Дълга пътека... Вървя, а съзнанието ми изкривява картината.
Размърдалите се храсталаци по пътя ми шумолеха. "Хората са пешки в този свят" шепнеха ми те протяжно.
А аз не вярвах... Продължавах да гледам вътре в себе си.
Мраморна стълба, издигаща духа ми там... далече в памуковите облаци. Цветовете на живота бляскаха прозорливо от стъклените листа на дърветата. А там кристалният славей на бъдещето в песента си разказваше за пътуващия за свобода.
Вървях явно по-напред към светлината, която идваше от стъпалата, като че да видя накъде отива лъскавият мрамор. Издигах се във въображението и разбирах, че когато всички сме едно и един е всички, ще бъдем твърди и непоклатими. По пътя красотата ме засмукваше към необятното с полъх на любов...
Погледнах от високо, за да видя директността на храстите:
"Пешките се движеха по своята черно-бяла табла нагоре и се превръщаха в царе."