21.02.2010 г., 15:08 ч.

Запалянкото 

  Проза
823 0 2
5 мин за четене

ЗАПАЛЯНКОТО

 

     Дядо Иван Авиза беше най-големият футболен запалянко в родното ми село Ново Градище, най-ентусиазираният привърженик на нашия отбор. Не минаваше мач на "Ботев", на който той да не присъства. И винаги заставаше начело на футболната агитка. Когато играта на тима вървеше, старецът бурно аплодираше и подкрепяше състезателите, караше ги да заиграят още по-сърцато, а когато не спореше, се опитваше да ги вдъхнови. Връхна точка на въодушевлението му беше отбелязването на гол в противниковата врата - тогава изпадаше в луд възторг, хвърляше си високо шапката, свиреше с пръсти, танцуваше. Нямаше равен на него в изразяването на радостта от успеха. Авизът представляваше истинска атракция около игрището. Всички само него гледаха. Дори огорчените противници от получения гол се усмихваха и разочарованието им намаляваше. Получеше ли „Ботев" гол, старият човек страдаше, но не се отчайваше, скандираше, за да повдигне духа на отбора, подтикваше и другите да подкрепят футболистите.

     Веднъж се случи противникът да поведе в резултата с два гола, още в първата третина на мача. Играта на новоградищенци не спореше. Гостите бяха силни и добре организирани – разбиваха всяка атака на домакините още в центъра на игрището. Смутен, бай Иван не спираше да тича край страничната линия и да подканя отчаяните момчета:

     - Хайде, стегнете се! Натиснете ги! Вие сте по-добри, можете! Вземете им страха, после ще е по-лесно.

     Увличаше и другите запалянковци. Като слушаха окуражителните думи, футболистите заиграха по-спокойно. Стабилизираха се и преминаха в яростна атака. Второто полувреме се преобразиха и обърнаха резултата до края на мача в своя полза. Когато поведоха с 3:2, това стана причина бай Иван да си хвърли толкова високо каскета, че после така и не успя да го намери. Още на другия ден, момчетата му купиха нов и му го подариха, задето ги беше подкрепил в най-трудните минути на срещата.

     Наставникът на отбора се хвалеше с играта на възпитаниците си и с волята им за победа. Но капитанът му каза:

     - Ако не беше дядо Иван Авиза, нямаше да спечелим този мач. Той ни убеди, че можем, вдъхна ни увереност в силите.

     Да речеш, че старият човек се вълнуваше чак толкова много от футбол – не. Интересът му бе съсредоточен изцяло в изявите на нашия селски отбор.

     На един от мачовете, неколцина младежи, като видяха, че играта на ботевци не върви, извадиха тесте карти и започнаха да играят. Щом видя това, Бай Иван веднага ги скастри:

     - Вие за какво сте дошли тук? Мач ли ще гледате, или карти ще цакате? Хайде марш оттук, че ме дразните и ме карате да ставам лош. Не стига, че играта не върви, ами и вие сега ми опъвате нервите.

     -  Ние заради тебе идваме. В този мач ти си най-интересният за гледане.

     -  Я скоро да се махате, че знаете ли...

В този момент ботевци вкараха неочаквано гол и старецът не можа да се доизкаже. Започна поредната му голяма атракция.

     Дойдоха и трудни години за селския тим - липсваха пари за поддържането му. Бай Иван съвсем остаря, стана му трудно ходенето далече от къщи. Все пак се намериха ентусиасти, които възродиха отбора, макар за кратко. Почистиха и разчертаха игрището, спонсори дадоха пари за топки и екипи. На първия си мач момчетата не пропуснаха да поканят своя най-верен поддръжник.

     -  Ела да ни даваш кураж. Без тебе няма да ни върви - рече му капитанът на отбора.

     -  Не мога вече да идвам. Не ми стигат силите, макар че много ми се иска - отвърна старецът.

     -  Ще те закарам с колата и ще те върна. Не мога да си представя, че мачът ще мине без тебе.

     -  Така може. Само че аз съм една подкрепа вече, дето за нищо не я бива. Но колкото мога, ще съм с вас. Вярвам, че ще победите.

     -  Това исках да чуя. Докато има хора като тебе, които да вярват в нас, ще побеждаваме.

     Запалянкото пак беше на стадиона, но го нямаше онзи жизнен човек в него. И отборът не беше същият – момчетата бяха млади и неопитни, нетренирани достатъчно. Нямаше я и предишната многобройна публика - селото обезлюдяваше.

     И, все пак, при една от атаките падна така желаният гол. Скочи от радост старият човек, хвърли каскета високо в небето, засвири, затанцува, както само той си знаеше. После изведнъж всичко около него се завъртя, каскетът се люшна като птица в небето и го загуби от очи, заглъхна веселият шум, предизвикан от попадението. Всички се скупчиха над падналия човек. Наложи се да извикат линейка и да го откарат до болницата в града.

    Синът на бай Иван се разсърди на капитана, задето беше завел баща му на игрището. Може би вълнението от вкарания гол да бе станало причина за рухването на стареца.

     Няколко дни преди да почине, Авизът рече на сина си:

     -  Доволен съм, че се случи на стадиона по време на играта, при хората. Нали с това ще ме запомнят те, че съм бил най-големият запалянко.

     На погребението му дойдоха и футболистите. Като поднесоха венец на гроба, капитанът на „Ботев” отиде при опечаленото семейство и каза:

     - Простете ми. Не  очаквах, че ще стане така. Много съжалявам. Така ми се искаше да го зарадвам.

     Синът мълчаливо стисна ръката му.

© Иван Хаджидимитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??