Защо страда луната?

    Живяло някога красиво момиченце на име Селена. В нощта, когато то се родило, гальовен лунен лъч озарил малкото му личице, а богинята на луната станала негова кръстница. Селена живеела с мама, татко и дядо си Симо в неголяма къща в покрайнините на града. През седмицата родителите на момичето ходели на работа, а нея водели на детска градина. Там децата тичали, скачали, пеели, рисували, а всеки следобед, изморени от игри, лягали по своите креватчета и сладко заспивали.

   Не щеш ли, през един пролетен ден тихо и незабелязано в спалното помещение  се промъкнала баба Шарка. Старицата много обичала малките деца и поне веднъж в живота им ги навестявала. При вида на толкова заспали здрави дечица, тя се подсмихнала лукаво и започнала неусетно да целува всяко едно от тях – кое по бузките, кое по ръчичките, кое по крачетата или по коремчето. Баба Шарка обходила всички деца и тихомълком излязла от стаята.

   Когато се събудили, децата се почувствали странно. Едно на друго забелязали, че имат малки червени пъпчици - кое на бузките, кое на ръчичките, на крачетата или коремчето, които ужасно ги сърбели. Веднага казали на учителката си, а тя - на медицинската сестра. „Шарка!” – била категорична сестрата и наредила през следващите десет дни никой да не идва на градина. Когато близките на децата дошли да ги приберат и разбрали за случилото се, много се обезпокоили.

   За Селена се погрижил дядо Симо. Щом родителите ù си дошли от работа, майката веднага се обадила на личния лекар. Той прегледал момичето и предписал пълна почивка. Изрично предупредил обривът да не се пипа.

   До следващия ден цялото тяло на детето се обсипало с пъпки, които много сърбели. Селена постоянно мърдала насам-натам и искала да се чеше. Надвечер, когато луната изгряла, дядо Симо взел момиченцето в скута си и казал: „Ела да ти разкажа една приказка, но този път ще бъде истинска.” Селена го погледнала  любопитно и се усмирила в очакване на нещо интересно. Дядо ù посочил към пълната луна и казал:

-         Виждаш ли колко е хубава луната? Как сияе и колко е усмихната? Да, но в действителност, погледната отблизо, тя не е такава.

-         Наистина ли?

-         Наистина.

-         Защо? – попитало детето.

-         Защото, когато луната била малка, толкова малка, колкото останалите звездички, също като теб ходела на детска градина.

-         Със звездичките ли?

-         Да, със звездичките. Там те играели весело, гонили се, пеели, смеели се и много се забавлявали. Един ден върху личицето на луната се появили пъпки, които много я сърбели.

-         Като моите ли?

-         Да, като твоите. Нейната майка – Земята, се  обадила на чичо доктор.

-         Кой чичо доктор?

-         Слънцето, разбира се. Той видял малката луна и казал, че няма страшно, че това е шарка и че  за няколко дни всичко ще отмине, но… в никакъв случай да не се чеше. Да, но луната била много непослушна, криела се от майка си и постоянно пипала обрива.

А Баба Шарка не обичала да я безпокоят. Тя много се разлютила  и отмъстила на немирницата.

-         Как ù отмъстила?

-         След себе си оставила върху гладкото и красиво лунно лице дълбоки белези. Дори и сега те стоят, а луната страда от това, че е грозна и никой не я харесва. Срамува се дори от майка си и затова показва само едната си страна.

-         И  аз съм я виждала наполовина… Дядо, искам да зърна луната отблизо.

-         Когато оздравееш, ще те заведа на работното място на татко ти. Там има една тръба, през която ще погледнеш. Тя ще приближи луната и ще можеш да я  видиш  отблизо.

-         Като през неговия бинокъл ли?

-         Да, точно така.

   Изминали дните на карантина, детето оздравяло и отново тръгнало на детска градина. Веднъж, когато с дядо си се прибирали към къщи, Селена го подсетила:

-         Дядо, кога ще ме заведеш да видя луната?

-         Да отидем още сега! – казал дядо ù и я завел на спирката, откъдето хванали автобус до градската обсерватория.

   Щом пристигнали, потърсили бащата на Селена. Той ги приел и ги завел право при големия телескоп на обсерваторията.

-         Откъде да погледна? – запитало момиченцето – Ще видя ли луната?

   Показали ù. Селена долепила око до окуляра и възхитена от разкрилата се гледка, казала:

-         Това лицето на луната ли е? И на него има толкова много белези от шарката?

-         Да – казал дядо ù и смигнал на хората наоколо – Казват се кратери.

-         Горкичката! Отдалеч е толкова хубава!...

     Звездичките имат ли такива белези?

-         Не, те били послушни, не се чешели и от шарката не им останали никакви следи.

-    А слънцето наистина ли е доктор? – не преставала да разпитва малката.

-         Да, когато си идем вкъщи, ще ти докажа.

   Когато си отишли, дядо Симо слязъл в мазето на къщата. След малко се върнал, носейки в ръцете си две саксии, от които стърчели потъмнели и съсухрени клони.

-         Това е мушкатото, което прибрахме през есента, за да не измръзне. Помниш ли?

-         Не е същото. Това няма цветове, нито листа – разочаровало се момиченцето.

-         Същото е, но когато е живяло на тъмно, то повехнало.

-         Сега как ще се съживи? – едва не заплакала Селена.

-         Нали ти казах, че слънцето е доктор. Ще оставя саксиите на прозореца и то ще изпрати лекарство за цветето.

-         Как ще го изпрати? – недоверчиво полюбопитствало момиченцето.

-         По пощата на лъчите си. Само че… знаеш ли как се пият лекарства?

-         С вода! – сетила се малката.

-         Да. За цветята също е необходима вода, затова ти ще напълниш своята лейка с вода и ще ги полееш.

Така и направили. Оставили саксиите на слънце, Селена ги поляла  с вода и зачакала оздравяването на мушкатото. След няколко дни малката дотичала развълнувано при дядо си.

-         Дядо, дядо, мушкатото вече има листа!

-         Нали ти казах, слънцето ще го излекува. – усмихнал се дядо Симо.

 Селена се сетила нещо и натъжено попитала:

-         А ще излекува ли и луната?

Дядо ù се замислил, повдигнал рамене и тихичко прошепнал

-         Навярно! Може би…