ЗАЕМЪТ

          Есенното слънце залива всичко с мека светлина. Топлите му лъчи приятно галят лицето ми. Пожълтелите листа на трепетликата весело шумолят. Птица някаква запява, прикътана в сенчестите клони. Нечии стъпки ме откъсват от сладостта на съзерцанието на природата.

          - В тебе ми е надеждата - виква ми отдалече още Румен. - Само ти можеш да ми помогнеш.

           Думите му, естествено, звучат пресилено. Не е възможно само аз да мога да му помогна. А че е в затруднение, личеше по лицето му, по отчаянието в очите.

          -  Ти вярваш ли в Бог? - питам го.

          -  Вярвам, как да не вярвам - отвръща.

          -  А не мислиш ли, че трябва него да помолиш да ти помогне?

          -  Молих го, но той не ме чува, не отвръща на молбите ми.

          -  Не богохулствай. Щом Бог не чува молбата ти, аз ли ще я чуя?

          -  Значи и ти няма да ми помогнеш?

          - Още не съм чул за какво си дошъл. Но от поведението ти разбирам, че

вярата ти във Всевишния е твърде малка. Мислиш, че само аз мога да ти помогна. Не Бог, а аз. Идваш да молиш мене, а не него. Значи повече вярваш на   мен, отколкото на Бог. Така излиза.

          -  Не ме обърквай - премигва смутено Румен. - Кажи ми направо, можеш ли да ми дадеш пари на заем или не. Спешно ми трябват за лекарства.

          -  Ще ти дам. Но искам преди това да ти обърна внимание на нещо.

          -  На какво?

          -  Искам да помниш, че Бог ти помага чрез мене. Съгласен ли си? Така няма да излизам аз на преден план.

          -  Съгласен съм. Не бях помислял за това.

Броя му исканата сума и човекът си тръгва доволен. Обещава да ми ги върне след месец.

          - Когато Бог реши, тогава ще ми ги върнеш - казвам аз и гледам как приведените му плещи изчезват през входната врата.

          А на мене есенното слънце ми дава на заем от топлината си, която един ден аз, когато Бог реши, ще трябва да му върна.