Разказ от Генка Богданова

  Самолетът, нетърпелив да се гмурне в лазурната синева на небето , плавно се отлепи от пистата, набра височина и остави зад себе си  огромния чужд град, който погълна десет години от живота ѝ.

   Десет кошмарно дълги, тягостно и тъжни години,  изпълнени с тежък труд, унижения, тревоги, чувство на вина и непреодолима носталгия  по България . Всяка нощ сънуваше  родното си  селце  и  старата им къща.Тревожеше се за болния си баща и малките си братя и за майка си. Остави я  измъчена и състарена от бремето на цялата отговорност за голямото им семейство, легнала на плещите ѝ  след аварията в мината, която остави без крака баща им и най-вече след нейното заминаване.

   Като прелетна птица, устремена  към  родния си кът след дълго отсъствие, самолетът уверено скъсяваше огромното разстояние между  Канада и България.

Предстоеше едно дълго и изморително пътуване, но душата ѝ, макар и неспокойна  беше най – после щастлива. Скоро, много скоро щеше да се върне сред своите. Така копнееше да види родният си дом, да прегърне майка  си и братята си и да им поиска прошка за глупавата си  постъпка. За голямата грешка, която заплати с огромна, тежка цена.Спомените се завъртяха като калейдоскоп  в главата ѝ и я върнаха назад във времето.

    Труден  беше животът в планинското селце. Светът ѝ бе затворен в тесния кръг на голямото им семейство и малкото приятелки, които имаше. Тютюновите нивички, разхвърляни по стръмните баири , почти целогодишно я държаха вързана за себе си, пиеха силите ѝ, крадяха съня ѝ, убиваха мечтите ѝ. Чувстваше се свободна и щастлива само когато ходеше на училище, макар , че  то се намираше в съседното село. Налагаше се сутрин и вечер да върви по пет километра пеша в студ, сняг, дъжд, или жега, но това не я плашеше.  Мечтаеше да продължи образованието си в града, за стане лекарка, да ....

    И тогава се случи непоправимото. В мината стана срутване, една греда падна върху краката на баща ѝ и го остави безпомощен инвалид. Тази греда прекърши и нейните мечти  и надеждите ѝ за по-добър живот. Беше красиво, добро и умно момиче, но трябваше да се откаже от  мечтите си, защото семейството  ѝ имаше нужда от нейната помощ. 

    Само тя си знаеше каква болка прониза сърцето ѝ  през септември, когато вместо към гимназията, тръгна към нивата. Когато видя стария автобус да отвежда съучениците ѝ към града, легна на коравата земя и дълго, горчиво плака. Не можеше, не искаше да погребе младостта си и мечтите си под тежките кошове с лепкави тютюневи листа. Задушаваше се под схлупения покрив на тъжния им дом, от скуката и еднообразието на безперспективния си живот.

    Единствената ѝ радост бе гостуването при леля ѝ  в селцето край гръцката граница  по Великден. А там се запозна с човека, който ѝ обеща  само срещу 100 лева да я преведе през границата в Гърция, където я очаквал  чудесен свободен живот.

   „Колко млада и наивна бях тогава, за  да повярвам в тези красиви лъжи!? Само отчаян, или луд човек може да направи тази  непростима грешка – да открадне от чичо си парите и да тръгне след непознатия  човек направо към собственото си  падение. Приличах на малка пеперуда,  привлечена от измамния блясък на огъня, който щеше да изгори крилата ми.

      На шестнадесет години, сама в чуждата и непозната страна, неразбираща нито дума от езика на гърците, като последната наивница бях тръгнала да покорявам върховете на мечтите си. Но вместо духът ми да се извиси към висините , много скоро се оказа стъпкан в най - калните локви на живота в чужбина. А младото ми, невинно като пролетна роса тяло се превърна в мръсна играчка, която мъжете си подхвърляха от ръка на ръка пет години срещу подслон и храна...И все пак имало Бог и за мене! Когато оскотяла и отчаяна от живота реших най – после да се опълча на мъчителите си и да избягам от сводника си, той ме преби до смърт. А после, уплашен от последиците, решил да ме изхвърли в морето.

И тогава се случило чудото. Кипърски рибари се прибирали с  лодка към кораба си когато забелязали сред скалите изхвърлен от вълните труп  на младо момиче. Решили, че съм мъртва , но все пак  ме изтеглили на борда , а после ме качили на кораба, като  разчитали собственика -капитан да реши  какво да направи  с тялото.

    Капитанът повикал  корабния лекар, за да  установи със сигурност смъртта ми, но  какво било учудването на всички, когато  слушалките  доловили  слаб пулс  в пребитото ми и обезобразено  от скалите тяло.  Дълго умували  какво да правят с мене. Вече  били преминали всички митнически проверки и всеки момент трябвало да потеглят в открито море.  Не искали  неприятности с гръцките власти, а и не знаели нито коя съм, нито  кой и защо ме е пребил и захвърлил в морето, затова решили  да ме задържат  и лекуват  докато  дойде време да се завърнат в Кипър след риболова, който предстоял.

     Младостта  и издръжливата ми душа си казаха своето. След две седмици вече можех да ставам от койката и да се разхождам  с придружител по палубата. В края на месеца, вече дотолкова бях укрепнала, че помагах на готвача  в кухнята.

    Като видя, че съм възвърнала силите си, една вечер капитанът ме  повика в каютата си и ме помоли да му разкажа своята история. Давеща се от сълзи и срам, разказах  чистосърдечно  за

всичко, което ме довело до това окаяно положение. Като разбра, че съм българка, капитан Никос

предложи да  уреди връщането ми в България. Но имах ли очи да се върна при близките си, след всичко, което им бях причинила,  след тези пет срамни години, които ме превърнаха в достойна за презрение жена?

     Не, не можех  да се върна! Аз сама бях изгорила всички  „мостове”, които  ме свързаха с Родината и близките ми. За мене нямаше връщане назад,  но нямаше  и  пътища напред. Бях съвсем сама, безпомощна и беззащитна, без ясна цел и посока, без надежда …

– Защо ме спасихте, капитане?  Защо не ме оставихте да умра  сред скалите? И без това нищо друго не ми остава, освен  да сложа край на своя  мизерен живот  в милостивите  вълни  на морето?  извиках отчаяно аз  и  се втурнах  навън  с намерение да скоча зад борда и да реша веднъж завинаги  всичките си  нерешими проблеми. Но капитанът ме догони, прегърна ме през раменете  и ме върна в каютата си не помалко развълнуван и уплашен от мен.

– Какво щеше да направиш, момиче?  Не гневи Бога с такива намерения! Изход и път винаги има. Обещавам ти, ще ги открием заедно!

   Добър човек се оказа капитан Никос. Добър и много изстрадал, както по-късно научих от  самия него.  Рано останал вдовец с една  дъщеричка, която била утехата и светлината в живота му. Фотини била на моята възраст, когато с нея се случило непоправимо нещастие. Докато чакала една вечер на кея  завръщането на бащиния си кораб  след дългото му отсъствие, пияни турски моряци  я нападнали и изнасилили.

   Ужасът, който изживял капитан Никос  щом влязъл  късно през нощта в дома си бил неописуем.

Вместо да го посрещне  с радостна усмивка и топла прегръдка, за които бил зажаднял,  Фотини го посрещнала  обесена на полилея, цялата окървавена от кръста на долу  и  насинена от  побоя  и  гаврите на насилниците. В широко отворените ѝ очи била застинала такава  болка и толкова ужас, че сърцето на бащата не издържало  и  след покосилия го инфаркт  месеци наред  се люшкал между смъртта и живота.  Дори на погребението на дъщеричката си не можал да отиде,  нито  успял  да  погледне в очите  и да заплюе  тримата изверги, които все пак си получили заслуженото  и  били осъдени на  двадесет години строг тъмничен затвор.

– От този ден нататък, аз нито за ден не съм се връщал  в дома си! – промълви капитан Никос.  Корабът е моят дом, моряците са моето семейство. Бог ми е свидетел, че от тук – нататък   ще се грижа за тебе като роден баща. Да съберем несретните си съдби в едно и да се опитаме да живеем  някак подарения ни от Бог живот, който нямаме право да  отхвърляме, въпреки  тежките изпитания на които бяхме подложени. Ще уредим нещо, за да ти на бавим документи, а по-късно, ако си съгласна, ще те осиновя и ще те направя своя наследница…

   Слушах  думите на капитана и не можех да повярвам на ушите си. След всичко, което бях преживяла  през последните години, не мислех, че на този свят все още има добри и благородни хора със състрадателни сърца.  Не разбирах  и  защо  точно на мен, грешницата,  Бог  изпрати надежда и спасение в лицето на  този непознат човек.  Но се вкопчих  отчаяно в тази  спасителна  идея   и  си дадох дума, че щом не мога да бъда добра дъщеря на своите родители  ще дам цялата си синовна любов и  почит  към  този благороден човек и ще се опитам да живея така, че  да  внеса радост и светлина в живота му.

     Оттогава  изминаха  още пет години. Не зная  как го постигна капитан Никос, но  няколко месеца  след като се завърнахме  в Кипър  с богат улов,  аз  вече бях осиновената  му дъщеря Фила. Беше избрал това име, което аз с радост приех, в памет на Фотини и  за да не се затрие съвсем българското ми име  Трендафила.

      Не останахме дълго в Кипър. Здравето на капитана  не позволяваше вече да  води с месеци кораба си в открито море, затова  той продаде  всичко, което имаше – разкошната къща  на острова,  кораба  и наследените от баща му  ниви и двамата се преселихме в Канада  при  негови

приятели.  Живях щастливо с капитан Никос  в тази далечна, чужда страна. Той се отнасяше с мен като истински баща и ми даваше толкова  любов и топли грижи,  с колкото и аз му отвръщах.   Заради него успях  да науча езика, да завърша колеж  и да възвърна доколкото беше възможно  самоуважението и човешкото си достойнство.  И мисля, че успях да стопля  сърцето му и  да внеса радост в последните години от живота му.  За съжаление,  преди няколко месеца, добрият капитан Никос  получи втори инфаркт  и  душата му най-после  се пресели там, където, с цялото си сърце се надявам, да се е срещнала с душата на скъпата му  Фотини.

    Време беше и аз да  се отзова на повика на душата си. През тези десет години и в най черните,  отчайващи моменти от живота си, и в последвалите ги щастливи дни,  които все пак  съдбата ми бе отредила да изживея, чувствах, че сърцето ми е   разкъсано на две  и  постоянно  страда за  изгубената ми Родина и  близките ми. Питах се, какво е станало с тях? Живи и здрави лиса? Дали ще могат да ми простят и да отворят сърцата и обятията си за блудната дъщеря и сестра, когато се завърне разкаяна и  зажадняла за  тяхната любов?

     И ето ме на път. Връщам се богата  с наследството, подарено ми от  капитан Никос  и по-бедна  от  преди десет години, когато изгубих  безценното съкровище, което имах – Родина, дом, любящи родители  и мили братя. Сърцето ми тръпне  от противоречиви чувства. Вълнуват ме безмерна радост и нетърпението  да  падна на колене пред бащиния си дом, да целуна родната земя, да поискам прошка и  да намеря най-после покой и утеха  в прегръдките на близките си.  И в същото време ме  заливат вълни от  леден страх, че  след тези десет години може  да  ме посрещнат  гробовете на  нещастните ми родители, омразата и презрението на братята и съселяните ми.

    – Господи, не ме изоставяй и този път! Не ми отказвай милостта  да  заваря живи и здрави близките си, да получа  и заслужа прошката им! – помолих се горещо, докато самолетът  кръжеше  над Софийското летище, а България, като  всеопрощаваща майка  разтваряше  пред мен

топлата си  прегръдка…

…Самолетът направи обход, сниши се плавно, плъзна се по  дългата писта и накрая спря като изморена и изтощена от дългия полет птица. От утробата му бликна навън поток от пътници, нетърпеливи да получат багажа си и да  изминат последната част от дългия път към дома си или към местата, за където се бяха запътили.

   Рояк развълнувани  посрещачи: роднини и приятели на завръщащите се от чужбина  хора, служебни лица, вдигнали високо табели с имената на очаквани чужденци, тълпа от журналисти, скупчили се около  връщащи се от някакво световно първенство спортисти, се надвикваха с таксиметрови шофьори, предлагащи услугите си. Сърдечни прегръдки и целувки, възторжени или просто радостни писъци, официални приветствия и  интервюта – всичко това беше да другите пътници.

    Фила  остана последна до лентата с багажа. Последна премина граничната и митническа проверка и кимна  към един от младите носачи, който натовари  на количката си трите ѝ куфара и я последва навън, към останалите все още незаети няколко таксита.

       Филка спря пред едно от тях, възрастният шофьор любезно поздрави, отвори вратата на колата и ѝ помогна да се настани, после натовари куфарите в багажника  и попита:

– Накъде, госпожо?

– Карайте към гарата! – тихо отговори жената, а после, взела неочаквано решение, попита:

– Господине, бихте ли приели един доста дълъг курс? Близо до границата с Гърция е, на около тридесет километра от Смолян.

   Шофьорът  се обърна и я  погледна изненадано. Обходи с внимателен поглед стройната, привлекателна и стилно жена, чиито куфари бяха облепени със задгранични марки и която в първия момент помисли за чужденка. Изглеждаше тридесетина годишна, говореше на перфектен български език, с лек акцент, но някак си не можеше да проумее каква работа има такава жена в това  далечно родопско село.

– По принцип, госпожо, няма проблем да Ви закарам, макар, че докато стигнем до там ще се свечери.Този курс е доста дълъг, ще пътуваме около три часа и половина  и трябва да Ви предупредя, че ще Ви струва скъпо.
– Парите не са проблем, господине, стига да приемете да Ви платя с кредитна карта. Аз просто не мога да губя повече време, за да търся и пътувам с влакове и автобуси. Трябва да пристигна колкото може побързо в селото.

   Възрастния шофьор се вгледа в  черните, влажни очи на пътничката, в които се бяха спотаили трогателно вълнение, явна тревога и едва сдържани сълзи и развълнувано помисли: „Кой знае какви грижи и тревоги има тази жена? Може да отива при близък болен или…, не дай Боже…

Но това не е моя работа. А и от този курс ще взема толкова пари, колкото цяла седмица не бих заработил в София.“

– Е, парите са си пари, млада госпожо, независимо дали са в брой или  платени с кредитна карта. Моля Ви да ми дадете само   няколко минути преди да потеглим!

След два кратки разговора, навярно със семейството и работодателя му  поеха на път. От време на време, шофьорът  поглеждаше към жената в огледалото за обратно виждане. Тя стоеше притихнала и мълчаливо гледаше през прозореца навън. Жадно поглъщаше с поглед есенната красота на България и често отронваше тиха въздишка.

   Сърцето на възрастния човек се сви, дожаля му, разбра, че  преживява някаква трагедия, но не посмя да наруши тъжното й  съзерцание на „прелитащите“ край магистралата  пейзажи. Преминаваха ту край  притихнали за след родилен покой неизорани все още ниви, ту край накипрени с пъстри одежди обрани лозя, отдавна обрани овощни градини,  високи тополи  и широко разклонени  орехови дървета… Пресякоха реки и рекички, в чиито лениви води се оглеждаше  небето, в което вяло размахваха криле, отлитащи на юг ята прелетни птици и с тъжни гласове се прощаваха с България.

    Цели три часа и половина пътуваха потопени в тягостно мълчание. Напуснаха магистралата край Пловдив, преминаха през Нареченските бани, Асеновград, Чепеларе и след Смолян се отправиха към селото, разположено в полите на Ардин връх. Последните лъчи на слънцето багреха величествените  върхове на  красивата Родопа планина и целуваше гордите чела на стройните, вечно зелени  борове, смърчове и ели; белите дъбове, красивите букове и габъри, преди да залезе.

      Пътят беше  доста стръмен, изкачваха се все по-нависоко, затова шофоьорът нямаше възможност да се наслаждава на планинските прелести, но притихналата зад него пътничка  не откъсваше поглед  от  тях. Вълнението най-после отприщи  потока на напиращите в очите й сълзи

и те се зарониха като кротък есенен дъжд  изпод дългите ѝ ресници по пребледнялото ѝ, красиво лице.

– Моля Ви, спрете за малко! – промълви Фила. – Искам да сляза и да остана за малко сама!

Шофьорът, трогнат до дъното на душата си спря колата на първата отбивка на тясното и  пусто шосе.  Пътничката слезе, огледа се наоколо и пое по една тясна пътечка  навътре в гората, където в сънната тишина се долавяше ромон на  малка рекичка или изворче. Загуби се от погледа му зад гъсталак от хвойнови  храсти, които  растяха  сред  старата  гора.

     Докато я чакаше, пусна радиото, за да чуе новините, но гласът на говорителката  не успя да задържи вниманието му, защото  то беше ангажирано със странното поведение на пътничката му.

По едно време погледна часовника на таблото и с тревога установи, че  стои на отбивката вече двадесет минути, а пасажерката му все още я няма.

     Дали не й е прилошало, да се е загубила или е претърпяла злополука? – мина тревожна мисъл през ума му. – Ще взема да я потърся. Ето, слънцето вече залязва, а ние все още не сме стигнали до края на пътя си.

      Стана, взе за всеки случай аптечката за първа помощ и пое след жената  по тясната пътечка. Като отмина хвойновите храсти, пред погледа му се откри малка полянка, край която наистина ромолеше  бистро поточе. А там, на  поляната, върху мекия килим от пъстроцветни мъртви листа, лежеше по очи неговата пътничка, разперила широко ръце, сякаш искаше да прегърне цялата планина. Раменете ѝ се тресяха от горчив, но пречистващ плач. Такъв горък плач, шофьорът никога не беше чувал през живота си. Това безмълвно, извиращо от дълбините на  сърцето ѝ страдание разплака и неговата душа.

     Той се наведе, погали бащински къдравите ѝ дълги коси, разпилени  около  мокрото ѝ  от сълзите лице и  ѝ помогна да стане като тихо и грижовно ѝ заговори като на  дете:

– Моля Ви, станете, госпожо! Поляните в горите са хладни и усойни, Ще настинете…

Филка вдигна към него  потъмнелите  си от плача очи и в този момент му се стори, че пред него стои не жена, а смъртно ранена в сърцето кошута. С одрезгавял от плача глас тя простена:

– Оставете ме да се наплача, човече! Оставете ме да поискам прошка от родната земя, да излея  в тази гора морето  мъка  и срам, да споделя с планината огромния товар на изтерзаната си душа! Дано ми вдъхне сили и кураж за съдбовната среща, която ми предстои  след малко. Сърцето ми кърви, разкъсано между надеждата да получа прошка от любимите си хора, които се надявам да отрия живи и здрави и страха, че може да не ги открия  и да живея в непоносимия ад непростени грешки и вина.

– Не Ви разбирам, госпожо – Не бихте и могли да го сторите, човече, ако никога не сте обръщали предавали родината си, не сте обръщали гръб на близките си. Ако не сте се хвърляли доброволно в най-мръсното блато на живота и да сте потъвали в него все по-дълбоко и по-дълбоко, без надежда за спасение. Ако не сте умирали, пребити като куче и захвърлени като мръсен, непотребен парцал  в чужда страна и не сте отворили очи отново под  грижите на напълно непознат, но благороден човек, изстрадал загубата на най-скъпото си същество. Не можете да ме разберете, ако след всичко това сте възкръснали за нов живот без лишения, с подарена възможност да  живеете в охолство, да получите образование, да възвърнете поне малко от човешкото си и женско достойнство, но да не можете да се зарадвате истински, защото  живеете с празна душа, жадуваща за единственото, което нито чуждата земя, нито и най-добрите чужди хора не могат да ни дадат – топлината и уюта на бащиния дом, ласката на майчината ръка, любовта и подкрепата на баща, братя и сестри.

     Но, хайде да вървим! Нека не отлагаме неизбежната среща от която зависи целият ми по-нататъшен живот.

    Фила стана, изми очите и лицето си в поточето, отърси полепналите по пазвата й ръждиво-червени листа, които кой знае защо, му заприличаха на бликнала кръв от нараненото й сърце. Поеха в падащия здрач назад към колата, край която прелитаха светулки, които сякаш им сочеха пътя към родното селце на Фила.

     Скоро пред очите им затрепкаха светлинките  на малкото крайгранично село. Шофьорът беше изморен, развълнуван и с не-по-малко разтревожена душа очакваше развръзката на тази странна история в която случайно беше замесен. За връщане в София не искаше и да помисли. Налагаше се да пренощува  в селото, в което едва ли имаше хотел. След кратко колебание, пристъпи отново към  Фила, която  вече щедро му беше платила и стоеше нерешително с трите си куфара пред портичката на двор, сред който  се открояваше  силуета на малка, едноетажна къща, покрита с каменни плочи. Личеше, че е обитаема, защото през леко притворените дървени капаци на два от прозорците ѝ се процеждаше  светлина.

– Извинете, госпожо, знаете ли дали някой в селото дава стаи под наем за гости!
​​​​​​​– Стаи за гости ли? – сепна се Фила. – Не зная, господине. Някога в Родопите и в селото, което познавах, всеки дом беше отворен за гости. родопчаните са гостоприемни хора. Но сега…, не знам. Сега не знам дори коя съм самата аз, каква съм любим, очакван човек, или презряна странница, нямаща право на покрив и коричка хляб?   Но нека заедно да прекрачим този скъп на сърцето ми праг и да потърсим отговорите за които така жадувам и от които ужасно се страхувам.  Ако има все още място в този дом, ще се намери  подслон и за тебе.

Шофьорът хвана мълчаливо ръката ѝ и топло я стисна, за да ѝ вдъхне кураж, помогна ѝ да пренесе багажа си и почука вместо нея на входната врата. Хлопна се друга врата, чуха се забързани мъжки стъпки и някой попита  отвътре:

ѝ Кой е? Има ли някой там?

Вратата се отвори и  един висок, строен мъж на средна възраст, с рано побеляла коса, но с благ поглед застана пред тях и ги поздрави:

– Добър вечер, госпожо, господине! – после, като  хвърли един бегъл поглед към таксито и облепените с марки на чужди страни куфари попита:

– Да не сте пътници, изгубили се в нашия край? Не вярвам да сте се запътили към Гърция

напряко през границата в този час, щом чукате на вратата ми. – опита се да се пошегува той.

    Фила изхлипа, навела към земята очи като виновно дете, очакващо строго мъмрене и наказание за сторена пакост. Виолетовата нощ вече разпростираше крилете си над нас и ние все още стояхме навън, потопени в полумрака.

    Озадачен, стопанинът пристъпи през прага, протегнал ръцете си като повтаряше окуражително:

   – Не бойте се, госпожо! На сигурно място сте. Вратата на този дом винаги е отворена за добри и почтени хора, изпаднали в затруднение. Влизайте! Заповядайте вътре и добре сте ми дошли!

Любезният господин грабна два от куфарите и ги внесе в коридора, говорейки през рамо:

– Влизайте, влизайте, не се срамувайте! Хора сме, трябва да си помагаме в беда.

   Шофьорът, вдигна си  леката си пътна чанта,  взе третия куфар и влезе след него в скромната, но уютно обзаведена с пъстро тъкани родопски черги, одеяла   и китеници стая. До камината, спретнато подредена, стоеше купчинка с дърва, очакващи търпеливо зимата. На масата, покрита с тъкана покривка на синьо-червени квадратчета  беше сервирано ястие за един човек. Фила втренчи уплашено поглед в чинията с димящо ястие, но не посмя да попита стопанина дали живее сам. Озърна се наоколо и като видя, че на тепсия върху печката  има още една чиния с топло мляко и  филийка хляб, в очите ѝ припламна плаха надежда.

    В този момент зад леко открехнатата врата на съседната стая се чу слаб женски глас :

– Бояне, гости ли имаме, сине? Кои са, познаваш ли ги? Дано на добър час и с добро сърце да са почукали на вратата ни и нека са добре дошли!

   Но преди  Боян да ѝ отговори, Фила изхлипа, скочи и се втурна към  другата стая.

– Мамо, майчице миличка, аз съм. Твоята Филка съм, мамо. Върнах се при вас. Прости ми, прости ми, мила майчице! – ридаеща падна на колене пред леглото Фила, обсипвайки с горещи целувки  слабата, ръка на  съсухрената старица с невиждащи очи, лежаща в леглото.

   Пребледняла, разтреперана от изненада и вълнение, старата жена вдигна другата си ръка, опипа мокрото лице, погали косите на Фила и после, събрала последните си  сили, се надигна, притегли я и я притисна силно към сърцето си. Зарови глава в косите на скъпото си чедо, вдъхна аромата им  и сълзите й заваляха  над тях:

– Филе, чедо, жива бях да те дочакам! Сега и да умра, ще си отида спокойна душа от този свят. Толкова години те носих като жива рана, като жарава в сърцето си. толкова години плаках и молих Бог да те върне при нас. Очите си изплаках по теб!  Сладък залък не съм преглътнала, хубав сън не съм сънувала откакто ни остави, дъще.

Боже, благодаря ти, че ми подари още дни да докачам този жадуван миг! Смили се над майчиното ми клето сърце и те върна при нас жива и здрава. Добре си ми дошла, щерко! Добре си ми дошла, мила мамина! – нареждаше през сълзи щастливата майка и притискаше Фила до гърдите си, сякаш се боеше, че ако  я пусне, тя отново ще изчезне, ще се стопи като мираж, като блажен ,но кратък сън.

   Боян, също разплакан и развълнуван, пристъпи към двете жени, наведе се и притисна в обятията си двете скъпи на сърцето му жени. Малката му сестра се беше завърнала. Тази, която десет години търсиха, очакваха, оплакваха, най-после се беше завърнала при тях.

Друго в този момент нямаше значение. Друго не го интересуваше. В този  миг нямаше място за въпроси. Отговорите можеха да почакат. Единственото, което ги вълнуваше в този момент беше завръщането на  любимата дъщеря и сестра, която най-после държаха в прегръдките