8.01.2024 г., 7:11 ч.

Зад ъгъла 

  Проза » Разкази
715 4 11
36 мин за четене

                Зад ъгъла

                             На А. 

 

Май, 1991

-Йохан! Йохан! Да се обличаш вечер, чу ли?!

Леко пълничката жена с ватирано яке викаше сякаш не синът ѝ, а целия свят трябваше да я чуе. Съпругът ѝ седеше назад в тълпата от родители и замислено пушеше лула. От време на време нагласяше очилата си и продължаваше да изпуска кълбета дим някак безучастно. 

Йохан от своя страна се беше свил на седалката на стария автобус и се проклинаше, че бързаше да заеме място до стъклото. Сега идеята му се стори глупава и с нетърпение очакваше автобусът да потегли. 

До него седеше приятелят му Фредрик. Високо и стройно момче, с безупречна прическа, който въпреки акнето по лицето си, беше божи дар за момичетата не само в класа им, не само в училището им, но и в половината Стокхолм… Поне така си мислеше и твърдеше той. 

Йохан и Фредрик бяха израснали заедно и за техните 17 години бяха почти неразделни от както се помнеха.

-Слушай, Йохан… Нали няма по цел ден да ми рисуваш и правиш… Каквото там ще правим!? В гласа на Фредрик се долови леко безпокойство. -идвам с теб на тъпия курс само заради мацките… Ако смяташ да ми се туткаш и да те чакам, за да идем в местната дискотека, не си познал!

Йохан само се усмихна и не каза нищо. 

-Слушай, няма да се разберем така! Записах се само защото без мен ще си умреш девствен и няма да ме прецакаш като се криеш при картините си, а аз обикалям сам, ясно ли ти е?! - продължи Фредрик. 

Йохан отново не отговори, но кимна утвърдително. Това успокои младежа и той започна да оглежда тълпата през рамото на приятеля си. 

Краткият им разговор или по-скоро монолог на Фредрик, се оказа достатъчен, за да убие част от времето. Автобусът изръмжа, затвори шумно врати и бавно потегли. 

Йохан махна на майка си, която въпреки всичко не спираш да дава съвети на света и с крайчеца на окото си видя кълбото дим от лулата на баща си в края на тълпата родители. 

 

Пристигнаха при ферибота по обед. Естествено автобусът, пълен с ученици, беше качен с предимство и едва когато всички слязоха от него, за да седнат на седалките на горната палуба, бяха пуснати и другите коли и пътници. По това време на годината те не бяха толкова много. Открай време остров Хасгудин беше известен като място за туризъм заради топлите си минерални извори, но далеч не беше най-посещаваното място на света. 

Фериботът потегли бавно от пристана и всички гледаха в захлас морето от горните палуби. Освен Фредерик . Той усърдно оглеждаше пътниците и накрая се подпря до Йохан на перилата. 

-Казват, че на Острова били най-хубавите жени в цяла Швеция. 

Йохан го погледна въпросително… 

Фредрик не чакаше повече и разясни:

-Преди векове, викингите  карали там най-красивите жени, които отвличали при набезите си, за да служат на богинята на морето. Схващаш ли, Йохан?! Генетика! Генът на красивите жени се е запазил на острова векове наред. 

Йохан се засмя от сърце на теорията на приятеля си и двамата се смяха и шегуваха чак до акостирането на ферибота. 

Въпреки, че нямаше толкова много пътници, на пристанището възцари голяма суматоха. Тълпата посрещачи се смеси с пътниците и от високо сигурно цялото място приличаше на кошер. Автобусът си проправи път и тръгна да излиза от порта. Йохан седеше на същото си място до прозореца и сред тълпата я видя за първи път. Не запомни детайли…

С какво беше облечена… Или какъв цвят беше якето ѝ… 

Но запомни тази усмивка… Гарваново-черната ѝ коса… И тези искрящи очи с цвят на смарагд. 

Сигурно се усмихваше на човека, който посрещаше, но Йохан за миг реши, че тя се усмихва на него. 

Шофьорът наду клаксона, явно за да разгони върволицата от хора и коли, но този миг разсейване беше достатъчен той да я изгуби в тълпата. 

Започна да се върти на седалката и да я търси през прозорците… Оглеждаше се и го хвана яд, че не запомни поне цвета на дрехите ѝ. Фредрик усети, че приятеля му се върти и също инстинктивно взе да се оглежда, без да знае защо. 

-Какво? Какво видя?-попита той. 

-Нищо. Просто разглеждам. - излъга Йохан. 

След не повече от половин час вече бяха във фоайето на сградата, която беше административен център на целия ученически лагер. 

Служителите на рецепцията трескаво търсеха имената на децата в списъка и им даваха ключовете за стаите. 

Ръководителят на групата обикаляше неспокоен и за пореден път разясняваше:

-В 17:00 часа всички да са тук. Ще имаме  сбирка до 18:30, за да си кажем какво ще правим по време на престоя си. После ще идем на вечеря в столовата. Който е гладен, има студен бюфет там. Не закъснявайте. Използвайте времето до 17:00 часа да си оправите багажа и да си починете. 

Естествено двамата приятели бяха в една стая. И макар обзавеждането вътре да бе, меко казано, аскетично, каква гледка имаше само! Точно под стаята бяха скалите на брега, а морето се блъскаше в тях. Докъдето стигаше погледът на човек, беше морето. Някъде в далечината се намираше континента, но сякаш беше в друг свят. 

Фредрик не спря да говори през цялото време, докато нареждаше дрехите си в малкия гардероб отреден за него. 

Накрая седна напреко на леглото и извади кутия цигари и запалка от вътрешния джоб на раницата си. 

-Тук е забранено да се пуши, каза Йохан по-скоро информативно, отколкото притеснено. 

-Ще ме изпортиш ли? - засмя се Фредрик и запали цигарата. 

Двамата приятели се разсмяха от сърце и Йохан наля чаша с вода, която да ползват за пепелник. Той също седна и запали от контрабандните цигари и двамата се смяха дълго на историите на Фредрик, които той разказваше за пореден път. 

Малко преди 17:00 часа решиха да слязат… Не за да не закъснеят, а защото започваха да огладняват. 

Седнаха на един от диваните и зачакаха другите от групата. Един по един всички от автобуса започнаха да слизат и не чак толкова голямата рецепция се изпълни в глъчка. Служителите, очевидно свикнали с големите групи деца, не обръщаха внимание. Накрая, точно в 17:00 слезе и ръководителя. 

Всички се запътиха към залата срещу рецепцията, където щяха да изслушат лекцията за това, какво предстои в следващите три седмици. 

Йохан и Фредерик естествено не се бутаха да влязат първи. Напротив. Не станаха от дивана докато почти всички не бяха влезли през малката врата в залата. Целта им беше ясна, разбира се. Да пуснат зубрачите напред да седнат на първите места, а те да заемат най-крайните столове. 

Йохан беше последен на смалилата се опашка и в момента, в който влезе и затваряше вратата… Я видя пак… 

Само с крайчеца на окото си… През малката пролука между вратата и касата… 

Минаваше отпред, пред сградата.

Позна косите, скулите и очите ѝ, макар да ги зърна само за миг… 

Замръзна с дръжката на вратата в ръка…

-Йохан! Йохан! Специална покана ли чакаш, за да влезеш и затвориш вратата?! - думите на учителя го сепнаха и секунда по-късно нея вече я нямаше пред прозореца. 

Младежът се посуети още миг и затвори вратата. Седна до Фредрик на най-крайния стол и се отпусна.

-Така! - Започна учителят.- Ето още веднъж накратко какво ни предстои. Програма ви е известна, но все пак да я повторим. Закуската е между 7 и 8 часа. В 9 моля всички да са в залата за рисуване. Намира се в съседната сграда. След обяда, имате свободно време. Който иска, разбира се може да ползва залата за рисуване. 

Речта на ръководителя продължи необичайно дълго, поне за Йохан. Чуваше откъслечни изречения като: ще имаме занятия навън да рисуваме старите къщи в градчето… Или…потапянето в историята на острова ще ви вдъхнови… Не обикаляйте по тъмно по тесните улички, макар и малко, градчето е старо и уличките му криволичат между къщите. Няма да се загубите, но ще се полутате докато излезете. 

Всичко това сякаш стигаше до съзнанието на Йохан и после изчезваше. Мислите му бяха само към това момиче, което видя за втори път днес само за няколко секунди. 

Сигурно щеше да седи така с часове, ако не чу гласа на Фредрик, който се беше изправил и задаваше въпрос от съществена важност… Къде е дискотеката и колко заведения има в близост. 

С присъщия си чар той разбира се успя да разсмее всички присъстващи и това извади Йохан от унеса му. 

След вечерята двамата приятели се качиха в стаята си. Фредерик почти веднага започна да се подготвя да излизат. Дълго избираше какво да облече и накрая застана пред малкото огледало в стаята, за да оправя прическата си. Йохан беше уморен от пътя, но не каза нищо. Премълча факта, че му се спи и реши, че ще се облече веднага преди излизането. Тайничко се надяваше да види пак онова момиче. 

 

Най-близкото заведение беше на около 10 минути от хотела им. Влязоха и се настаниха на една маса, заедно с други момчета от автобуса. Поръчах си кока-кола и фъстъци и се потопиха в тихата шумотевица около тях. Макар и извън сезона, имаше туристи. Повечето двойки, търсещи уединението на острова. На съседната маса имаше група от няколко археолози, изпратени да изследват острова. 

Йохан беше с гръб към тях и въпреки глъчката успя да долови откъслечни изречения. Разбра, че са намерили олтар на богинята на морето в южната част на градчето. Той си спомни разказа на приятеля си от ферибота и се засмя отново както по-рано днес. 

Не видя разбира се момичето от пристанището… Час и нещо по-късно вече крачеха към хотела. Прибраха се и почти веднага легнах. 

 

Сутринта Йохан се събуди от трополенето по коридора. Всички отиваха на закуска. Той се облече набързо и тръгна надолу, без да буди все още спящия си приятел. Чак когато вече привършваше със закуската Фредрик се появи. Все още сънен и кисел. Не си говориха. Йохан изчака приятеля му да се нахрани и двамата тръгнаха мълчаливи обратно към стаята. 

Взеха комплектите за рисуване и малко преди 9 часа бяха на път за залата. 

 

Учителят не спираше да говори за различните техники за рисуване. Минаваше сред учениците и се спираше до всеки. Фредрик не беше особено въодушевен и постоянно гледаше часовника си. На всеки половин час излизаше до тоалетна и се връщаш след десетина минути с мирис на тютюн около себе си. 

Йохан не разбра кога стана време да приключват занятието. Сякаш в унес се озова в стаята и легна на леглото все едно беше преместил цяла камара с тухли. 

Малко след 12:00 часа слязоха да обядват и поседяха дълго в столовата на разговори с другите от групата. Фредрик бързо се ориентира и не след дълго беше се преместил до русо момиче, през две маси. 

Йохан не се изненада. Даже се чудеше защо чак сега я беше заговорил приятеля му. Стана да се прибира в стаята и само леко намигна на Фредерик. Той му отвърна с едва забележим жест с вдигнат палец и двамата без думи се разбраха, да не се чакат.. Поне засега. 

Йохан полежа малко на леглото, така с дрехите и не след дълго стана, взе си горнището и излезе. Остави кратка бележка на масичката, че отива да се разходи. 

 

Времето беше тихо и необичайно топло. Това явно беше накарало голяма част от жителите на градчето да излязат по улиците му. 

Йохан се разхождаше безцелно и оглеждаше старите каменни къщи. Озова се пред кафене в приземния етаж на една от тях. Без да му мисли много реши да влезе и да седне на една от малките масички… Единствената свободна. Щеше да изпие едно кафе на слънце и да отпочине. През ниската ограда от ковано желязо се виждаха няколкото маси и се носеше мек аромат на билки. 

Той влезе и се запъти към вътрешността на заведението следвайки табелата “На самообслужване! За най-хубавия чай, моля поръчайте на бара! ”. Макар да беше сумрачно и единствената светлина да идваше от малките прозорчета на нивото на земята и стара настолна лампа, той я позна веднага. Момичето от пристанището беше там, правеше чай на клиента преди него. Йохан замръзна… сякаш краката му се бяха подкосли и той не можеше да помръдне. 

Мъжът пред него взе двете чаши и тръгна да излиза. Едва се разминаха в тясното пространство. Йохан трудно успя да премести краката си, за да му направи път и пак застина. Момичето се обърна към него, усмихна се с най-прекрасната усмивка, която беше виждал и каза:

-С какво да ви помогна? 

Гласът ѝ сякаш му даде неочакван прилив на сила и той закрачи към нея. 

-Бих искал един билков чай… Виждам, че е специалитет на заведението-той се усмихна, а момичето се разсмя на шегата му. 

-Да, така е. Берем и сушим билките заедно с чичо ми всяка година. Правим най-хубавия чай в цяла Швеция. 

Така започна тяхната среща, продължила няколко часа. Седяха и си говореха… За Острова, за чай… Алина…така се казваше момичето, живее на острова с чичо си, в южната част на градчето. Взимали този етаж под наем за сезона, за да продават най-хубавия чай в цяла Швеция на гостите. 

Йохан разказваше, че е на лагер на художници. Някой ден щял да стане известен скулптор, защото много повече обичал скулптурата. Модилиани щял да му диша прахта. 

Неусетно беше станал късен следобед. Алина каза, че трябва да затваря вече. Вечер туристите търсели място за вечеря, а не за чай. Естествено в активния сезон работели до късно, сега все още нямало достатъчно хора. 

-Може ли да те изпратя до вас? - гласът на Йохан стана леко треперлив… Отчасти защото се страхуваше от отказ, отчасти, защото не искаше да се разделя с Алина. 

-Разбира се, Йохан. Само моля те, не ме изпращай до къщата. Чичо ми е от старото поколение и не одобрява срещите с туристите. 

Двамата тръгнаха мълчаливо по тесните улички между старите къщи и няколко минути по-късно той я хвана за ръка. Тя не се дръпна… напротив, вплете пръсти в неговите. Сърцето му биеше лудо и когато стигнаха до ъглова къща няколко минути по-късно, тя спря. 

-Зад ъгъла е нашата улица. Не ме изпращай по-нататък. 

Йохан спря и в падащата сянка на старата ъглова къща я целуна. Тя не се възпротиви… Притисна го до себе си и малко след това тръгна. Тя изчезна зад ъгъла и цялата ситуация странно му напомни за това как я беше изгубил от поглед предния ден на пристанището. 

Както беше предрекъл ръководителя на групата им, на Йохан му отне доста време да се измъкне от тесните улички на градчето. Те криволичеха между старите къщи и всяка следваща му напомняше на тези, през които бе минал на идване. Вече беше станало тъмно, когато се добра до хотела. Вечерята беше започнала преди малко и всъщност никой не беше разбрал, че той липсва. Фредрик беше седнал на маса в центъра заедно с русокосото момиче и като го видя взе да ръкомаха да седне при тях. 

Йохан напълни таблата си, макар да не усещаше глад и се запъти към приятеля си. Вечеряше тихо и се опитваше да слуша Фредерик, който въодушевено разказваше как се разхождали цял следобед с Гудрун… Очевидно така се казваше момичето до него.

Останаха малко на масата след приключване на вечерята и се запътиха към фоайето и залата за игри, в ляво от рецепцията. 

Не след дълго Фредрик и Гудрун вече се натискаха в един от ъглите, което беше знак за Йохан да се прибира. 

 

Лежеше в стаята си и не спираше да мисли за Алина. Беше загасил осветлението на тавана и само нощната лампа над главата му светеше. Това придаваше на стаята странното усещане, че е по-голяма отколкото е всъщност. 

Извади книгата си. Реши, че ако почете малко, ще се разсее от мислите за момичето от острова. Не се получи… Редовете минаваха пред очите му, но той не разбираше и дума от написаното. Все тези гарванови коси и смарагдови очи бяха в главата му. 

Накрая умората надделя и Йохан заспа. Сънуваше скалите на брега… Морето, в което плаваха лодки с черни платна и смарагдово-зелени знамена.

Събуди се от влизането в стаята на Фредерик. Нощната лампа все още светеше и приятеля му реши, че все още е буден. 

С весел тон той му разказа за Гудрун… Колко била красива, какви страхотни гърди имала… О, да! Всичко видял и докоснал. 

Йохан се засмя на разказа на Фредерик и не каза нищо за своя ден. 

Малко по-късно и двамата спяха. 

 

Сутринта, както и предния ден, закуската мина в мълчание. Само дето сега и Гудрун беше при тях. 

Курсът започна точно в 9:00 и не се различаваше кой знае с какво от предишния. Само дето Фредрик вече не излизаше да пуши сам, а с Гудрун. 

Йохан едва дочака края на занятието и веднага се запъти към стаята. Преоблече се, мина да обядва първи и няколко минути по-късно вече вървеше с бърза крачка към градчето. 

Алина беше на работното си място и правеше чай на поредните туристи. 

Тя се усмихна широко, когато видя Йохан и след няколко минути вече седяха на малката маса в приземния етаж, служещ за заведение. 

Говореха на пресекулки, защото влизаха и излизаха хора. 

Той обаче успя да разбере, че родителите ѝ загинали в автомобилна катастрофа, когато била съвсем малка и била отгледана от чичо си. Той работел като багерист при археолозите сега, затова тя поемала заведението. Парите не били лоши, а им трябвали. 

Йохан я слушаше в захлас… Имаше нещо в гласа ѝ. Нещо диво… Нещо първично… Сякаш морски вълни се удрят в скалите на брега… Така го усещаше той. 

Цялата му напомняше за морето… Не, не просто за морето, а за бурно море. Черните коси падащи като вълни, гласът… Очите, като зелен фар насред буря, приканващ клетите мореплаватели към спасителния бряг… Или към смъртоносните скали под него. 

Отново беше станало време да тръгват. Алина затвори чайната и отново потеглиха хванати за ръка. Този път не се наложи да я пита дали може да я изпрати, просто вървяха заедно. 

Имаше чувството, че стигнаха до старата къща в началото на улицата ѝ за секунди. 

Тя се спря, целуна го и отново изчезна зад ъгъла. 

 

Този път Йохан не се лута толкова много. Вечерята още не беше започнала, когато той вече беше във фоайето. Там седяха Фредерик и Гудрун, прегърнати. Той седна при тях и не след дълго се запътиха да се хранят. 

Йохан мълчеше, а новата двойка не спираш да разказва какво са правили заедно и да се смеят. 

Той отново се прибра сам в стаята и се отдаде на мисли за Алина. Донякъде се радваше, че Фредрик не е тук. Щеше да му разказва разни неща и щеше да го откъсва от мислите за момичето. Отново отвори книгата си и без да се усети заспа. 

Не разбра кога се е прибрал Фредерик. Явно беше спал много дълбоко. 

 

На сутринта нещата се повториха. Закуска с Гудрун и Фредрик. Занимания с ръководителя. 

После бърз обяд и още по-бърза крачка към градчето. 

Всяка секунда с Алина му се струваше все по-красива и истинска. Когато наближаваше време да тръгват и тя да затваря чайната, го налягаше странното усещане за самота. 

И отново къщата на улицата… И отново тя потъваше зад ъгъла. 

 

В началото на третата и последна седмица от престоя им на остров Хасгудин започнаха занятията по скулптура. Фредрик и Гудрун почти не се вясваха. Идваха за малко в началото и после изчезваха. Понякога даже се виждаха само на вечеря. 

Това устройваше Йохан идеално, защото не се налагаше да обяснява за Алина. Скоро щяха да си заминат, а той не знаеше какво да прави. 

Три дни преди да си тръгне от острова, Йохан помоли Алина да поговорят. 

Каза ѝ, че иска да се запознае с чичо ѝ, да премине зад ъгъла и да се срещне с него. Да му каже, че ще ги очаква в Стокхолм. Там има много работа за всички. Ще изкарва добри пари.

Алина го слушаше и не казваше нищо. Очите ѝ сякаш станаха  още по-зелени и тъмни едновременно. 

Тръгнаха към дома ѝ. При старата къща Йохан бръкна в чантата, която носеше и извади нещо увито във вестник. 

-Тази скулптура направих за теб. Ти ме вдъхнови. Искам да ти я подаря, а когато дойдеш в Стокхолм, ще я гледаме заедно. 

Алина взе подръка и се разплака… Прегърна го и го целуна.

-Не можем да сме заедно. Трябва да ме забравиш. - сълзите бликнаха от очите ѝ. 

-Защо?- едва промълви Йохан.

 - Просто не можем. Сбогом.-с треперещ глас каза Алина. 

След това се затича и изчезна в тъмнината зад ъгъла. 

Той стоеше като втрещен. Искаше да тръгне след нея, да я догони, да я прегърне… Но краката му не помръдваха. Обида и тъга се настаниха в сърцето му. Тогава я видя за последен път.

 

Сутринта беше мъглива. Йохан стана и видя празното легло на Фредрик. Очевидно не беше спал тук. 

Слезе на закуска. Приятелят му го нямаше… Нямаше я и Гудрун. Не това беше необичайното. Често двамата закъсняваха за всичко. Имаше някаква странна тишина наоколо; и едва доловими тревожни шепоти. Някои от другите хвърляха коси погледи към него и веднага извръщаха очи към чиниите си. У Йохан се настани странно тревожно усещане. Дочуваше откъслечни думи от съседните маси: “Фредрик”...” изчезнал”...” мъгла”...” мъртво вълнение”...” Гудрун е добре”. 

Той бързо стана и се запъти към рецепцията. Там, като в шок седеше ръководителя. Гледаше в нищото и дори не забеляза Йохан. 

Той се опита да го попита какво става… Всичко наред ли е, но думите му сякаш не стигнаха до съзнанието на мъжа. Тогава се намеси рецепционистката:

-Сигурно не знаете, но вашият приятел Фредрик е изчезнал в морето. Били са с приятелката му на скалите. Пили са бира и той е решил да ѝ покаже как може да се гмурка. Излязло е мъртво вълнение и го е повлякло навътре. Все още спасителните екипи на острова го издирват. Пратили са и хеликоптер от Стокхолм. 

Йохан не дочака разказа на жената. Излезе тичешком и се запъти към брега. Там имаше голяма тълпа от местни хора и почти всички деца от лагера. 

Всички гледаха втренчено морето и коментираха помежду си. Малко по-назад имаше линейка и Йохан видя Гудрун, увита в одеяло. Той се запъти към нея и крещейки започна да я пита какво се е случило?! Защо му е позволила да влиза в морето… Един от санитарните го избута настрани и му каза, че момичето е в шок. Йохан се озова в края на тълпата.. Целият трепереше. Двама старци, седящи по-встрани говореха на висок глас “Богинята на морето и тази година взе своето… Няма да се мине без жертва… “

Денят вече преваляше, когато една от лодките заби нос в пясъка на брега и свали безжизненото тяло на Фредрик. Полицията беше обградила целия плаж, но все пак Йохан успя да види приятеля си. Изглеждаше странно спокоен.. Сякаш просто беше заспал. Казват, че удавянето е най-красивата смърт. Мозъкът отделя ендорфини и човек изпада в еуфория. Беше го чел някъде. Цялата ситуация странно му напомняше на ибсенова пиеса. 

Линейката отнесе тялото на Фредрик и няколко минути по-късно Йохан остана сам на брега. 

Заплака… Чак сега… И усети неистовото желание да иде при Алина… Да я прегърне и да поплаче на рамото ѝ. 

 

Тичаше към градчето. С цялата сила, която имаше в краката си. Препъваше се по каменните улички, падаше и пак ставаше и тичаше. 

 

Когато стигна до чайната, възрастен мъж заключваше входната врата. Беше дошъл краят на работния ден.

-Господине, къде е Алина?! Попита запъхтян Йохан

Мъжът го погледна с недоумение. Гледаше скъсаните му панталони, нараненото му коляно… течеше му кръв, но той не усещаше болка. 

-Къде е Алина?, отново повтори въпроса си младия мъж. Вече с по-спокоен тон, разбрал, че изглежда странно. - Вие сигурно сте чичо ѝ. Аз съм Йохан. Приятели сме. 

Възрастният мъж очевидно разбра какво има предвид младежа и отговори:

-Не, аз не съм собственика на чайната. Просто дойдох да заключа. Багеристът ни се занимава, но го изпратиха по спешност на друг обект. Не мога да ви помогна. 

Мъжът бързо се обърна и тръгна в обратна посока. 

Йохан седеше сам пред заключената врата и не знаеше какво да направи. 

Обърна се рязко и тръгна по посока на онзи ъгъл. Макар че беше минавал всеки ден по този път в продължение на три седмици, се изгуби. Уличките сякаш ставаха  все по-тесни все по-без изход. 

Луташе се и се връщаше безброй пъти. Накрая седна пред една къща и заплака.  Не знаеше колко време е седял там, но когато вдигна очи, вече беше тъмно. 

Тръгна на обратно… И видя къщата. Онази, зад чийто ъгъл Алина изчезваше всяка вечер. 

Отиде до нея. Докосна с пръсти крайъгълния камък…трябваше му само една крачка, за да се озове на улицата на Алина… 

Но не я направи.. 

Обърна се и отново тичаше. Този път към хотела и към Стокхолм. Искаше да забрави остров Хасгудин… Да забрави морето, отнело един млад живот… Да забрави гарваново-черните коси и смарагдовите очи на най-красивата жена на света. 

 

Юни, 2012

 

Телефонът звънеше вече сякаш цял час. Най-накрая Йохан вдигна. Беше агентът му. 

-Йохан, защо не вдигаш по дяволите?! Издирвам те цяла сутрин. 

Йохан измърмори нещо от рода, че не е спал цяла нощ и не успя да се доизкаже, защото агентът му продължи:

-Гугенхайм искат да купят твоя скулптура! Всичко е уредено. Вече си известен… И богат! - последното прозвуча на Йохан като “вече сме богати”, но си замълча. 

Агентът му беше добър човек и си разбираше от работата. 

След този ден изложбите заваляха една след друга. Той работеше и пътуваше по целия свят. Негови творби една по една се озоваваха в най-престижните галерии и сбирки по света. 

Каниха го да дава интервюта, но той отказваше потчи винаги. Едва когато агентът му повишаваше тон, че трябва да иде да се срещне с някой журналист, той се съгласяваше с неохота. 

С годините все по-рядко се задържаше в Стокхолм. Живееше основно в Ню Йорк и посещаваше родината си по изключение. 

 

Юли, 2021

 

Когато разбра, че майка му си е отишла от този свят, Йохан събра малко багаж в старата си пътна чанта и тръгна към летището. Агентът му беше запазил билет за първия полет за Швеция и той отиде да се чекира на гишето на Заминаващи. 

Взе такси до дома си и отключи вратата. Беше тихо и тъмно. Погребението щеше да е на следващия ден. Легна на старото си легло без да светва лампите. Припомни си всички миризми от детството си. Вдишваше и издишваше, все едно искаше да напълни дробовете си не с аромати, а със спомени. 

 

Церемонията беше кратка. Свещеникът говори много хубаво. С благ и опращаващ тон. Казват, че най-тежкото нещо на света е пръстта в шепата, която хвърляш върху ковчега на близък човек. На Йохан му се наложи да изпита тази тежест за трети път в живота си. Вторият беше на погребението на баща му, а първият беше върху гроба на Фредрик.

Когато всички се разотидоха, той остана сам до гроба на майка си. Поседя на юлското слънце и бавно тръгна към изхода на гробищата. Бяха се разрастнали многократно от последното му посещение там за погребението на баща му.

Вървейки, една от алеите му се стори позната. Тръгна по нея. Беше сигурен, че води към гроба на Фредрик. Обикаляше и търсеше познат знак, за да намери последния дом на приятеля си. На няколко пъти свиваше в алеи, които му се струваха познати. В цялото това търсене си спомни как се луташе по тесните улички на градчето на остров Хасгудин, на връщане от Алина. 

Спомените нахлуха в главата му. Той се спря, огледа се и с бърза крачка се насочи към изхода, без да е намерил гроба на Фредрик. 

 

На следващата сутрин Йохан си правеше кафе в старата кафеварка на майка си. Седна на стария диван и отпи една глътка.

Чу странен, познат звук. Първо помисли, че е мобилния му телефон, но той беше на масичката пред него и нямаше никакви признаци да го търси някой. Екранът беше тъмен, а звукът беше различен и продължаваше да се чува. Йохан се огледа и видя стария стационарен телефон в хола на бащиния си дом. Сигурно в цял Стокхолм… Не, в цяла Швеция това беше единствения останал телефон с кабел. 

Не спираше да звъни. Той стана и вдигна слушалката:

-Ало?! 

-Здравейте! Търся Йохан Свенсон? Казвам се Маргарет Юнасон от Стокхолм Дейли Кълчър. 

Обикновено Йохан щеше учтиво да каже на журналистката да се обърне към агента му, но нещо го спря. Първо, от къде по дяволите имаха телефона на майка му и търсеха него точно тук. И второ.. Имаше нещо в този глас… В първия момент не разбра какво, но миг по-късно го определи като приличащ на морски вълни. 

Единственото, което каза беше:

-Да, аз съм. С какво мога да помогна? 

Маргарет Юнасон обясни, че иска да го покани на откриването на новия ултра-модерен хотелски комплекс на остров Хасгудин. Специално за откриването е уредена изложба на негови творби и ще се радва да успее да вземе интервю от него там. Откриването е след няколко дни и ще изпратят кола да го вземе. 

-Защо ми казвате чак сега, Маргарет?, попита Йохан

-От месеци се опитваме да се свържем с Вас, но агентът Ви отказа без обяснение този ангажимент. Писах му на електронната поща, звънях му. Каза, че не се интересувате. 

Йохан разбира се знаеше, защо агентът е отказал и даже не му е казал. 

Секунда по-късно, съвсем инстинктивно той отговори:

-Ще дойда. Моля, изпратете колата да ме вземе в деня преди откриването. С удоволствие ще присъствам. 

Маргарет Юнасон не можеше да повярва на късмета си. Благодари поне 24 пъти и след като записа номера на мобилния му телефон, затвори. 

 

Пътят между Стокхолм и острова вече беше магистрала с няколко ленти в посока. Ферибот нямаше, а вместо това беше изникнала магистрала насред морето. Архитектите бяха определили това като инженерен строителен подвиг, да свържат полуострова с Хасгудин. И как не?! Островът се беше превърнал в модерен център за туризъм. От детските лагери от преди 30 години нямаше и следа. На тяхно място имаше цяла вселена от многозвездни хотели. От магистралата в морето изглеждаше като някакъв друг свят. 

Йохан не разбра кога се озоваха пред новия, огромен хотел. Когато слизаше от лъскавия мерцедес, шофьорът го помоли да си направят селфи и за автограф за внука му. Бил голям почитател на творбите му. 

Отпред го чакаха няколко души… Управителят на хотела, собственикът и жена, която той предположи, че е Маргарет Юнасон, защото носеше значка “преса” на ревера си. То се запъти към нея и я поздрави. Тя му се усмихна и на свой ред го поздрави. 

Той се загледа в нея.. 

-С вас разговарях по телефона, нали?!, в гласа му се усещаше объркване

-Да, разбира се. Отвърна Маргарет. Защо?

-Не, не… Нищо…просто гласът ви е различен, отвърна Йохан 

-Сигурно е от старите телефони… Често изкривяват гласа. 

След този кратък разговор с жената, той се ръкува и запозна с останалите посрещачи.

Разведоха го набързо из хотела и го настаниха в стаята му. 

Стаята всъщност беше апартамент поне три пъти по-голям от неговия в Ню Йорк. С телевизор колкото екран на киносалон. 

Той си спомни малката стая, която деляха с Фредрик преди 30 години… Сега банята беше по-голяма от нея. 

Беше едва обяд и Йохан не искаше да седи в огромния апартамент. 

Бяха му предложили цяла програма, чак до заминаването му на следващия ден, но той учтиво отказа всичко. Потвърди, че в 17:00 часа ще бъде на откриването на изложбата, но дотогава помоли да не го безпокоят. 

“Хората на изкуството са такива… Странни и ексцентрични”-това успя да чуе от един от посрещачите Йохан и за първи път се зарадва на това определение, защото щяха да го оставят на мира поне до следващия ден. 

Взе бърз душ, сложи стари дънки и обикновена тениска, нахлупи шапка с козирка, набута мобилния си телефон и портфейла с документите и малко пари в задния джоб и излезе. 

Тръгна по улицата и се смеси с тълпата от туристи. Навсякъде виждаше табели указващи, че в южната част на острова може да се посети археологическия комплекс. 

Той тръгна по тях и половин час по-късно се озова пред каменните къщи на градчето. То сякаш не се беше променило от преди 30 години. Същите криволичещи улички, същите камъни. Той тръгна и сърцето му заби силно. Няколко минути по-късно беше пред чайната. Още беше там и още предлагаше най-хубавия чай в цяла Швеция. Сервитьор с безупречно бяла риза разнасяше напитките по масите. 

Йохан застана отпред и сякаш сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Краката му сами тръгнаха. В онази посока, където зад ъгъла на старата каменна къща беше изгубил детството си. 

Намери я веднага. Сякаш никога не си беше тръгвал . Беше си там. Погали с ръка крайъгълния камък където целуваше Алина. 

Спря. 

Искаше да се върне… Да избяга.. 

Гледаше напред и назад едновременно.. 

Не можеше да помръдне… 

Пое дълбоко дъх… 

И мина зад ъгъла. 

 

Понякога слънцето ни играе лоша шега. Свети в очите ни и губим ориентация къде сме. Така сигурно бяха загинали и родителите на Алина. Проблясък на слънцето в предното стъкло на колата… Миг само и си се врязал в камиона отсреща. Удря те един слънчев лъч, а той се оказва последен. 

 

Така се почувства и Йохан… Ударен от един, единствен слънчев лъч… Идващ зад ъгъла… 

Защото нямаше какво да го спре. 

Нямаше улица… Нямаше къщи. 

Имаше само малка пътека, водеща към старо гробище. 

На входа му имаше една единствена статуя… На млада жена. С коси като морски вълни и смарагдови очи. Скулите ѝ бяха до болка познати на Йохан…

Той седна на камъка до оградата и пребледнял като платно не можеше да откъсне очи. 

Възрастен мъж се приближи към него. 

-Добре ли сте, господине?! Искате ли вода…? Лошо ли ви е? 

Мъжът носеше работни дрехи с щампата на островната управа. Очевидно беше от поддръжката на архитектурния комплекс. 

-Искате ли вода, господине?, отново попита възрастния мъж. 

-Не, не… Благодаря, каза Йохан с едва шепнещ глас. 

Какво е това място? Кога е открито от археолозите? 

-Винаги си е било тук, господине. Аз съм роден и израснал на Хасгудин. Откакто се помня си е тук това гробище. Археолозите копаят в другия му край. Там намериха оня олтар.

Човекът явно искаше да си разкаже цялата история, но Йохан го прекъсна:

-Каква… Каква е тази статуя? 

-Това е света Аделхайд… Казват, че е преобраз на Богинята на морето на древните викинги, господине. Пази мъртъвците и посреща новите и всяка година прибира по един удавник. 

Вече няма такива случаи. Сега има Спасители и лодки. От години е нямало инциденти. 

 

Алина… Хасгудин… Йохан…Фредрик. 

 

Епилог

 

28-ми декември 2023

 

В Стокхолм Дейли Кълчър излязоха две статии, които разбуниха духовете на половин Швеция точно преди Нова година. 

В едната съобщаваха за открита странна находка. Под олтара на богинята на морето на остров Хасгудин, с помощта на съвременната сканираща система Лидар, е открито тайно помещение, намиращо се зад северния ъгъл на олтарния комплекс. По-странното е, че вътре е открита скулптура от неизвестен автор с написана дата Май, 1991. Никой не знае как е попаднала там, при положение, че дори археолозите не са знаели за това място. Няма следи от иманяри или други разкопки. 

Втората статия съобщаваше за смъртта на известния шведски скулптор Йохан Свенсон. Полицията обяви, че е самоубийство, но източник, пожелал анонимност, твърди, че в дробовете му е намерена солена, морска вода, а тялото му е открито в апартамента му в Ню Йорк, намиращ се зад ъгъла на осма улица в Бруклин. 

 

(Всички лица, събития и места са измислени.) 

© Владимир Велев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не пречи, че е дълъг. Важно е да е интересен, както в случая. И аз имам много дълги разкази. Всъщност само хумористичните ми са късички. Така че пиши, да има какво да четем тук.
    И нещо - тук като общност е прието да си говорим на ти .
  • Благодаря за добрите думи, Безжичен! Радвам се, че Ви е харесал, ако да е малко дълъг.
  • Страхотен разказ! Браво! Така се пише! Такива работи бих чел всеки ден - фабула, завръзка, описания, чувства и т.н и т.н. Майсторство и ниво! Браво!
  • Благодаря, Миночка! Дано не Ви се е сторил много дълъг.
  • Рядко се случва, да ме грабне по този начин разказ. Прочетох с голямо удоволствие. Аплодирам!
  • Благодаря, Ranrozar (Стойчо Станев)!
  • Когато любовта се удави...
    Написано е с мярка и без излишни емоционални обяснения.
    Точно в стила и характеристиката на скандинавската сдържаност.
    Поздравления, Владимир!
  • Благодаря Jacki151 (Антоанета Иванова)!
  • Потръпнах! В живота се случват такива неща, извън нашата сетивност.
    Поздравления!
  • Благодаря, Greg (Светослав Григоров)! Радвам се, че Ви е допадна въпреки, че е малко дълъг.
  • Страхотен разказ, а финалът е поантата. Удоволствие беше да прочета.
Предложения
: ??:??