадрона и се маха. Щеше да пропусне още една зима тук.

Следобеда провери тренировките, проведе разговори с повечето от учителите и се прибра да поработи с някои документи. Тагнус пишеше нещо на бюрото си, не се закачиха. Половин година спокойствие звучеше добре. Бартак седна и извади необходимите рула, когато Ток влетя в шатрата:

• Командире, имате посетител.

Двамата станаха едновременно, любопитни какво се случва. Излязоха заедно.

• Тези търсех, благодаря!

Ток се поклони на госта и се измъкна. Тагнус каза:

Здравей, сестричке!