19.03.2009 г., 0:37 ч.

Залез 

  Проза » Литературни очерци
1200 0 0
3 мин за четене

Стъкленият покрив отразяваше заченъците на залеза. Гледах тъмнеещите пепеляви склонове там, където светлината си отиваше, а виждах отражението на бляскавото небесно светило в стъклото. Този странен обзор на минало и бъдеще, като поглед в огледалото за странично виждане, ме забавляваше. Така или иначе рядко ми се случваше наяве това, което така често занимаваше душевния ми свят. Подаден беше сигнал за тръгване. Хванах каквото можах, поогледах се и заслизах надолу без особен желание или финес. Последни приготовления и потеглихме.

Сребристо-лилава паяжина започваше да се спуска над земята. Далеч от града силуетите на дърветата впечатваха разкривените си форми в небето. Слънцето заподскача като ярко оранжево топче в полезрението ми. То описваше хаотични траектории и изглеждаше все едно малката кола носеше света във себе си, а всичко останало я отминаваше. Навлизахме в млада гора, която окастрена наскоро сменяше солетоподобните си дръвчета всяка секунда. Изглеждаха все еднакви: тънички, равнички, обидно голи. Едва от време на време рисунъка разчупваха паднали стволове, подпрели се сякаш да починат на рамото на събратята си. Не изпусках от поглед слънчевия овал, а скоро пред мен започна да се разкрива все повече и повече. Пътувахме си тримата и дори брат ми, който в момента шофираше отклони вниманието си от пътя, заинтригуван от случващото се чудо.
Загледахме се. Перфeктният кръг на вечното божество стоеше статично на чистото небе. Магнетичният му образ спря думите и за няколко мига силно контрастираше с гнева, който струеше от песента "Violent Revolution". Небето грееше в прасковени оттенъци, слънцето висеше в ореола си и само няколко облачета придаваха релеф на иначе гладките линии. Пътят менеше посоката си, но не бях способна да отлепя погледа си. Така ту се кривях към единия прозорец, ту висвах обърната назад. Истината е, че залезът говореше. Беше си все така недостижим, но беше способен да разкрие... нещо. Пред мен се развиваше една история. Светилото се приплъзваше надолу по небосклона, привиждаха ми се нажежени пясъци и мараня. „Египет”, помислих си аз. Изисканата картина чертаеше не пирамидите, не фараоните, а тяхната магия. Асоциации за отплуващи ладии, усещане за размитост между реалност и пространство на вяра пропълзяваха. Древната кръв на света се застича, разяряваше пейзажа. Нямаше вече мир, имаше живот и чувственост, отвъд възприятията. Земята тъмнееше и губеше значение. Цветовете се всмукаха в небесната шир, нагъваха я и освобождаваха. Раждаха се форми в изблици. В самия си разгар ансамбълът избуяваше в необуздани видения. Огънят на страстта говореше: човешката обич и омраза убиваха и зачеваха, погребваха и раждаха. Пламъците на разкъсваща любов топяха реалността, пожарите на велика битка горяха. Долу дърветата скупчваха черните си кости в зловещ погреб, а там горе се творяха облаци.
Скорост. Крайпътни фиданки хващаха за миг фрагменти във фини мрежи, но бързо ги изпускаха из тънките си клончета. Мрачни силуети на гори. Призрачно белееше ствола на стар чинар. Всичко тук беше смърт, а в небето зад нас се беше съградила планина: стръмна и висока, с един див връх, дращещ. Пред нас отново заискри кървавият залез. Там ясно се различаваше огнено море и тъмна суша, езеро и блажен остров в него. В далечината облаците бяха очертали истинската земя! Всичко долу беше фалшиво и обвито в студенина и отчужденост. Път- нищо повече от камък; мантинели и стълбове- просто метал; панелки и мегасгради- подобни на вафли, които от един замах ще се разпаднат на трохи. Безброй тънки жици висяха над главите ни, сякаш ни пазеха от небето, готово всеки момент да се срути след чудовищния си екстаз.
Жалки, неугледни бараки започнаха да се изреждат с началото на града. Опитах да фокусирам вниманието си върху тях, но червените ивици на потъващия залез раздираха съзнанието ми. Жаравата му започваше да тъмнее, покриваше се с малиново-червена пепел и след минути сивотата на земята запълзя уверено нагоре. Зарите загинаха и електрични крушчици светнаха навсякъде. Пристигнахме. Отново се намирахме в кутийките си, но болезнената мощ на слънцето се беше впечатала в зениците ни...

© Даяна Христова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??