Зачел съм се в изгубеното и друсам черно!

Зачел съм се в изгубеното. Прехвърлям странни сенки, стоящи в ъглите. Прескачам черни точки на раздяла, сипвам по малко мастило за да продължа нататък.

Зачел съм в неизречимото. Изучавам мълчаливи кукли, разтварящи пластмасова уста без звук, крадат от въздуха, поят го с ацетон.

Зачел съм се в думи, разпадащи се на малки съставни части, падащи по пода букви, търсещи убежище.

Зачел съм се, а всъщност не мога да чета и слепотата ми попива мрака, като суха гъба.

Сетивата ми мълчат!

Слухът ми е заблуден от жужащата лампа, ароматът на застояло обсебва обонянието ми.

Пръстите с погнуса докосват грапавите стени, влажни и хлъзгави.

Бил съм тук!

Познато ми е усещането!

Хиляди пъти!

Хиляди пъти късах хартиената ù рокля, за да видя плътта. Разкъсвах я на малки частици, за да може да остане по корица, но тя не се предаде.

Всеки път, с всеки случаен срещнат се изпълваше отново и отново. Тъкмо започвах да я опознавам, да бъда сигурен в изказаното и прочетеното, и тя се променяше, повеждаше ме в друга посока.
 

Изгаряше в ръцете ми, хвърляше се разплакана в обятията ми, обсебваше с празнословие дните ми.

Един единствен път знаех със сигурност, че съм накрая, че свършва този безкраен анализ, ровене в междуредовите пространства, анализиране на малките ударения, но и тогава се оказах жестоко подведен.
 

Тя ме заключи.

Затвори ме без сетива и остави само със спомените.

А те не бяха един и два.

Спомени, блъскащи се в стените, дишащи, откраднати, взети назаем, съчинени и илюзорни.

Трудни за преглъщане!

Напивах я неколкократно, но тя не припадаше и не се предаваше, напротив, ставаше все по-уверена и взимаше превес над мен, после се надсмиваше над слабостта ми.
 

Тя все още не знае, че в единствената нощ, когато ми се отдаде, успях да открадна една шепа думи.

Сега ги въртя в джоба си като монети. Дрънча с тях наляво и надясно, а звука се отразява в стените. Рекушира и създава илюзията, че не съм сам в тъмното.
 

Исках едно единствено нещо от нея, да я разбера. 
 

Но, уви, искал съм всичко!

Затова ме наказа. 

Вечер я чувам зад стените как се кикоти с поредния, който иска да я разбере и знам, че съвсем скоро и той ще се окаже в моето положение, но той навярно е все още млад и нежно я прелиства. Търси правилния подход.
 

Аз се изморих, предадох и отчаях, затова ще постоя малко тук, ще вдишам аромата на хартия, а утре, утре когато вратата се отвори, за да влезе поредната ù жертва – ще избягам.

Зачел съм се в изгубеното, неизречимото, в думите, в черното.
 

Някои хора друсат бяло, жълто и поне още три цвята, а аз друсам черно. 

Ставам сутрин отварям очи и все още неотпуснат от снощното, бързам да изсмъркам поне две линии – Его.

Зъбите ми веднага скръцват, челото ми се изправя, дори косата ми става на прическа, без да я докосна. А погледът ми един такъв, надменен и арогантен. Някъде до обяд се чувствам супер.

После обаче започва леко да ме отпуска и на мен ми трябва още, ама друго, нещо, което да ме поотпусне.

И няма как бия се две дози злоба. Яко е, докато се усетя, успявам да сиктирдосам една дузина вредители, мрънкала и заядливци, но ми идва в повече.

Някъде към следобеда започвам яко да подскачам. Нервичките почват да ми избиват и няма как, пуша по някоя и друга Завист. Размесвам Завистта с малко тютюн, смесвам ги и увивам в голяма, прозрачна „ризла”. Няма начин. Почва да ме супокоява, отклонява ми вниманието.

Вечерите са ми най- трудни, защото тогава, ща не ща, трябва да пийна нещо, че да се поуспокоя.

И пийвам, отлежало, поне 30-35 годишно самосъжаление. И го пия с наслада. После само махмурлукът трудно се понася, но пък съм се научил да го лекувам.
 

Винаги се намира някоя и друга пърцуца, която на момента ме развеселява, но тя друса бяло, жълто и поне още три цвята, а мен вече ме хваща само черното.

Мислех да спра!

Ходих по комуни, лежах в клиники, но абстиненцията ми е като втората доза на деня. 

Става ми гадно, непотребно и жлъчно. Няма черно, което да не може да бъде заместено от една абстиненция.

Затова сега друсам черно и ми е ....леко тъжно.