Зимна разходка в планината

„Глупаво е да правиш планове за цял живот,

когато не си господар дори на утрешния ден.”

                                                                          Сенека

Слънцето влизаше в стаята и лъчите му галеха лицето ù. Отвори очи и видя, че навън е светло. Огледа се, за да види къде се намира. Лежеше в голямо удобно легло. Стана и погледна през прозореца. Беше в  планината. Навсякъде дърветата бяха покрити със сняг  и  грееха  обляни от слънчевата светлина. В този момент се почука, вратата леко  се отвори и  тя го видя с две чаши кафе в ръка. Усмихна се и ù каза: „Много ме изплашихте снощи! Радвам се, че вече сте добре!”

Отдавна  имаше  нужда от почивка. Беше така уморена от всичко около нея, че с удоволствие си взе няколко дни отпуск и  реши да замине някъде. Резервира стая в една планинска хижа, взе лаптопа със себе си с намерение да пише, когато има време, малко дрехи, една книга и се качи в колата.

Докато излезне от задръстването на столицата, мина време, но пътят към хижата беше красив и тя шофираше бавно и уверено. Мислеше си  за това как  има нужда да бъде сама със себе си.

Колата спря пред вратата на хижата и тя с облекчение слезна от нея. Взе пътната чанта и влезе вътре. Най-накрая сама. Без работа, без ангажименти, без непрекъснати контакти. Имаше намерение да изключи и мобилния си телефон, за да си отдъхне и да се наслади на природата. Беше към края на зимния сезон и нямаше  много хора, което беше добре, защото щеше наистина да си почине.

Имаше в близост малка писта, но тя нямаше екипировка за ски. Искаше само да се разхожда, да прави преходи, да усети студения въздух, както и  оная умора след дългото ходене, която те зарежда и те кара да се чувстваш пълен с енергия.

Бързо разопакова малкото неща, които носеше със себе си, облече удобни дрехи, сложи спортни обувки, взе слушалките на плеъра и пъхна мобилния телефон в джоба си. С усмивка на лицето тръгна по планинската пътека. Снегът беше валял отдавна и имаше направени следи по пътеката. От време на време някое клонче прошумоляваше, докато от него се изтръскваше снегът. През цялото време се движеше в тишина, в която се чуваше само биенето на сърцето ù, учестено от изкачването по пътеката. Беше решила да стигне до горния края на пистата и да погледне оттам. Надяваше се да се върне навреме, преди да се е стъмнило. Когато навлезе в гористата местност непросредствено преди да излезе на билото, пусна любимата си музика и така неусетно стигна до върха.

Чувстваше се прекрасно, като птица, готова да полети. Там в далечината се виждаше малката сгушена хижа, отляво пистата с тук-там някой скиор и тишината, от която така имаше нужда. Реши да седне и да се наслади на гледката, преди отново да се върне надолу по пътеката. Но замаяна от чистия въздух, загледана в далечината, изведнъж се подхлъзна и полетя надолу. Докато се търкаляше, се чудеше само къде ще се спре и се молеше дано да е по-скоро.

Още няколко дървета останаха  край нея и тя се спря в един храст. Огледа се, разбра, че няма нищо счупено, освен хилядите натъртвания и парещата болка в главата, но за жалост не знаеше къде се намира. „Добре, че си взех телефона” - помисли си тя, но при бързото слизане надолу явно го беше изгубила. Не ù оставаше нищо друго, освен да се опита да намери пътеката или поне правилната посока през гората. Вече се свечеряваше и това, което ù предстоеше, беше много трудно. Без пътека, без телефон, насред планината – цялата илюзия за една красива почивка изчезна и очите ù се наляха със сълзи. Чувстваше се безпомощна. Събра сили и тръгна надолу направо през гората. Струваше ù се, че има следи, но къде водеха те - това никой не знаеше...

Звездите се показваха една след друга и в гората ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Тя вървеше уплашена, защото сега всяко трепване на клонче я караше да се оглежда. Беше уморена и ù се искаше да седне да си почине, но всяко забавяне в гората, пък и ставаше студено, мрачно. Трепереше от страх, студ, но вървеше, а силите я напускаха постепенно.

Колко време беше минало – нямаше представа, но за миг зърна светлини между дърветата. „Най-после!”- прошепна тя. Насочи се към тях и след време излезна на поляна,  видя малка къщичка, но това не беше хижата. Нямаше път, който да води до нея. Със сетни сили стигна до вратата и похлопа. Ослуша се, никой не ù отговори и тъкмо отваряше плахо, когато един мъж се показа отвътре. Тя се стъписа, но просто  имаше нужда от помощ.

След това вече умората си беше казала своето и тя почти не си спомняше нищо. Събуди се  в тази стая и леките болки по тялото ù напомняха за вчерашното премеждие. 

Няколко часа по-късно те се разхождаха заедно и водеха дълги и продължителни разговори.

В края на престоя си, докогато събираше багажа, погледна затворения и недокоснат лаптоп, книгата, която стоеше също неотворена, слушалките на плеъра, които като по чудо оцелели след падането. Пъхна всичко в чантата, дръпна ципа и тъкмо се канеше да излезне от стаята, когато видя един плик, пъхнат под вратата. Наведе се, взе го и прочете онова, което беше написано вътре.

 Усмихна се, хвана чантата в ръка и се качи в колата.

Докато пътуваше към града, започна бавно да вали сняг.

Mila