Зимен сън

Зимен сън

Беше зима. Градът беше побелял като косите на някой старец, тих и спокоен, изпаднал в дълбок сън. Снегът покриваше грижливо всяка негова форма, скривайки недостатъците му и придавайки му неповторим облик. Къщите и постройките сякаш се бяха смалили под тежкия натиск на белия прах. Единствено пушекът от комините си проправяше колебливо път през ледената стена, издигаше се под формата на неправилни и причудливи фигури и впоследствие чезнеше. Хората се бяха скрили в дупките си като някои мишки и съзерцаваха зимната приказка навън, която за пореден път разказваше своята история, но отново по различен от предишните пъти начин. Нощта се спускаше и приклещваше временно в тъмната си прегръдка белия господар. Къщите грейнаха като безброй свещички, нарушавайки еднообразния пейзаж.

    В далечината нещо мърдаше, беше човешка фигура и се отдалечаваше все повече и повече. Изведнъж спря, обърна се и погледна града. Срещна хиляди светлинки, сякаш толкова много очи я наблюдаваха и за последно изпращаха. Постоя така известно време и се обърна, продължи по пътя си, а зад него бавно светлините гаснеха. Тази човешка фигура всъщност беше на младо момче. Беше слаб, висок , със светли коси с безброй чупки. Очите му бяха сини и безкрайни като небето. Беше облечен твърде леко за сезона, не носеше нищо със себе си, сякаш щеше да се върне. Ходеше бавно и мудно през натрупаната мека маса. Беше тихо, единствено стъпките му ритмично нарушаваха тишината, издавайки хруптящ звук и нарушавайки съвършената повърхност, но падащият снежец бързо се заемаше и поправяше усърдно щетите. Беше леко прегърбен с наведена надолу глава, като че ли нещо му тежеше, притискаше, смазваше. Погледът му беше мрачен и замислен, отклонен от реалността. Накъде се беше запътил този човек? Сякаш и той не знаеше, просто вървеше, а студът сковаваше всяка негова крачка. Наоколо беше пусто. Излезна силен вятър, който събуди монотонно падащите снежинки и те заиграха бурно във въздуха, хващаше ги и захвърляше безмилостно към клетия човек. Те се удряха, забиваха в него като малки парченца стъкло. Вятърът беше срещу него, връхлиташе го, блъскаше го, спираше го, като че ли искаше да не му позволи да продължи напред, а да се върне назад. Всяко негово вдишване се превръщаше в ледено острие, което пробожда тялото му и се загнездва дълбоко в него. Но той не спираше, вървеше бавно... към смъртта. Най-сетне стигна до една гора. Дърветата бяха високи, стърчащи и пронизващи небето с назъбените си клони. Изглеждаха някак страшни, голи, загубили блясъка на отминалите сезони. Човекът се подпираше на тях, но не ги усещаше, ръцете му бяха ледени. През горичката минаваше река, която я разсичаше надве. Тя беше сега необичайно мълчалива, вцепенена, застинала във вечността. Светлокосото момче стигна до брега, свлече се и се обърна по гръб и се вгледа в надвисналото небе. Снежинките падаха бавно, извършвайки красиви и незабравими движения във въздуха, играейки своя последен танц. Той ги гледаше и им се любуваше, усмихваше  им се и си мислеше: „ Всяка е толкова различна и неповторима, съвършени са, толкова нежни и чисти. Колко много мечти и желания!“ На лицето му беше изразена радост, но същевременно и тъга. Той започна с леки и плавни движения да разтваря ръцете и краката си встрани, после пак ги връщаше и това се повтаряше. Смееше се, беше щастлив. Получи се красива и изчистена фигура - снежен ангел. След известно време спря. Понечи да стане, но не можа. Не се разстрои от този факт.

Снегът падаше, трупаше се и нежно шиеше меката си завивка за своя гост..................