Едно от нещата в живота си, което няма да забравя, е гледката на нощното небе, когато съм на село. По принцип съм градски тип човек и селският живот не е по вкуса ми. Но има моменти, когато си мисля, че да се оттегля на село, за да живея тихо и спокойно, е най-доброто решение. Има част от мен, която винаги ще се връща там. Детето, което бях, остана завинаги сред зелените поля и ливади да бере цветя и да разговаря с конете; сля се с дърветата и земята в боровата гора; забравих го седнало край някой извор, за да измие ръцете си; за първи път в живота си го оставих да ми маха пред дървената порта на къщата-махаше ми и ме гледаше: "Тук съм! И тук ще бъда!"

Оставих зад себе си малкото момиченце с вечно рошава коса и поех напред - да порасна.

И сега, когато пак съм тук, се чувствам толкова много у дома си! Я, баба и дядо ги няма! Само снимките им ме гледат от стената.

Благодаря ти, Вера, че се грижи за къщата. Оттук поемам аз. Брей, колко са прашни тия бели чаршафи! А мебелите под тях са толкова запазени! Получих дежа-ву - видях себе си и баба, седнали на онова старо легло - как търпеливо ме учеше да плета. А аз бърках ли бърках плетката! А тя толкова се смееше!

Виж ти, бях забравила тия дантелени пердета. Баба ми ги подари, а аз съм ги оставила тук. Шарките се плъзгаха по ръцете ми; миришеха на дървесина. Кой знае колко дълго са стояли непокътнати в червения скрин! Ето го и моето легло -меко, с ленени завивки и твърда възглавница. Потъвам в него! А над главата ми -старата нощна лампа - три лалета, оцветени в жълто, бяло и червено. През дългите нощи на моето детство е била винаги включена. Страхувах се да не би баба Яга да изскочи иззад огледалото на гардероба и да ме хване.

Поглеждам се във въпросното огледало - аз ли съм това? Пораснала съм. Погледът ми е пораснал. Жестовете също. Докосвам с длан огледалото и в миг от отражението ми се усмихва малкото дете което бях. На врата ми още виси онзи медалион - сребърна половинка на сърце. Намерих го когато бях на седем години. Играех с камъчета край реката, близо до мостчето. Изведнъж едно камъче заблестя толкова хубаво!

Баба каза, че било знак. Бях била белязана с нещо хубаво и че медальонът не е бил на никого преди това. Вярвах и. Една нощ, когато седяхме с нея и с дядо край огъня (защото много обичах да и помагам да вари сладко от боровинки!), случайно погледнах към небето. От устните ми се изтръгна въздишка на възхищение. Гледката бе прекрасна! Пълна луна, хвърляща сияние около себе си, което засенчваше най-близките звезди. Но по-далечните се виждаха и грееха толкова ярко!

А сред тях - млечният път. Обичах когато баба и дядо ми разказваха легендите за съзвездията и ми показваха самите съзвездия. Можех да ги слушам безкрай. Онази нощ баба вдигна глава и погледна луната. Сети се за една приказка, която била научила от нейната прабаба. То не било точно приказка, а мит, легенда. За елфа Лиман, синът на Луната. Той бил хиляди, милиони години стар, но изглеждал така сякаш бил на двадесет години. Бил и най-добрият приятел на еднорозите, които Луната създала от ледовете и пяната на морето.

- Нашите коне пък - допълни дядо - са потомци на еднорозите.

- Затова сигурно толкова много ги обичам! - възкликнах аз.

Баба продължи да разказва легендата. Днес аз почти не я помня, знам само, че Лиман бил покровител на дома и в миналото хората извършвали ритуал, с който получавали благословията му когато тръгнели на път.

Лиман бил много красив, с кожа като мляко, с устни като роза, с коси като нощта и очи, по-сини от морето и от лазурното небе. Притежавал и умението да лекува рани, познавал всички билки, а щом отпиел вода от някой кладенец, тя ставала вълшебна. Когато косите му се повеели от вятъра, мигом плодните дръвчета цъфвали.

Не знаех дали да вярвам на всичко това. Най-вече на твърдението, че ако погледнеш луната, когато е пълна и изречеш името му, той ще се появи. Това било важно особено, когато ти е тъжно или горчива болка мъчи душата ти. Или друго - че ако отрежеш косите му, те мигом пораствали отново, а тези, които си отрязал, се превръщали в свила. Но когато баба ми каза, че той притежавал другата част на медальона и щял да го даде на наистина добър човек, не и повярвах.

- Но аз имам едната половина! - настоях.

- Значи ще получиш другата - усмихна се баба.

- Това са глупости - отвърнах. - Лиман не съществува, бабо, не можеш да ме излъжеш! Вече не съм малка!

- Да, зная това. Но историята, която ти разказвам е истинска. Веднъж, по времето на моите деди, Лиман слязъл на земята, защото зърнал нашето село и много му харесало. Пил вода от кладенеца в планината и тя станала лечебна, а около кладенеца разцъфтели и се увили огромни червени рози. Накрая оставил пред всяка врата на всяка къща букетче от лайка и една роза.

Тогава наистина не повярвах. Колко странно! Едно дете не вярва на приказките, които му разказват баба му и дядо му, а едно пораснало момиче, каквото съм аз, вярва. Да, вече вярвам...

Първата ми нощ тук. Първата ми нощ от години насам...Я, в розовата възглавничка на масата още има теменужки! Баба така и не пожела да ги махне. Но толкова по-добре, защото ми липсваха. Всичко ми липсваше...

На сутринта се събудих към пет часа от кукуригането на петлите. Слънцето се прокрадваше през дантелите на пердетата. Хм, не мога да заспя отново. Слагам железния чайник на печката, а от рафтовете на бюфета ме гледат втренчено порцелановите кукли на прабаба ми.

Оправих изкривената подкова, закачена на външната врата. Дори не е ръждясала!

Това е то, да пиеш черно кафе в пукната чаша докато седиш в люлеещ се стол на чист въздух и наблюдаваш изгрева! Какво по-хубаво от това?!

После отидох да разгледам работилницата на дядо. Отвън беше оставено старото му колело, което (бях убедена) не можеше да върви. Но звънчето му още си работеше - дзън-дзън!

Не мога да повярвам. Люлката ми! Една проста дъска, издялкана и поставена върху въже - моята люлка, която обожавах! Седнах на нея; ама че нисичко беше. Вдигнах глава и си спомних че можех да видя плевника и кокошките, които ровеха в сламата и снасяха в нея яйцата си.

Отскочих и до задния ни двор - там още ги имаше ябълковите и крушовите дръвчета.

В стаята ми отворих скрина - розовите дантелени рокли още миришеха на парфюм. Като малка непрекъснато ги навличах, препъвах се от тях и все ходех с нажулени колене. А сега облякох една без да се притеснявам.

После отидох при онзи мост, до който намерих медальона. Тръгнах по него, придържайки се към въжетата отстрани. Стигнах средата, седнах на ръба и увиснах крака над реката. Челото ми опря въжето, затворих очи. Слънцето грееше точно над главата ми. Заслушах се в течащата под мен вода и в песните на птиците. Отворих очи и погледнах-пред мен бе реката, след нея-просторните поляни, а там - там бе планината.

На поляните пасяха коне. Слязох от моста и се приближих до човека, който ги наглеждаше. Усмихна се като ме видя.

- Прекрасни са! - казах и махнах с ръка към конете.

- Можете да ги погалите, не са опасни - увери ме той.

Запътих се към един голям, черен жребец. Какво красиво животно! Забелязах голям, бял полумесец на челото му. Изведнъж ми хрумна нещо.

- Отглеждате ли лайка?

Селянинът повдигна вежди учудено.

- Не. Няма лайка. Спря да расте преди две години. Жените не могат да варят чай, никъде няма. Дори горе - посочи той планината - по хълмовете. Дори там няма.

Загледах се в зелените тайнствени върхове... И ми хрумна още нещо.

****

На другия ден в седем сутринта обух удобни обувки и поех по малката планинска пътека, извиваща се нагоре и нагоре...

Минах около пет-шест ливади, една жива ограда от шипкови храсти и групичка симпатични малки борчета.

И изведнъж... майчице... кладенецът! Целият обвит в яркочервени рози! Затичах се към него; как само ухаеха тези бодливи цветя! Надвесих се над него и видях отражението си. Дочух песен на славейче, но тук не духаше вятър. Спомних си какво ми беше казала баба - че Лиман е пил от тази вода.

Не знаех защо, но подсъзнателно бях приела това за нещо нормално, за обикновено, за истина...

Протегнах ръка навътре и пръстите ми се намокриха от водата. Реших да опитам нещо - имах стар белег от изгаряне на дясното рамо и го поръсих с капчици вода. Огледах се за последен път, ослушах се, но не чух славея. Беше време да тръгвам.

****

На следващия ден когато излязох навън, видях на вратата, точно до подковата, окачено букетче със свежа, току-що разцъфнала лайка. Отначало се зачудих, помислих че е номер на някого, който вярва в легенди, но не забелязах някъде да бе оставена роза. Ясно, теорията ми за номера отпада. Но все пак беше странно... Въпреки това, не исках да повярвам в легендата за Лиман и това беше.

Цял ден се занимавах с почистване. Освежих стаите с нови картини, нарисувани с пастели и бои, окачих над леглата гоблени с приказни пейзажи, внесох цветя за масата в гостната и пребоядисах люлеещия се стол в чисто бяло.

Но когато дойде ред на огледалото да бъде почистено, устата ми наистина зейна. Претърквайки прахта от него, случайно се загледах в отражението си - с пълна потресеност установих, че белегът ми беше изчезнал. На мястото на болезнено зачервената ми кожа нямаше нищо, абсолютно нищо... Бях излекувана. Колкото и да се взирах в рамото си, не виждах и следа от изгаряне. Още един повод да повярвам в чудното съществуване на елфа...

Но за човек с моите скептични по принцип разбирания бе много трудно да възприеме, че би могло наистина да има свръхестествена намеса. Продължих с работата си колкото се може по-спокойно.

****

Мина толкова време и свикнах с всичко...Вече не се въртях неспокойно в леглото, вече бе станало естествено да се будя от петлите и птиците сутрин, вече не чувствах нужда да бягам, защото като че ли бях намерила убежището си.

Една нощ се случи чудо. Една нощ видях нещо, което никога не бих могла да забравя. Домъчня ми за старите дни от детството ми и ми се прииска да се върна към тях поне за миг. Отидох в задния двор, при плодните дръвчета. Там, където аз, баба и дядо наблюдавахме небето и въздухът миришеше на сладко от боровинки...

Ябълките и крушите още нямаха листа, а аз толкова исках да ги видя съживени! Запалих си огън, точно както дядо правеше. Видях как пламъкът избухва, как малките трупчета дърво се разгаряха все повече и повече... Сякаш нов живот се раждаше. Надонесох още много, много дърва, защото не исках да се отделям от огъня дори за малко. Започна да се здрачава. И колкото по-тъмно ставаше, толкова по-самотна се чувствах. Толкова тъжно ми стана... толкова отчаяно пусто, сякаш никога не съм имала семейство. Всичко започна ужасно да ми липсва и в този момент усетих каква голяма късметлийка бях. Защото имах това, имах семейство, и макар те да не бяха живи, аз ги усещах, усещах ги близо до себе си. Но още по-голяма носталгия ме обзе...Вдигнах поглед нагоре и очите ми не виждаха нищо друго освен луната. Пълна, златножълта луна...толкова красива,а звездите грееха толкова силно! Също като през онази нощ, когато за първи път научих за съществуването на Лиман.

Припомних си суеверието за появяването му на пълнолуние. Нещо в мен трепна, отворих неуверено уста и тихо прошепнах: „Лиман..."; нищо не се случи. Не знам защо, но повторих името му, този път малко по-силно.

„Лиман..."

- Прозвуча в бялата лунна тишина. Достатъчно ясно, за да се чуе в най-отдалечените кътчета на двора. Отново нищо не стана. Запитах се дали все пак баба не си го бе съчинила, за да има на какво да се дивя като наивно малко глупаче, като детето, което бях... Загледах се в огъня и я видях да ми се усмихва... Точно като последния път в живота си, когато я видях.

„Лиман!"- извиках толкова силно, че хората от съседните къщи сигурно са ме чули. Нищо, нищо не стана... как може, как е възможно да няма нищо което да те свързва с миналото когато единственото което искаш е именно това...

Загледах се отново в огъня, а от очите ми потекоха сълзи, сълзи на самота, сълзи на носталгия... По едно време забелязах нещо странно - пламъците на огъня започнаха да потъмняват, от тъмножълти станаха оранжеви, а после станаха червени. И изведнъж... о, Боже Господи! Какво е това?! С разширени от шок очи наблюдавах как пламъците очертаваха едно лице, едно приказно красиво лице. Едно лице, което никога през живота си не бях виждала, но знаех чие беше...От горящите дънери ме погледнаха две хипнотизиращо сини очи, а една червена като роза уста се усмихна. Всички пламъци се превърнаха в коси и съвсем почерняха, също като нощта. От огъня ме гледаше благо Елфа Лиман, синът на Луната... Видях как протегна снежнобяла ръка и ми подаде букет лайка и една роза. Несъзнателно посегнах, но се страхувах да не се опаря. Тогава той рязко се протегна и хвана ръката ми, хвана ръката ми в пламъците... и аз нищо не усетих... само една мека,много топла и много нежна ръка, една ненормално красива ръка, стискаща билките. Пръстите му вплетоха лайката насила в моите, защото аз от ужас не можех да реагирам, камо ли да взема това което ми даваше. Тогава изведнъж изчезна. Задуха вятър, видях как дръвчетата започнаха да се разлистват и цъфнаха, разпръсквайки магичен аромат. Отново погледнах луната, а тя просто сияеше и наблюдаваше Земята с най-сините очи, които можеха да бъдат във всички паралелни светове в цялата вселена.

Огънят внезапно изгасна, тогава наистина се уплаших от тъмнината и побягнах към къщи, но минавайки покрай люлката, усетих толкова наситена миризма на рози,че се заковах на място.

На люлката седеше той... Именно той... Приел човешки образ, Лиман, след толкова много години от последното му слизане на земята, той бе решил отново да дойде... Седеше притихнал на грапавата дъска и ме наблюдаваше много внимателно. В ръцете си стискаше само една-единствена роза, а тя ухаеше като цял букет. Лиман се залюля леко, едва забележимо.

- Ето розата, която липсваше в букета ти - тези думи се отрониха от устата му с най-необикновения глас, който бях чувала някога. - Чаках я да цъфне, за да ти я донеса лично... и да оставя още нещо.

Той стана и се запъти към мен, а аз боязливо заотстъпвах назад.

- Не се страхувай-каза. - Няма да те нараня по никакъв начин.

- Ти... ти си истински... Боже мили... Лиман, синът на Луната... ти съществуваш!

- Да, а ти какво очакваше? Зная, че не вярваше в живота ми, затова реших да те видя очи в очи... Пораснала си. Беше толкова мъничка, когато всяка сутрин те будех от клона на стария кестен... Помниш ли белия гълъб, който непрекъснато седеше на прозореца ти? Даваше му трохички, помниш ли? Няма да забравя тази ти добрина към мен и затова обичах сутрин да те навестявам. Ти беше по-различна от другите деца. Ти се дивеше на всичко, което беше живо, дивеше се на най-невероятни и в същото време толкова обикновени неща, че за мен бе прелест да бъда покрай теб и да гледам как растеш. Докато не се превърна в този прекрасен млад човек, който си сега. Но най-много от всичко...

- Чакай, чакай... какво искаш да ми кажеш с това че си обичал да ме навестяваш?!

Елфът се взря в мен с разширени може би от учудване очи, които просто заискряха в синъо.

- Аз бях гълъбът, който всяка сутрин кацаше на най-близкия клон до прозореца ти. Аз те будех всяка сутрин, за да посрещнеш слънцето!

Гледах го и не вярвах нито на това, което казваше, нито, че изобщо стоеше пред очите ми. И все пак - защо да не бъде истина след като бе истина самото му съществуване?! Не знаех какво да отговоря.

- Медальонът... как намерих медальона? Случайност ли е било?

- Не, разбира се че не беше! Бях се погрижил преди това да го получиш точно ти.

- Но защо, защо точно аз?

Лиман се усмихна, а в листата на дърветата заблестяха светулки.

- Ако беше някой друг, щеше да попита същото:„Защо, защо точно аз?"

Има много добри хора на земята и все някой трябва да го получи. След много дълги размишления се спрях на теб, но недей да ме питаш защо. Просто се случва, и не съжалявам с избора, който направих...

- Но моля те, кажи ми,каква е целта на всичко това? За какво е този медалион?

Лиман отново се усмихна, този път по-незабележимо, протегна ръка и махна една светулка, заплела се в косата ми.

- Това ще разбереш чак, когато съумееш да разграничаваш знаците, които природата ти дава... повече не мога да ти кажа.

- Но какво означава това? Нищо не разбирам.

Елфът се дръпна, бавно започна да се отдалечава. Изпаднах в паника.

- Какво правиш, не си тръгвай! Къде отиваш?! Защо ме оставяш?

Щях да се разплача.

- Защо си отиваш, защо ме изоставяш? Защо и ти го правиш?

Лиман спря и се обърна. Очите му гледаха тъжно.

- Не те оставям. Никога не съм те оставял. Никога няма да те оставя.

- Тогава какво правиш?! Ти си единствената ми връзка с миналото! Не ми отнемай това!

Елфът се приближи до мен толкова много, че усетих как цялото му същество миришеше на рози.

- НЕ ти отнемам нещо, което е завинаги свързано с теб. Но не можеш да живееш с миналото. Ти дойде тук, за да избягаш, но се връщаш хиляди и хиляди пъти обратно. Не прави това! Ти си човек и трябва да живееш. Животът на вас, хората, е толкова кратък, че всеки миг трябва да бъде изживян възможно най-пълноценно. Не се връщай непрекъснато към миналото,защото изпускаш прекрасни мигове от останалата част от живота!

Гледах го и се чудех това наистина ли се случваше. Той отново започна да се отдалечава. Закрих лицето си с ръце. Не можех да повярвам че преживявах това. Открих лицето си и него го нямаше. В този миг меката ръка докосна рамото ми-беше зад мен. Доближи главата си до моята и косите му покриха лицето ми.

- Добре дошла у дома, мило голямо, и в същото време толкова малко момиче!

Разплаках се наистина. Обърнах се и този път Лиман наистина бе изчезнал. Погледнах към Луната, а тя бе станала наистина обикновена луна. Изведнъж усетих как медальонът ми натежа. Погледнах към него, а той блестеше с целия си блясък... и с другата половина! Беше вярно, всичко беше вярно! Баба беше права! Баба...

Понечих да се прибера, но в този миг задуха много силен вятър и с очите си видях как всички дръвчета започнаха да цъфтят и въздухът се изпълни с невероятен аромат. За последен път погледнах Луната, но тя си беше все такава... празна и обикновена.

Но тъкмо да отворя вратата и да се прибера, чух глас, който сякаш отекваше из цялата планета Земя:

- НИКОГА няма да те оставя!...

8.09.06-16.10.06