Посръбва си зелен чай, похапва сурови лангусти и парчета еленска лой, усмихва се безгрижно, поглажда балонестото си шкембенце, и доволно се оригва и подпръцква.
- Ехооо! – викам с цяло гърло, а гласът ми отеква като в затворено буре. – Стига си се тъпкал с тия мазнини! Да не свършиш като Торквато Тасо, от преяждане…..
И както му говоря, ми светва, че не разбира нито дума. Пробвам на други езици. Чак като се преведох на японски, долових реакция
- Ей, простак! Вземи едно перо от гъска, бръкни си в гърлото, и ме повърни, да те вземат мътните! – вече уверено му викам на японски.
- Ммммм??? Нан да, коре!?
Тоест, “Това пък какво е?”. Чувам скриптящ звук от чесане на гола глава с мръсни нокти.
- То ру ко уа то та со! Уаааъъ – оригна се навътре, и въздушно налягане едва не ме сплеска.  – Торукуато Тасо преял и умрял, ха-ха-ха-ха! Докато редял възвишени слова, уааа-ха-ха-ха! Развесели ме! Ами ти коя си? Не те познавам.  Къде си се завряла?

Ох, най-сетне членоразделна реч. Лъч надежда в тъмното.

- Виж, нямам нищо против теб, но хранителните ти навици са отвратителни. Погълнал си ме, животно такова! Веднага да ме изплюваш!
- Няма! Аз като хапна нещо, нищо не връщам!
- Бе, как не те е срам да канибалстваш? – възмущавам се отвътре, но страхът така ме бе стиснал за гушата, че змиите и гущерите в главата ми взеха да берат душа. Ми, ако започне да ме храносмила? Колкото и грешна да съм, не заслужавам такава мизерна участ.
- Човек ли? Ама гласът ти е женски. Жена ли си?  - пита любопитно.
- Какво значение има? Човек съм!
- Хмм, човекът не е жена, и жената не е човек. Ако си човек, да не ти е заседнала рибя кост в гърлото, та говориш на фалцет?
- Ооо, я стига с тия конфуциански дивотии! Човек, не-човек, дрън-дрън! Плюй, или ще ти пробия търбуха!
- Конфуций го обучих аз. – долавям гордост в интонацията му. – Накарах го да мрази жените, за да не им вреди, глупавичката ми.
- Кой си ти?  - питам вече разтреперана. - Ако си решил да ме усвоиш заедно с лойта и скаридите, поне ми кажи в чий търбух ще имам честта да се разложа…..
- Наричат ме Хотей. Можеш ли да млъкнеш за малко, че ми се доспа?

Хотей, Хотей….познато ми е. Затварям очи и разравям паметта си из основи. Сетих се! Дебелият бог на щастието, един от седемте, почитани в Япония. Какво правеше той, обаче? Май носеше една торба пълна с благинки за бедните и онеправданите, която никога не се изпразва. Имаше и някакво ветрило, щом махне с него, всеки молител получава каквото иска. Ей сега го хванах за топките! Не може да ми откаже нищичко! Ще го изнудвам до безкрай!

- Драги, току-що се издъни! – злорадо просъсках. – Знам кой си! Щом си богът на щастието, длъжен си да изпълняваш желанията ми!
- Ееех,- въздъхна тежко той. – Аман от навлеци! Казвай какво искаш!
- Първо ме върни на бял свят!
- Уаакхррр….

Усетих неприятен трус, завихряне, зловоние, изригване и пльок! Намерих се сред цяла купчина бълвоч. Чисто гола, без коса, без вторични полови белези, без нищо, което да мога да разпозная като свое тяло. Понечих да почистя очите си, но нямах никаква власт над ръцете си.

- Измамниииик! – разкрещях се неистово, а тишината завибрира от децибелите на мощен бебешки плач. Влечугите в главата ми се размърдаха, заизвиваха се, заусукваха се, докато не изораха до неузнаваемост сивата помия, която се кламбучкаше в черепа ми. После едно по едно изпълзяха навън, промушиха се между краката на дебелака, и се скриха в храстите.

С една дума, Хотей се оказа всеяден, но не съвсем. И на него не му се усладиха моите змийчета. Типичен азиатец с вид на състарено бебе или по-скоро вдетинен старец. Събрах цялата си ярост и замахнах да го сритам в срамотиите,  но и краката не ме слушаха! И таз добра. Загризаха ме съмнения. Ами ако паметта ме е излъгала? Хотей, Хотей….да не би да беше бога на магариите? Дето превръща хората в това, от което най-много ги е страх? Ах, подла твар! Тогава шишкото се надвеси над лицето ми, размаха ветрилото си закачливо, и ми заговори:

-Я, ти си била много сладка! Може ли да ти стана кръстник? Ще изпълнявам всички ти прищявки!
Значи, все пак е Хотей. Ще поискам да ми стане роб! Да ми предаде ветрилото си, торбата с хубавините, и оттук нататък аз ще решавам кой какво заслужава. Поех си дъх, подредих си думите и отворих уста:

- Ъъъъъ-ъкхъ-ъкхъ-ъкхъъ! Аааааа – акха-акха-акхааа!
Какво става, по дяволите? Защо не мога да говоря? В какво съм се превърнала? Безобразнико, веднага да ми върнеш атрибутите! Понечих да го заплюя, но вместо това се разревах. А той се пресегна, вдигна ме на ръце и нежно ме целуна:

- Ти си красавица! Какви изящни пръстчета, какви кръгли очички, каква нежна устица, и каква бяла кожичка…..Явно когато не мисля, раждам най-сполучливите си творения!  Ти ще станеш моята дълга ръка в човешкия свят. Никой вече няма да ми досажда с проблемите си, ти ще разрешиш всичките вместо мен! Хайде, не плачи!  - редеше той, и ми вееше с ветрилото.

  Млъкнах. Бях невръстно бебе в ръцете на изперкал бог. Хак да му е, нека се трепе да ме отглежда! Не ми остава друго, освен да чакам да порасна. Може пък липсата на студенокръвни да ми се отрази добре?  Обзема ме вяло спокойствие. Вече не ме тормозят въпроси. Става ми топло и уютно. Унасям се от леко полюшване. Хотей ми тананика приспивна песен:
- Гууу-гууу, нани-на….
  Ммм, не е толкова лошо тук. Я да поспя. После ще му мисля как се озовах в търбуха му.