-Как би определила детството си? – попита той, подпрял глава с дясната си длан.

-Оса в пчелен кошер. – Свих рамене, отвръщайки на въпроса му.

Изглежда се замисли върху думите ми, погледът му някак се измени. Може би получи прозрение, а може би вниманието му бе ангажирано от нещо съвсем различно. Наблюдавах реакциите по лицето му, които се изменяха в няколко контраста, от учудване, до свитите вежди и чело, скръсти пръсти пред устата си, отново ме погледна. –Това обяснява много! – явно все пак наистина се бе замислил. Каква изненада. Хората рядко се интересуват от нещо  по-различно освен от собствените си нужди – предимно секс и глад. Може би за това се бе замислил така дълбоко, търсеше начин да задоволи и двете наведнъж и можеше ли да го вини човек? Все пак това бяха двете основни нужди в човешкото съществуване.

Останалата част от срещата премина в неудобни малки разговори. И двамата бяхме някъде другаде. Изправих се, благодарих за поканата му и си тръгнах.

Не очаквах да ме потърси, или дори да го направеше щеше да е в късните часове на нощта, когато “Какво правиш” – придобиваше друг смисъл. Ето защо рядко споделях за себе си, така или иначе рядко се запомняше какво казвам. Помнеха само как стена. Това им беше достатъчно. Както и на мен. Двете страни на невербалния договор бяха взаимно съгласни на пълно овещяване с единствена полза – моментно удоволствие, за сметка на предварителна среща, съответните разходи по нея, преценка на риска и евентуално първа вноска.

Закрачих към моя любим мерцедес от 2010 година. Обичам да шофирам, скоростта някак си ме увлича и мислите ми вървят паралелно с нея. Сякаш оборотомера е свързан по необясним начин с честотата на собственото ми съзнание.

Настаних се в кожения салон  (най-голямата ми грешка бе да си купя кола с кожен салон в географска ширина – достигаща до 40 градуса през лятото, лукса не ме успокоява! ) Завъртях ключа, а мотора лениво изръмжа. Ако беше човек, щеше да звучи като пробуждащ се, хроничен алкохолик, след поредното бягство от реалността.. и щеше да е със собствения ми глас.

Пътят до уютният ми дом, или вече по-често придобиващ смисъл – скривалището, беше едни 40 минути. Колко много неща могат да се случат за едни 40 мин.

Има хора, които не понасят самотата, които броят не минутите, а секундите до следващата среща с някой. Никога не съм ги разбирала. Сам по себе си човек е една вселена, защо загърбват нещо толкова необятно и уникално, за да споделят нечии други виждания. Сякаш смисъла на нечии друг живот ще им помогне да открият смисъла на собственото си съществуване.

Самозалъгват се.

В един момент такива хора, когато останат сами, решават да погледнат в себе си и откриват една пустиня и викат ли викат, и няма кой да ги чуе, защото този който трябва да слуша са те самите, а самите те са дали безвъзмездно водата си в нечия чужда градинка…

Отключих входната врата, а тя тежко изскърца. Погледът ми премина по чистия коридор, стигна до широко отворената врата на спалнята ми и обходи пълния безпорядък, в който се намираше тя.

Дрехи по земята, повечето бяха мой…повечето. Опаковки от лакомства и презервативи. Козметиката ми беше пръсната по леглото, чиито завивки бяха смачкани на една топка, а по тях се виждаха петна. Не искам да знам от какво са.

 Стоях на прага на собствената си спалня като гръмната, не от безпорядъка, в който се намираше, а от истината която знаех и отказвах да променя.

Бях чела някъде, в някоя психологическа книга  (В момент на безизходица, когато да споделиш на някой нещо ти се струва твърде скъпо, споделяш на себе си – най-добрият психолог, в моя случай- арогантно и болезнено искрено копеле.) , че спалнята отразявала мислите на човека, огледало на подсъзнанието…съдейки по тази мисъл… моята мисъл отдавна се бе саморазрушила… или аз умишлено така постъпих… вече не помня.

Прецених че съм прекалено уморена да се захвана с привеждането и в приличен вид, или може би говорех за себе си. Въпреки, че опаковката винаги беше прилична. Даже хващаше окото, току-виж някой се е излъгал за стойността на продукта, зад скъпата обвивка. И се лъжеха, както аз самата се лъжех, когато погледа ми срещаше моя собствен в огледалото. Като нищо сама се заблуждавах в стойността си.

Запътих се към хола и се хвърлих  върху кожения диван (Още една груба грешка, но поне бръмченето на климатика, който впрочем умирисваше стаята  с екстравагантния аромат на умрял плъх, успяваше да ме разсее.. или може би бях пред колабиране от задушливата миризма. ), завих се през глава с една олекотена завивка. По тази липсваха петна, зорко си я пазех… и задрямах.

Когато се събудих беше късно вечер. Около мен цареше непрогледен мрак, въпреки това успях да привикна с него, но така и не станах да светна лампата. Просто нямах сили. Проверих си известията на телефона. От поредния нямаше и следа. Протегнах се за шишето с вода, което се оказа доста леко…защото беше празно. Изпъшках от раздразнение, все пак ми се наложи да стана. Първият шамар е напълно заслужен.

По пътя към кухнята се препънах няколко пъти, но някак Господ се смили над мен и прецени, че този път ще се размина с цепнатата устна от падането по лице.

Налях си вода, първата глътка беше като шкурка. Все едно пясък беше полепнал по гърлото ми.

Втора чаша. – Усетих как студенината се разлива във вътрешността на стомаха ми.

Блаженство се разля по цялото ми тяло. Оставих чашата в мивката, протегнах ръка към масата, в опит да напипам нещо за хрупане. Дланта ми обхвана нещо твърдо и студено. На пипане се усещаше като масивно стъкло. Усмихнах се.  – Колкото и да бягам от теб, все до теб стигам!. – и насочих гърлото на бутилката към устните си.

Не след дълго бутилката вече не се усещаше толкова масивна и тежка. Аз също почти не се усещах. Обещах си да не пия повече, да се взема в ръце, обещах си да се променя за самата себе си. Аз сама себе си лъжа със собствените си обещания. Аз сама на себе си не мога да имам доверие. Сигурно за това съм толкова добър застрахователен агент.

Залитайки се върнах обратно под завивката. Въртеше ми се главата. Имах чувството, че попадам в друго измерение… Явно това означаваше да попаднеш в плен на собственото си извращение.

И си получавах с всяка изминала секунда наказанието. Не можех да заспя, бях принудена да стоя будна, въпреки че погледа ми се размаза. Привиждаха ми се всякакви образи – на мъже, жени. Някой от тях познавах, на някой знаех само имената, други почти не помнех. Всички те се взираха в мен и прииждаха още и още, гледаха ме с малките си, блестящи очички, все едно душата ми изпиваха. В стаята беше задушно. Въпреки това отказвах да стана и да отворя прозореца. Ако стана те ще ме хванат. Ще се крия под одеялото, подобно на щит.. а всъщност аз от какво се крия? – От себе си се крия!

Цялата ми нощ премина така, някъде в ранните часове демоните ми прецениха, че това е достатъчно. Пуснаха ме на свобода и се унесох в неспокоен сън.

Събудих се от собствените си викове. Кошмари? Дехидратация? Рак на черния дроб? Не и не, бях забила нос във възглавницата и се задушавах. Това ми беше най-лесния вариант. За това го избягвах. Потреперих. Одеялото се бе изтърколило на пода.

Отворих очи, премигнах няколко пъти.  „Днес ще бъда продуктивна“ – си казах точни преди да заспя отново.

Вибрирането на телефона ме откъсна от сънят ми. Кой досадник притежаваше наглостта да ме притеснява така?

-Ало?! – сама не можах да позная гласа си. Подобно на дъскорезница!

-Катрин, какво става? Нали щяхме да се видим днес! – моят скъп приятел – Роман ми се разкрещя по телефона. Определено успя да ме разсъни.

-Не искаш да ме виждаш така.

-Никак не искам, но се налага, до двадесет минути да си готова, идвам!.

Силен човек беше Роман. Сигурно защото не пиеше…. И не пушеше… и с жена почти не съм го виждала… пълен сухар но пък беше умен, рядко срещано цвете – чисто и непокътнато от сушата на 21 век – безхаберието. Поне той не успя да и се подаде. А,за малко да забравя, беше и мой сътрудник.

След 35 мин вече се намирахме в офиса, нищо и никакви 50 кв. м под наем. Бели депресиращи стени, махагонови бюра, купчина бумащина, два прозореца с гледка към преминаващия трафик, 8 метра под краката ни, общо взето психиатрично отделение, но това беше нашето място. И ролите ни бяха разпределени по равно. Аз продавах застраховките, а той се погрижваше ситния текст да е достатъчно ситен, че да не може да се разчете.

Пиеше кафе, моето също ме чакаше, зачудих се да не би да се е изплюл в него – явно усетил на къде отиват мислите ми извъртя очи в знак на протест срещу пълната ми простотия.

Грабнах студената напитка.

-Трябва да се стегнеш, човече. За 1 месец  продажбите са спаднали с 30% спрямо миналия. - Освен мой сътрудник и приятел понякога влизаше и в ролята на съдия. Осъждаше ме на доживотна присъда, изразяваща се в алкохолизъм, безразборен секс, последван от неизлечима гъбична инфекция и неизбежна, агонична смърт. Присъдата му с всеки изминал ден ми се струваше се по-реална, веднъж даже си направих тест за венерически болести. Този път минах метъра.

-Моя чар продава, твоя ум разпределя продаденото.

-Твоя чар вече е продажен, колкото мъртъв кон. Та ти на нищо не приличаш!

-И така се чувствам.

-Днес  те искам на фронта! Имаме разходи за Бога. – звучеше много ядосан. – на път сме да изпадаме от пазара. Дърпаш ни надолу…Идва края на месеца, ще се отчетем на загуба Катрин!

-Добре де, добре. Днес влизам в боя.

-Гледай да не те върнат в носилка, та ти едвам вървиш в права линия.

Пльоснах се върху махагоненото ми бюро. Впоследствие се изпънах върху него. Блажено се усмихнах от студенината на дървото, обгръщаща цялото ми тяло.

-Още ставам за чукане. – подхвърлих небрежно.

-Да, изкривените пирони ги взимат последни от кутията, но все пак някой ги взима… ако няма друг избор.

Изглеждаше добре. Висок и слаб, с остри черти на лицето, от както го познавах прическата му беше една и съща – гъст перчем, зализан назад. Носеше очила, придаващи му един особено интелигентен вид. Разтри слепоочието си. Последвах примера му.

-Просто свърши нещо днес. – отчаяно ме помоли.

-Започвам.

Изпих си кафето на екс, имаше вкус на пръст. Та даже не беше плодородна. Суха, гадна пръст.

-Хайде скъпа, парите служат по-добре от хората, защото не говорят, а мълчанието е знак за подчинение! . – говорех на собственото си отражение в екрана на телефона си, което не беше особено съблазнително, или подчиняващо в момента.

-Охх, Господи. – изпъшка Роман, прекръствайки се с лявата ръка, въпреки че беше десничар…разбрах го, когато видях разликата в големината на предмишниците му…