Зеления топаз - 17

                             ГЛАВА ДЕВЕТА

 Мич стоеше на терасата и пиеше вечерното си питие. Бе закупил всичко необходимо за работата, която трябваше да свърши. Чудеше се откъде да започне! Трябваше да намери камъка първо, а след това и гробницата. Да, това бе правилният ход... но... нещо не му излизаше от ума и му пречеше да се съсредоточи. Тази жена го бе пленила така силно... Какви бяха отношенията ù с принца? Та тя бе сгодена! Откъде можеше да знае... А и поведението ù не му подсказваше това...  Седеше пред лаптопа и легендата бе пред него, но не мислеше за камъка и гробницата а за нея! Тогава една част от пасажа се наби в очите  му: ”ЕДИН НЕВЕРНИКЪТ ЩЕ БЪДЕ, А ДРУГ НИМФАТА ТИ ЩЕ ЖЕЛАЙ! НО ТЯ ПРИ ТЕБЕ ЩЕ ОСТАНЕ В ЖИВОТА СИ ДОКРАЙ!”

Какво значеше това? Откъде можеше да знае този владетел кой е той и какви ще са му чувствата толкова години след това? Ако действително в легендата ставаше дума за него! Но нещата се връзваха! Да! Той бе влюбен! Да! Имаше и опонент. Но защо „НИМФА”? Трябваше да я попита! Трябваше да я види! Ами ако принцът още бе при нея? Е, щеше да разбере това на сутринта! Сега трябваше да поспи, за да може утре да е с бистър ум и да работи ефективно. Загаси лаптопа и си легна.

 Утрото настъпи със зарево. Слънчевите лъчи галеха върховете на дърветата, а водата в океана сияеше и блестеше. Мич стана, закуси, облече се с костюма за сафари, нарами раницата и всичко необходимо, което бе купил предния ден, качи се в джипа и потегли. Първо обаче трябваше да я посети! Затова взе кафе и закуска и не след дълго влезе в стаята на Боби. Тя още спеше. Той тихо остави хартиената торба и кафето на масичката и се загледа в нея. Струваше му се толкова красива... Не се стърпя и се наведе да я целуне. Тя леко измърка и го прегърна.

- Добро утро... - тихичко каза Боби.

- Добро утро. - Мич седна до нея, а тя не го пускаше. - И... как позна кой е?

- Само ти ухаеш така! – тя чак сега си отвори очите. - Не бих могла да те сбъркам! А и тази целувка... никой не ме е целувал така досега!

- А принцът?

- Мич?! - Боби се извърна - Аз не съм негова годеница! И няма да бъда!

- Добре де... Донесох ти кафе.

- Благодаря.

- Бих искал да те питам нещо...

- Давай.

- Имаш ли нещо, свързано с вода?

- Как с вода?

- По някакъв начин свързана ли си с вода?

- Не те разбирам!

- Искам да знам дали наистина си нимфа?

- Нимфа? Откъде ти хрумна?

- Не зная... аз просто...

- Всъщност, да.

- Какво?

- Майка ми ме е родила вкъщи в басейна. И ме наричаше моята нимфа.

- Боби?! Като излезеш от тук ще трябва да ти покажа нещо!

- И... какво е то?

- Сещаш ли се за онази приказка която ти разказах?

- Да...

- Това е легенда, написана на стените на древен храм.

- Ти сериозно ли?

- Е, поне част от приказката. Има и послание за нас.

- Стига!

- Не се шегувам! Ще го видиш, когато те заведа на място. Трябва да тръгвам сега.

- Не... остани...

- Не мога! Един владетел ме чака!

- Говориш за принца ли?

- И да, и не.

- Принцът те е извикал заради този храм, нали?

- Да.

- Знаех си, че има друга причина за посещението му!

- Но не си го чула от мен, нали?

- Не.

- Е, аз трябва да тръгвам! - той я целуна отново. - Обичам те. - нежно каза.

- И аз. - тихо отговори тя. - Ще се видим ли скоро?

- Разбира се. – той затвори вратата след себе си с чисто съзнание. Вече знаеше истината! Сега трябваше да се съсредоточи върху храма.