Запомних!

Запомних!

(Посветено на Антоан (meteor))

  Някъде там, по някое време, в едно малко градче се случиха неща, които трябва да се разкажат и да бъдат запомнени. Затова започвам.

  Едно красиво момиче – отвътре и отвън – се разхождаше умислено по площада, защото трябваше да вземе важно решение. Вече не можеше да издържа това положение. Не само очите и бяха изпълнени със сълзи, но и душата и плачеше. Природата също. Заваля дъжд, който също тъжеше с нея. Жителите стремглаво се прибираха по къщите си или искаха да се скрият на първото възможно място. Вратите се затръшваха. Прозорците се затваряха. И не си мислете, че хората тук са недружелюбни. Напротив. Макар повече от тях да са консервативни, или поне претендират да изглеждат такива, също така са и много мили и добри и живеят в мир със себе си и останалите. Нещо, което трудно се постига. Точно в този момент обаче нищо от това не можеше да утеши София. Сърцето и се късаше и голяма вина за това имаше тя самата - гордостта и това, че заради един инцидент беше забравила голяма част от живота си. Обаче амнезията и вече беше започнала да си заминава и тя съжаляваше за всичко, което беше казала и направила, докато потъваше в забравата. И за да предпази себе си и семейството си беше наранила неведнъж най – важния човек за нея...

  Сега тя седна на една от пейките до фонтана, който беше почти пресъхнал. И тя вече си спомняше, че тук се бяха срещнали. Тук се бяха сблъскали, тук и в най – правилния момент и паднали в него, измокрени... те се почувстваха сякаш преродени... тук очите и душата им се бяха намерили.

  В един момент Софи стана и се запъти към единствения човек, който можеше да я разбере напълно и да я посъветва. След няколко минути се озова в градската кръчма, където знаеше, че ще намери най – добрия си приятел Тони, който беше тайният  собственик на кръчмата и на половината град, но за пред всички останали и за него  самия той беше човек на изкуството, беше журналист, музикант, писател, художник, учител, бохем и поет по душа не само в творчеството. Един прекрасен човек във всяко едно отношение, който беше приживял много и добро, и лошо. Любимото му място за творене беше именно тук. Странно ви звучи това, нали? Нищо подобно. Тук имаше толкова творческо и житейско вдъхновение, колкото и на върха на планината. Тони много обичаше да подкрепя младите и нечути творци. Цялата кръчма беше украсена с картини и изписана с творения на неговите ученици. Тук се празнуваха всички важни събития в града, имаше много живот, спокойствие, енергия. И вместо да бъде закрита, студена и мрачна, беше открита, изпълнена със светлина, топлина. Имаше душа, имаше ангел. Когато я видя на прага си, Тони стана от масата и я посрещна с прегръдка и с думите:

- Ах, детето ми...,  поплачи си, излей си мъката, но не губи време, не губи живота си и човека, когото обичаш... запомни едно... животът без светлина и любов в най – голямата тъмнина и омраза е нищо, не съществува, живот без да живееш не е живот, бори се... за щастието си и свободата си.  Повярвай му. Тръгни с него. Обичайте се, семейството ти ще разбере. ТИ ще разбереш защо се е случило всичко, което се случи. И  когато разбереш ще си спомниш това, което трябва да си спомниш. Не го изпускай...

- Професоре! – каза тя, всички му викаха така. - Той вече си тръгна и не знам дали още ме обича...

-  Но какви глупости говориш,  дете. Обича те. Няма как. Любовта се променя и формата и - също, защото има много видове любов, но това, че обичаме даден човек, не се променя. Или недграждаме това или си остава така, но... слушай, никоя любов не се забравя и веднъж вмъкнал се в сърцето ти, човек не може да излезе, дори всичко да приключи и да не е вечно. Най – малко амнезията забравя за любовта. Може би не помниш много моменти и случки, името му дори можеш да забравиш, но помниш че го обичаш, нали? Това е нещо, което сърцето не забравя, дори мозъка да му го нареди. При вас с Алекс нищо не е приключило, всичко едва започва. Имате цял един нов живот за живеене. Не всеки човек може да се похвали, че е живял веднъж, да не говорим, за няколко пъти. Не бъди страхливка, едно е човек да е страхливец, друго е да се страхува. Страхувайте се заедно. Простете си. И побеждавайте лошото, напишете своята приказка и, за да ми повярваш, че животът ви може да е приказка, прочети това писмо. Избърши тези топли кафяви очи, усмихни ги, развържи тези буйни коси, отвори сърцето си и си позволи да го послушаш, прочети го и бягай. Той ми го остави.

  В мига, в който тя го прочете, всички спомени и мечти, животът и досега, минаха като кино лента и по-бързо от хиликоптер. Тогава сърцето и подскочи, тялото и затрепери. Усети, че отново е жива. Беше най – красивото писмо, което беше чела.

 И присъствието вътре в него, любовта, и даде сили да се осмели. Да се усмихне. Пеперудите и птичките отново да се подготвят за нейния полет.

 Слънцето навън да изгрее, да се появи дъгата, лъчите да я прегърнат, той да я целуне. Чувстваше, че само след миг ще е в обятията му. Тя прегърна Тони и тръгна. Затича се към изхода на механата, но не за дълго. Почти веднага се спря, защото видя Алекс, който се беше появил на излаза, усмихнат до уши, със грейнал поглед, който и казваше и показваше „Обичам те, любов моя!”, и със роза в ръка. Това беше нещо като код помежду им. Тяхна сделка. Всеки път, когато се виждаха, той и подаряваше различно цвете всеки път. Софи не знаеше как той постига това. Затова и за много повече, тя винаги се хвърляше в прегръдките му.  Двамата се хванаха за ръце и само за един миг, изчезнаха. Избягаха, а Тони се провикна след тях:

- София! Запомни какво ти говори Професора и какво ти показва.

След извесно време, някъде там, някъде във времето, на края на света...

Докато танцуваше с любимия си, прошепна.

- Запомних! Не мога да те забравя! Запомних, обичам те! Запомних, че си животът ми! Запомних!

...Следва начало или продължение...край никога...