Най боли от пропуснатите възможности. От неразвитите приятелства, от не казаните думи, от пренебрегнатите чувства. И все пак продължаваме да оставяме удобните случаи да ни подминат. Затваряме очите си с очила от страх и неувереност и забравяме за топлината на това, което изпускаме. Тези очила правят хората безразлични и еднакви. Те дават сигурността на познатото, но ограбват желанията на сърцето. И после идва вечерта. Идва моментът на искреност. Моментът, в който си честен със себе си. И тогава съжаляваш... Съжаляваш за всичките тези възможности, които си пропуснал. Съжаляваш за онези мигове, в които не си проявил кураж. Съжаляваш за хората, които си подминавал без думи, когато си изгарял да говориш с тях. Съжаляваш за хората, които не си придърпал близо до себе си, защото си мислел „Няма време. Утре-то ще ни раздели”. И само когато си напълно искрен със себе си, осъзнаваш, че си готов да поемеш отхвърлянето, но само да си опитал. Готов си да кажеш всичко, което си задържал. Готов си да се бориш за някого. Готов си, но само вечерта в своята малка стаичка от красиви мечти. Стаята, където сърцето ти има пълна свобода. Стаята, където мислиш за всички хора, които имаш в живота си. Не мислиш за работа, пари и постижения. Мислиш за хората, които те извайват! Там болката е най-силна, но и минава най-бързо. На това място си мислиш за онези, които си искал да опознаеш, но не си успял. За тези, с които си споделял сърцето си, но после са си тръгнали. Мислиш за тях малко повече... Спомени изплуват в главата ти, после превземат мислите ти. Първо смяташ, че всичко е било грешка, но после разбираш, че за всички тях е имало причина. И тайничко им благодариш за това, че все пак някога са били част от теб. С усмивка продължаваш мислите си и се озоваваш в настоящето. Сещаш се за хората, с които споделяш сърцето си в момента. Радваш се, че ги има. Надяваш се те никога да не тръгват. Но все пак се сещаш за тези, от които те е страх. Не от тях самите, а от болката, която ще ти донесат. Някои от тях може и да не го направят, но колко сигурен можеш да бъдеш. Някои от тях ще си заминат – от теб, от живота ти и може би от сърцето ти. Дали си струва тогава? Дали има смисъл изобщо да бъдеш близо до тях? Не са ли очилата по-добрият вариант? За миг се спираш... мислиш... за очилата... за това, което ти дават и за всичко, което ти отнемат. Но те пазят сърцето ти! Те просто искат да те предпазят. За това обществото ти ги е дало – за да те пазят. Никой не иска да го боли, но все пак, ако живееш, ще чувстваш, а ако чувстваш, ще те боли. Не винаги, но понякога... Сърцето ти забива по-силно от преди. На прага си да решиш да хвърлиш очилата и утре да се извиниш на приятеля, който ти се сърди за онази стара глупост. На прага си да решиш да се промениш. Вълнуваш се. Усмивката не слиза от лицето ти. Представяш си за всички хубави моменти, които те очакват. Представяш си всички нови хора, които ще носиш в сърцето си. Но пак мисълта за пронизващата, грозна болка те кара да се отдръпнеш от това решение да захвърлиш очилата. Дърпаш се крачка назад. После идва и страхът. Още една крачка. Ами ако те не те приемат и не искат да бъдат част от живота ти? Още една крачка... И после още една... Накрая оставяш костюма си за утре на стола, до него приготвяш очилата и си лягаш в топлото легло от монотонност.

L.