ЗАЩО СЕ РАЖДАМЕ НА СВЕТА (акт 2)

Акт 2. Той влиза и спокойно сяда пред лаптопа. Почти веднага влиза Тя.

Той: Аз съм вече тук. Обади се, когато се появиш!

Тя: Ехо-о-о-о! Тук съм! Здравей!

Той: Здравей! Как си?

Тя: Нормално!

Той: Искаш ли да продължим?

Тя: Какво?

Той: Онова... от вчера?

Тя: Че вчера какво правихме? (появява се усмихнат емотикон, след него учуден)

Той: Говорихме. Но вчера ти не ми отговори!

Тя: На какво?

Той: Попитах те нещо.

Тя: (нетърпеливо) Кажи де!

Той: Не разбирам защо?

Тя: Какво защо?

Той: С какво привлякох твоето внимание?

Тя: Помниш ли, какво самият ти ми написа?

Той: Честно казано - не!

Тя: Че много харесваш моите коментари!

Той: За това не си спомням. Но мисля, някъде написах, че твоите стихове са много чувствени!

Тя: Да.

Той: Истина е! Показах ги на един човек, когото познавам отдавна. Познатата ми е много добър познавач на японската литература.

Тя: И какво?

Той: Разсърди ми се, че крия името на японеца и века, когато е творил. Защото тя не го била чела до този момент. Настояваше да разбере по време на коя командировка и къде съм го открил. Тя знаеше, че където и да отида, винаги намирах време да се поровя просто така в библиотеките, доколкото имаха неща на разбираем от мен език.

Тя: И ти?

Той: Повярва, че е написано от теб, едва когато ги видя в сайта. Дотогава мислеше, че и се подигравам, казвайки, че са писани от български автор. И то млад.

Тя: Ти какво й показа?

Той: Твоите хайку.  Слушай, искам да те помоля за нещо.

Тя: Какво?

Той: Можеш ли да ми пратиш твоя снимка?

Тя: Чакай! (кратка пауза) Виждаш ли ме сега?

Той: Къде?

Тя: Не ме ли виждаш - вдясно, отвори снимката в ICQ-то.

Той: (смутено) Как да го направя? „Бос" съм. (неохотно признава) Аз... само заради теб започнах да използвам този начин за „разговор".

Тя: (с шеговито превъзходство) Уф! Все да ви учим вас, мъже такива! (сериозно) Натисни вдясно върху твоя екран и ще се появя. Натисна ли?

Той: А... да! Успях! Да!

Тя: Е и?

Той: Много приличаш на онова, което пишеш.

Тя: Какво искаш да кажеш?

Той: Незабравимо истинска. Естествена... някак лъчезарна... като... (замълчава и се замисля)

Тя: (с чисто женско любопитство) Ти какво, заспа ли там? Като какво? (натъртва) Като какво?

Той: Като... птичка!

Зазвучава песен на Patty Smyth and Don Henley „Some times love ain't...".

След кратка пауза започват в шеговит тон.

Тя: В сайта пише, че си Телец. Вярно ли е?

Той: Да! А ти?

Тя: Аз съм Стрелец!

Той: Да, ама нашата зодия е най-прекрасната!

Тя: Ти така си мислиш! (на екрана - изплезен емотикон)

Той: Истина е! Всички ни завиждат, защото сме подчинени на Венера, богинята на любовта. Обичаме живота и удоволствията, а не сметките.

Тя: Фукаш се! (кратка пауза! Закачливо!) Телчо!

Той: (светкавичен отговор и закачливо) Стрелчо!

Тя: А ние сме велики!

Той: (с насмешка) И кое ви прави такива? Торбичката, пълна с подострени пръчки ли???...

Тя: (убедено, "натъртва" думите) Да! Щото с тях раняваме, когото си поискаме! (емотикон - изплезване!) (с многозначителен тон) И където поискаме!

Той: Само ако улучите! Ама има и бронирани!

Тя: (рязко) Ти от тях ли си?

Той: (кратка пауза) Не! (замислено) Но... и не бих искал да бъда!

Тя: Да! Добре!

Той: (закачливо) А ти? Имаш ли броня или само стреляш?

Тя: (откровено) Не. Нямам.

Той: Тогава?

Тя: Какво искаш да кажеш?

Той: Ако друг поиска да те улучи? (намигащ емотикон)

Тя: Зависи.

Той: От какво?

Тя: Дали е истински мъж.

Той: А как ще разбереш, ако не си го „опитала", мари? (ококорен емотикон)

Тя: Ако държи на думата си. Аз никога не съм обръщала внимание на останалите.

Той: Какво искаш да кажеш?

Тя: Винаги са  ми били интересни по-възрастните мъже.

Той: Защо? А съучениците ти?

Тя: (сноизходително и закачливо) Ти не знаеш ли, че „узрявате" за живота по-късно от нас? Затова се стараех да избягвам „зелените". Предпочитах да се запознавам поне с по-възрастни.

Той: Разбира се. (иронично) Другите вече „познават" живота. По-опитни са. (емотикон с усмивка и след него - намигащ) Знаят, как да доставят удоволствие. Разполагат с пари... възможности.

Тя: Може би!

Той: Знаеш ли? Онова, твоето, за сезоните.

Тя: Да. И?...

Той: На когото и да го показвах, мислеха, че е някое неизвестно от световната класика. А на мен ми се искаше да бъда на мястото на Есента, но никога да не настъпва Зимата... За какво си мислеше, когато го пишеше?

Тя: (замислено) Искам да бъда само Пролет за някого.

Той: А Есента?... Кой е Есента?...

Тя: (леко троснато) И да знаех, нямаше да ти кажа.

Той: Защо?

Тя: (нервно) Не ми рови в душата!

Той: Извинявай. Не мислех нещо лошо. Просто (кратка пауза, гълта някакво хапче, после замислено) ... Нали си споделяме.

Тя: (по-спокойно) Добре. А сега какво?

Той: Какво „Какво?"? А, разбирам. Нищо. Разделиха ни завистливи хора. Може би и заради някаква своя кариера... Може би заради нещо друго... Но когато започнаха да ме предизвикват, случайно или нарочно, аз се държах, според очакванията им. Това е!

Тя: А с нея?... Какво стана с нея?

Той: (умислено) Дано е щастлива!

Тя: Виждаш ли я още?

Той: За кратко. От време на време. ... Рядко.

Тя: Защо?

Той: Тя знае много добре, че не бих се изправил между нея и щастието й.

Тя: (нетърпеливо) И?

Той: Знаем, че не съм нейното „Бъдеще". Дори и нейното „Сега". Аз съм вече само „Минало". И от това ме боли. Вярваш ли ми?

Тя: Да! (кратка пауза) Какво се случи после?

Той: Една вечер... по телефона... прошепна много тихо, толкова тихо, че заглуши останалия свят. „Моля те! Не ме насилвай да се виждаме!... Моля те!" И сега виждам във всяка край мен нея, нейните коси. Така ми се иска да я срещна „случайно". Извън нашите фирми... И да я хвана за ръката! Да ми позволи да я прегърна!

Тя: А тя какво мисли сега?

Той: Тя има много особена рожденна дата. (замислено) Невероятно омагьосва със своята симетрия. Като нея самата. Като косите й, походката, погледа. Съвсем наскоро и пратих поздравление за рождения ден. Пожелах само никой да не й липсва толкова силно, по такъв начин, както тя на мен. И тя - тя ми се обади, за да ми благодари. Получи се така, че вместо аз на нея да направя подарък, аз получих такъв от нея.

Тя: И?...

Той: (продължава) За тази среща бих дал остатъка от живота си... Колкото и да ми е останал той... Вече вярвам, че ще се случи отново. (видимо развълнуван и след кратка пауза) Знаеш ли? Трябва да свършваме! Извинявай! Лека нощ!

Тя: Добре. Разбирам. Лека и на теб!