Тя се прибра вкъщи, вечеря с родителите си и мълчаливо се качи в стаята си, като заключи вратата. Баща ù се беше зачудил защо е така мълчалива тази вечер. Мълчалива, но някак лицето ù грееше. След това му мина, защото знаеше, че не може да не им каже, ако наистина имаше нещо. Може би е от хубавото време и новата обстановка, помисли си той и си пусна неделния мач.
Тъкмо се бяха преместили, защото баща ù смени местоработата си. Купиха двуетажна къща на главната улица и се преместиха да живеят за постоянно тук преди 2 месеца.
Още не бяха разопаковали багажа си и тя се запозна с Ерик. Приветливо, скромно, възпитано момче от другата страна на града. Запознаха се още същия ден, когато тя пристигна. Вадеше някакъв куфар от колата и го съзря да върви по отсрещния тротоар. Погледна го, направи ù впечатление елегантния му стил. Той извърна глава, усетил погледа ù върху себе си. След това пресече, застана пред нея и джентълменски ù подаде ръка. ‘’Ерик. Забелязах, че ме наблюдаваш и сметнах за нужно да се представя.‘’ Беше я погледнал право в очите. Тя се притесни от нахалството си. Коя беше тя, че да си позволява да гледа така втренчено някакъв непознат, който върви по улицата.
Разбра, че е задрямала, сепвайки се от лекото почукване на прозореца. Обърна се и видя, че Ерик стои на терасата. Стана и отвори вратата към балкона.
- Ерик, какво правиш тук? – попита тихо тя.
- Искам да те заведа на едно място. – отвърна той, усмихвайки се.
- Сега?
- Аха.
- Колко е часът?
Той погледна часовника си.
- Два без петнадесет. – отново се усмихна.
- Удобно време си избрал. – иронизира тя.
- А ти имаш готини шорти.
Тя погледна с какво е облечена и се ужаси от себе с. Беше задрямала с бял потник и сини шорти на звездички. Допълнително с това беше обула розови пантофки кученца.
- Наистина ли изглеждам толкова зле? – учуди се.
- Не говори глупости, а идвай с мен – той вдигна вежди, обнадежден, погледна я мило и тя просто нямаше как да откаже.
- Е, добре, но ако баща ми ни подгони с ловната пушка...
- Точно в момента вашите... – той ù намигна - Сещаш се... - вдигна рамене.
Тя се усмихна.
- Да ги оставим тогава сами – отвърна тя, а лицето на Ерик светна.
Двамата слязоха по улука на къщата и се отправиха към загатнатото място. Вървяха, докато не излезнаха извън ‘’цивилизацията‘’. Застанаха на една поляна, изкачиха се на едно малко хълмче (могила) и легнаха. Тя се огледа.
- Това ли е мястото? – попита.
- Това е мястото! – Ерик посочи с пръст нагоре.
Тя погледна и се изуми. Остана без всякакви думи. Нощното небе. Нощното звездно небе. Нощното звездно небе с метеоритен дъжд. С падащи звезди.
- Намисли си нещо. – каза той тихо.
Тя затвори очи. След малко ги отвори и отново загледа небето. Заедно гледаха мъждукащи звездици.
- Какво си намисли? – попита Ерик.
- Ако ти кажа, няма да се сбъдне.
- Ще се сбъдне.
Двамата се спогледаха. Тя вдигна вежда.
- Ще се сбъдне ти казвам.
След кратко мълчание тя се осмели да признае.
- Намислих си да те целуна. – каза сериозно тя.
- Какво ли си мислят звездите за нас? - Ерик отново погледна небето.
- Какво?
- Имам предвид ние ги наблюдаваме, цялото това изследване на пространството... Какво ли мислят те за нас?
- Може би как може да сме толкова нахални. Да ги наблюдаваме така невъзпитано, безочливо, да ги изследваме толкова много, сякаш са някакви опитни мишки. Вярно, че трябва да знаем как е устроена природата, да я опознаваме, за да знаем как да живеем в мир, как да се развиваме, но това си е чиста проба жестокост...
В този момент тя усети топъл дъх в устата си и мека кожа върху устните си. Той я целуна нежно, но опитно, като постепенно езиците им заиграха в приказен танц. Той помилва лицето ù с дланта си и се отдръпна. Двамата се погледнаха и той каза:
- Казах ти, че ще се сбъдне!
© Цветомира Пархоменко Всички права запазени