Най боли от пропуснатите възможности. От неразвитите приятелства, от не казаните думи, от пренебрегнатите чувства. И все пак продължаваме да оставяме удобните случаи да ни подминат. Затваряме очите си с очила от страх и неувереност и забравяме за топлината на това, което изпускаме. Тези очила правят хората безразлични и еднакви. Те дават сигурността на познатото, но ограбват желанията на сърцето. И после идва вечерта. Идва моментът на искреност. Моментът, в който си честен със себе си. И тогава съжаляваш... Съжаляваш за всичките тези възможности, които си пропуснал. Съжаляваш за онези мигове, в които не си проявил кураж. Съжаляваш за хората, които си подминавал без думи, когато си изгарял да говориш с тях. Съжаляваш за хората, които не си придърпал близо до себе си, защото си мислел „Няма време. Утре-то ще ни раздели”. И само когато си напълно искрен със себе си, осъзнаваш, че си готов да поемеш отхвърлянето, но само да си опитал. Готов си да кажеш всичко, което си задържал. Готов си д ...